вторник, май 30, 2006

Македонски език - български език: Превод или не?

Този пост беше всъщност коментар към поста на Жарко „Јазичкиот спор“ - решен со преводот? . Изнасям го тук поради очевидната заинтересованост от темата: Развигор ;-): Повеќејазична зомбификација.

Въпросите за "превода" между македонски и български съвсем не са толкова прости, колкото изглеждат на пръв поглед. Дружески предупреждавам всеки, който има намерение да използва "преводите" ми за политически цели или да им дава политически тълкувания, да помисли няколко пъти какво казва, когато ги коментира, за да не избоботи някоя глупост накрая. Аз правя тези "преводи" с цел единствено нормална и неполитизирана - а именно разбирането на текста от читателя със всичките му информационни, емоционални, регионални и прочее нюанси.

За да охладя малко ентусиазма на политическите тълкуватели, за мен българският и македонският се съотнасят като водата и спирта - могат да бъдат смесвани в произволни съотношения и ароматизирани по вкус, при което всякога има интересен резултат. Съотношение 40:60 дава една хубава ракия (по-лютата съставка е спирта, познай коя е ;-) ), чистата вода и чистия спирт също имат своята полезна роля в обществото..

Искам да кажа няколко думи за "преводите" - честно казано не ми се занимава с тая проблематика (въпреки че имам съвсем конкретно виждане по нея).

В момента има два крайни възгледа - за НЕПРЕВЕЖДАНЕ (бг.) или за ПРЕВЕЖДАНЕ НА ВСЯКА ЦЕНА (мк.). В първия случай текстът може да остане недоразбран поради наличието на непознати за бг читател думи (мора, постои, потем, ..) а при втория, се губи най ценното - цвета на езика, асоциациите, спецификата. Моята идея, когато превеждам/адаптирам е друга - да постигна максимална степен на РАЗБИРАЕМОСТ за другия читател, а нека после езиковеди и политици (и запалени индивиди) си трошат главата да разберат това превод ли е или не е.

Затова Жарко може да си мисли че го "превеждам", а Стойчо че го "адаптирам", аз и в двата случая правя едно и също - повишавам разбираемостта на текста. А отговорността за категоризацията на политическото значение на това което върша го оставям на любителите на тълкуванията на спорните моменти в историята и езика.

Моят опит с македонски текстове показва, че понякога е необходимо само да се смени правописа, за да стане текстът напълно разбираем за БГ читател, а друг път е необходимо изречението на се състави наново и дори да се използват специфични за България идиоми.

В крайна сметка политическият подход към езика и превода наврежда на разбираемостта, която пък е главната функция на всеки текст - да достигне до своя читател.

Надявам се моите преводи/адаптации да предизвикат дебат и по-дълбоко осмисляне на взаимовръзката между български и македонски, между политическото и човешкото в комуникацията..

понеделник, май 22, 2006

Букаро: Кой все ме нервира

Пише
Алекс Букарски

Има много групи хора, които ме нервират.
Просто когато ги видя или когато слушам да се говори за тях, ми се обръща стомаха, чувствувам осмотично налягане в хранопровода и ми иде да повърна. Затова съвсем публично, реших да си съставя списъче на типове хора, които ме нервират и да го споделя с вас.
Едно, две, три...

Патриоти
Патриотите са едни от най-ограничените хора които познавам. Тупат се в гърдите, призовават за чувства към татковината и дълга същата да я пазим и т.н. Позовават се и на традицията и така нататък, нещо което едва-едва го почувствувах във второ отделение, когато учителкатата ме изплющя с пръчката по ръцете, тъй като не научих една нищо и никаква родолюбива песничка. Джеймс Джойс казва: „Защо да умирам аз за Ирландия, нека умре Ирландия за мен“. Заместете нашата родина на мястото на думичката „Ирландия“.

Примерни работници
Младите примерни работници не осъзнават, че са примерни работници. Просто са убедени че работят правилно. Старите примерни работници знаят колко са откачени. Най-често са изгонени от работа и са буквално на улицата. Междувременно, докато другите са учили как еден ден да станат собственици и да ги превърнат в технологичен излишък, примерните работници са работили честно, съвестно и честно. Сега без никакви спестявания (а как да спестиш, когато си работил цял живот честно?), имот или пари, скитат по улиците и ровичкат по кофите с боклук. Не мога да ги мисля всички тия примерни работници, които стачкуват по улиците. Готово...

Честни девойки с добра репутация
Има и честни мъже, но те предимно са просяци. Честни девойки са всички ония, които нямат закачена цена за себе си като куклите по бутиците. Честната девойка смята, че е безценна и постоянно трови всички със своята честност. Онзи, който е ходил с честна девойка, знае всичко, което трябва да се изтърпи за да я спечели, а дори и като я спечели, ще разбере че не там е истината. Напразно. Просто ми се гади от честни девойки..., а баш от такива ври навсякъде!

Филантропи, меценати и останали хуманисти...
Олдъс Хъксли казва: „За да бъде някой хуманен, трябва да е или лицемер или слабоумен“. По ТВ или във вестниците постоянно гледаме филантропи от най-различен вид (бизнесмени, политици, естрадни звезди), как се шматкат наоколо и даряват. Защо? Защо правят добри дела? Хуманни са, искат да помагат там къдто е необходима помощ. Окей, защо тогава не им кажат тайната на сиромашните, как и те да станат богати и успешни, а? Тогава всички ще бъдем богати филантропи. Но, така предполагам няма да бъде интересно. Поради причина, че за да има някой премного (и нещо от това да раздава), много други трябва да имат премалко.

Новинари, които пишат истината
Макар че такива има съвсем малко, почти са изтребени. Имат екзистенциални проблеми, гонят ги по съдилища, главните редактори им упражняват натиск, престъпници им се заканват, оправните корумпирани колеги им се смеят колко са глупави, защото се занимават с истината и подобно. Но, реално да се запитаме - кой е им е крив, бе човече? Какво са ги учили във факултета? Добре, заеби факултета, защо като пример да не вземат техните по-стари колеги-журналисти, които отдавна са се простили със всички морални дилеми и сега спокойно си пишат неистини. Плюс това, са богати.

Естрадни певици, които не искат да си сложат силиконови гърди
Когато видя естрадна певица, на която не и са големи гърдите като балони, сменям канала или отивам в друга кръчма. Тия дни не знам къде четох, една естрадна певица искала да бъде естествена, не искала да слага силикони? Ах, мори сестро, копай си на нивата, ако си толкова натурална. Значи, друг им пише песните, пеят на плейбек и не искат да си уголемят гърдите? Мисля си, че и иначе вашата таргет-група не се пали на текстове и на музики, дайте барем малко цици покажете. Моля ви! Само за бате Букаро и хубавата компания!

Нервират ме и...
...Грижовни родители, първенци на випуска, съвестни полицаи, адвокати които обещават да спечелят делото, ценени доктори, особено хирурзи, зъболекари, които лъжат, че няма да боли, политици със слаб рейтинг, таксиметраджии, които в три след полунощ чакат на червено, неподкупни професори, загрижени еколози, педантични банкери, студенти които ходят редовно на лекции, космополити, които се декларират като граждани на света, националисти, които твърдят, че ако не оцениш своето, нема да цениш ни чуждото, оптимистични економисти и т.н, и т.н.

П.С. Най-много от всички, пък, ме нервират противоречиви „нихилистични“ журналисти, които на всяка цена провокират, за да привлекат внимание... за такива бих написал много, но какво да ви пиша, когато вие си знаете много по-добре.

понеделник, май 15, 2006

Дан Браун срещу Ф.М. Достоевски

Пише
Алекс Букарски

Хора, бях на панаира на книгата. Буаа, какъв резил! Разбира се, това няма да го прочетете във весниците, тъй като журналистите, предпочитащи конформисткия дискурс, няма да отидат по-далеч от една негативна оценка от вида „още едно скромно издание, което не надмина очакванията“. Окей, от друга страна да не се чудите, че започват да се (про)дават и вестници без пари.

Онова, което забелязах на панаира е следното: най-често изборът се свежда до някой баят бестселър и някакви книжчици, като че ли извадени от мазето (от тия, които подаряваха навремето на пълните отличници.)

Дали това е онова, което наричат "скромно предлагане"? Изглежда. Реално гледано, само две-три издателски къщи хептен добре са се подготвили с нови фини издания за панаира. Останалите онака... безсрамно присъстваха колкото за адет.

Важното е, че Дан Браун се шиткаше като халва.

Въпреки, че съм по специалност (иден) филолог, романчето на Дан Браун не съм го чел.

Не съм от книжовните сноби, които се палят само от „висока книжовност“. Чел съм и Ог Мандино, и Стивън Кинг (който за себе си казва : I am McDonalds writer! ), па и Пауло Коелю (Павле Колевски?).

Пайо ме скъса от смях с „Алхимикът“, в който видяхме как един овчар става баровец. Овчарят от „Бачило“ (бачило- кошара, става дума за корупционен скандал в Македония - К.П. , за овчар, който получава 700 000 евро компенсация за бомбардирана кошара) реализира идеята на романа в реалността.

ВСИЧКИ СА ГО ЧЕЛИ
Както и да е, въобще не ми е лесно. Полицаят, който всяка вечер ме тормози за лична карта е прочел Дан Браун, цветарката е прочела Дан Браун, собственикът на сладкарницата е прочел Дан Браун... и още един куп други хора са го прочели Дан Браун. Срещат ме на улицата, навсякъде, и ме питат, дали и аз съм го прочел. Искат да ми споделят мнението си по тая тема.

Напук на всички тях, моята инатлива природа не ми позволяваше да седна и да го изчета това полуплагиатско дело (потвърдено в съда) от подобен роман - „Светият граал“, издаден осемдесет и някоя.

Все пак, всичко се промени, когато от медиите тия дни разбрах, че високи инстанции в нашата църква имат намерение да забраняват (или пък да пратят апел за бойкот на) прожекциите на екранизацията на романа „Шифърът на Леонардо“.

Ето ви един сочен пример, как забраната ще повлияе, да речем връз двама мои връстници.
- Бато, слушал ли си за некоя си книга „Шифърът на Леонардо“?
- Не бе?
- Абе много била яка. Говори за Исус, Говори, че ни лъжат вече 2000 години.
- Нема шанс.
- Сериозно, бато. Дори и от църквата са се изнервирали и са я забранили.
- Аа, ако е така, трябва да е cool!
- Естествено! Забраняват я, тъй като от истината боли.

МИЛИОНЕРИ НА КОНВЕЙР

За да стане пък още по-объркано, Дан Браун веднъж ще каже, че написал фикция, друг път „жива истина“. Бъзика всички наред и междувременно печати като луд нови бестселъри, вози порше, трупа милиони долари.

Все пак, не ми е ясно защо има църковни лица в нашата църква, които искат да забранят един обикновен блокбъстър? Дали пък не тръгват от предпоставката - За Исус се „вадят едни муабети“, че Мария Магдалена му била жена, от която имал потомство. Ами тогава, за нас поповете, какво ще си помислят людете?

И без друго, много от тия църковни лица трябва да се позамислят, какъв образ имат пред хората, преди да се позовават на своя разнищен авторитет при изпращането на апели за „средновековни“ забрани.

АПЛОДИСМЕНТИ

Драснах и към „Инфоком“ (паралелно изложение за компютри). Човече, не ти трябва да учиш информатика, за да видиш колко е босо там. На автопанаира барем имаше и добри риби...тук, дори това не.

Върнах се назад. Реших да си го доокомплектувам Достоевски. Междувременно, вече вреше от народ наоколо. Всички нетърпливо чакаха нашата най-голяма книжовна звезда - Венко Андоновски. Една русичка девойка, така сгодничка, без да иска се удари в мен, след което развързахме къс диалог:

„И ти ли го чакаш Андоновски?“
„Не баш... чакам Достоевски.“
„И той ли е някой наш писател?“
„Не, не. Руснак е...ама като идва към нас, винаги закъснява по 100/150 години.“

След туй се появи Венко. Хвърчаха аплодисменти, усмивки...“Култура“ трябва да ме захрани с кеш, ако иска подробностите, които се случваха по-нататък.

Излязох. Взех си едно пиво, гледах как в колони се движеха класове малки и големи ученици, които бяха разтоварвани от училищните автобуси на панаира. Класните ръководители обезумели търчаха около тях...а аз си прелиствам Достоевски. Чета, че Достоевски бил постоянно в дългове, защото бил мераклия-комарджия. За да пише по-бързо, си наел дактилографка на която диктувал. По някое време (вероятно от чисто практично-икономически причини?) решил да се ожени за нея.

Дактилографката му станала жена. Не можел повече да и диктува.

сряда, май 10, 2006

Жарко Траяноски: Българска любов

Покрай противоречивите изрази „бугарски кош“ и „бугарски воз“(български влак), възможна е още една употреба на прилагателното „бугарски“ в македонския език - „бугарска любов“. Анализът на значението на разговорния израз „бугарска любов“ може да даде значителен принос към решаването на македонско-българския „язичен“ спор и към напредък на междусъседските отношения.

Бугарска любов: Мистериозната любов на България към Македония, за която преди няколко години ни подсети по-раншният български президент Стоянов с неповторимото любовно обяснение, че "Македония е най-романтичният период от българската история".

По кои симптоми се разпознава „бугарската любов“? Това е романтична, едностранна, патологично обсесивна (на моменти кажи-речи маниакална), исторически неразбрана и несподелена любов, където пасивен обект е „всичко, що е македонско“, особено всеки/всяка Македонец/Македонка, независимо от неговото/нейното „самочувствие“, и политическо и сексуално самоопределение.

„Бугарската любов“ най-често се проявява како „еротическа“ склонност, която не стига до сексуално задоволяване при субекта, поради македонската асексуална политика на „еквидистанция“. Остава тепърва да се види, дали процесът на интеграция към ЕС ще доведе до дефокусиране на бугарското либидо и „затопляне“ на македонската външно-политическа фригидност.

Ако при анализа на „бугарската любов“ вземем предвид политичките становища на „любителите“ (ония с македонски корени можем да ги наричаме и „любчовци“), можеме да видиме, че тя се проявява в две форми. Именно, „българската любов“ се проявява като „нарцисоидна“ любов (при онези любители, които смятат че Македонците и Българите са „една и съща хора“) и като „инцестузна“ любов (при онези, що смятат че Македонците и Българите са „една и съща фамилия“).

При „бугарската любов“ рядко се стига до „сексуално отношение“, поради лошата предигра на „любителите“, която кажи-речи, нищо не обещава, и с която най-често се отрича сексуалната автономия на „любените“. „Бугарската предигра“ най-често се манифестира като мастурбация, затова защото се „пали“ само влюбеният, проявявайки това с жизнерадостно пеене на македонски народни песни, играене на македонски хора или други по-груби облици на асексуална възбуда.

Тъкмо затова, можем да кажем че Българската романтична любов към Македонците се свежда главно до нереализирани сексуални фантазии. Но, дори и във плана на сексуални фантазии, забележими са строги сексуални ограничения. Например, оралният секс е забранена фантазия: и фелациото - поради актуалните проблеми с непризнаването на езика (разбира се), и кунингулусът - поради подтиснатия страх от отмъщение на ВМРО-любчовистичка (знае се тук, кой може п... да лиже).

Недостигът от „удоволствие“ и нереализираните сексуални фантазии фрустрираат и „огорчават“ „любителите“ и „любчовците“, които често пъти страдат от „преждевременна еякулация“. Много често субектите на „бугарската любов“ не могат да преодолеят езиковите съблазнителни изкушения - например, когато несретното Македонче сред некое софийско „заведение“ ще потърси "жива свирка" за да може на рахат "да се начука".

Шегата настрана. Не само езичните, ами и другите политически проблеми помежду Бугария и Македония ще изчезнат, когато нашите „бракя Бугари“ и „сестри Бугарки“ ще схванат, че Македонците и Македонките въобще не се плашат от капризната влюбеност на Българ(к)ите.

Не се плашим ние от романтичната любов, колкото и да е едностранна и обсесивна. От друго уплах имаме.

Страхуваме се от брак "насила" и от „домашно насилие“.
А любовта си е любов! Разбира се, и естествено!

петък, май 05, 2006

Букаро: Viva la Net-Liberte!

“Братя! Въздухът трепери! Балканът се тресе и доловете ехтят от реванието на балканский окований лев! Liberté, О, Liberté! “ - Господин Фратю, Чичовци (добавката моя - К)

“Хејјј шта ја мени, што ја идем увек идем другој жени... хејјј стани мало, ни до једне теби није стало!“ – Аца Лукас

Този стих от песента “Диаболик“ на турбофолкерския бард Аца Лукас се чини най-добре описва сайбър-голготата, що ми се случва последните две години.

В македонските сайтове - тук включвам и порталите, и форумите, па и блоговете - е пълно с униформеност, която вероятно е рефлексия от твърдо втелемените патриархални отношения в нашето общество.

Людете, които поддържат сайтовете, са в ролята на татковци, които искат да превъзпитат всеки непослушко. По-перверзно е да видите инфантилността при определени идиоти, които изискват тоя и тоя член да бъдат наплескани по гъзето, отколкото същите тези членове, защото се осмелили да напсуват, без да сложат звездичка в срамната думичка?

Освен това, администраторската функция се изживява като обществена титла и във виртуалността се образува едно малко общество, в което някой е “обикновен“, друг “главен“, където се налага произволно дефинирана йерархична мрежа на модератори, подмодератори и подобно.

Като репер за това как се разсъждава, ще взема едно собствениче на едно от по-посетените боклучави портали в Македония, който преди няколко дена отвори анонимно блогче, с което шамареше блогерите по еснафски маниер на отвратеност от новото, свежото, прогресивното “блогери бе, идете фърлете се у вардар“

Днес, по ирония на съдбата, работи във фирмата, която държи Блогерая (Мк блог портал), и доста сеирджийски би било - същият да получи задължение да го поддържа, защото нали са необходими определени специални познания, които дембелчето ги няма. (уа чистачи, уа чистачи, немой сине да не станеш и ти чистач)

Същият той тия дни обяви (свободен цитат) – “Па како така? Па и на ТВ да изявиш така дърн-дърн ке те цензураат. Не може така, той Букаро пази лош имидж за блогерите, я бих го банирал.“

Проста църно-бела подялба, на блогове с добър имидж и на блогове с лош имидж, може би на най-добрите блогери на края на годината ще им се подарява книга? След това - неправене на проста разлика между медиите и туряне на всичко в един общ кюп. (и от телевизия, вестник и блог ще правиме туршия? ) Телевизията е обществена услуга, която подлежи на законите на съвета за радиоразпространение, докато блогераят има т.н. вътрешен правилник, който в случая не беше нарушен. Чиста работа.

Кой ще решава - кои са добри, а кои са лоши блогове? Нема добри и лоши блогове, да го ебам. Лош блог е само непосетения блог. В предаването Яди Бюрек при чичо Янко (браво за неговата храбра и принципна реакция, като се има предвид факта, че е близък приятел с Трендо) напомних, че главната идея на блоговете е ексхибиционизмът, самоиронията (в позитивен смисъл - с много креативност, хумор, демистификация и други стандарти, за които говореше Коля) и преди всичко - възможността, както веднъж написах – да кажеш на министъра, че е пичка! Нещо, което ако го кажа на друго място, бих изтърпял определени последици.

Или “Блогът е виртуално кътче, където можете да изакате всичко, което поискате“ - цитат от юлския “Ритъм“ миналата година.

Има и такива блогери, които не искат да ползват или да изживеят дозата речникова хардкор свобода и не искат на техния блог да се псува, например.

Добре, това си е техно право, също както е и техното право да трият коментари, които не им харесват. Некои смятат, че това е цензура, но аз съм уверен, че не е.

За сравнение можем да вземем една сграда, в която живеят много собственици в отделни апартаменти. Вие във вашия апартамент можете да приемате когото си поискате, па и да го изгоните, но тъй като апартаментът си е ваш, купили сте го, наследили и подобно, и имате собственост връз него, никой не може отвън да влиза в него без ваше позволение, нито пък случайно да ви гони. Дори и полицията може да влезе с нареждане издадено единствено от съда.

Затова, когато се случи някоя цензура, трудете се да отърсите от субективното мислене, което предходно така или иначе имате придобито за блогера. Дали е кретен, дали пие, играе на хазарт или си тепа жената, или дали пише глупости и го критикува целия свят, в случая не е ни най-малко важно!

Съвсем нормално е към някой да чувствувате симпатия, към друг - антагонизъм, но когато се застраши свободата на словото, трябва да бъдете солидарни и единни и точка.

За моя голяма изненада (вероятно и на самия цензор, който преди това подценяващо изцвъка who cares) и се видя високото съзнание на блогерите, което е доказателство, че от блогосферата в бъдеще ще се родят свободомислещи новинари, писатели, музиканти и подобно. (политици чак не вярвам много да изскочат, защото драгият ни Боцевски срамно премълча цензурата. Боцевски вразуми се!!!)

Разбира се имаше известни аномалии, като например реагиране заради омраза към Трендо или Букаро, все едно, както и голяма част от дискусията беше спор дали става дума за цензура или не.

Впрочем, най-големия дял от скептиците тръгнаха от идеалния образ, който имаха за Трендо, и които не можеха да си го представят като Цензо, пардон Цензор? Едно на ум!

Бъдете подозрителни към авторитети, бъдете скептични спрямо хора, които имат в ръцете опция да цъкнат delete завинаги!

Нека се шири вирусът на съмнението!!!

На блогерската гугъл-група Блогмастерът дава следната изява, която е индирекно признание за цензура:

Аз такава позиция нямам дори на Багра, а на Трендо не знам каква му е играта. Вика грешка било - и определено е, само въпросът е колко съзнателно я е направил :)

Дори той, джанъм е в тежки размисли "ту би ор нот то би", дали да отнеме администраторската опция на Трендо? Хеййй, па тоя човек ще ги “пази“ вашите блогчета, погледнете неговата опасно равнодушна позиция към цензорската постъпка на своят шеф. Показвам ви, защото аз хубаво познавам цензорските апетити на Блогмастърчето, което е търчи-лъжи и което вече има цензорски опит зад себе си като администратор на Багра. Той участвуваше в изтриването на моя акаунт и акаунта на една друга членка на Багра.

Там, (на Багра.орг) цензурата беше още по-странна. Именно, администраторите направиха анкета със заглавие “Кой от следните юзери да избришеме?“ И юзерите гласуват, мислят че е някой майтап, и изведнъж на края се случва Access Denied!

На Кайгана форума - събирачката на размазаните мак-тинейджъри, от които се носи тривиална смрад, ровичкаха разни канцеларски фригидни тетки, които по нацистки маниер, щом изтриеха някого, удряха по едно още по-гнасно обяснение в отделна секция на форума, па така за пръв път в мак-сайбъра (МКД виртуално пространство) се сдобихме и с бюрокрация, у пичку матер, ей.

“Днес избрисах два поста на Офчарот затова, защото на темата - Какви млека пиете? - спомена думичката сперма“.

Днес и Опасна Багра, и Кайгана Форумът, като резултат от демотивиращото отношение към активните писачи, и ригидната административна политика, лека полека замират.

Цензурата е предвестник на распадането, и цензорите, които не усещат това не цепят басма и си гледат кефа в еуфорията на растежа и безконкурентноста (Багра като портал нямаше сериозна конкуренция, Кайгана като форум нямаше сериозна конкуренция, сега Блогерай няма сериозна конкуренция, ако разбира се, оставим настрана чуждите блог услуги )

Сакам да ви предупредя - днес е “техническа грешка“ утре ще бъдат “паднали сървери“, вдругиден нещо трето, и така...

Ония, които се опитват да омаловажат цензорската постъпка, също така са потенциални цензори. Нема голяма и малка цензура, не е важно дали ще те изтрият заради една думичка или заради цял реферат. Постъпката да дързне някой да ти се меша во редактирането на блогчето и - ВНИМАВАЙТЕ - да НАРУШАВА главния ПРИНЦИП по който е създадено блогчето (създали сте го, защото нито една друга медия не ви дава шанс да се изприкажете по свой начин) а това е принципът на свобода на словото. Нещо, което е най-вяжно в цялата тая работа с блогосферата и за което трябва да се борим със всички средства, които са ни подръка.

Във връзка със спорната статия “Антиблогерски манифест“, нямам коментар, поради причина, че ония които ме разбират, знаят всичко, а за ония, които не ме разбират - няма смисъл да коментирам. Господ като раздавал ум и разум на земята, и дошъл техния ред, имал запек, и се заключил в клозета.


Ваш виртуален нехранимайко номер едно Алекс Букарски

сряда, май 03, 2006

Букаро: Еволюция - Гимназия

Ето ви материалче от времето когато Букаро беше матурант (абитурент). Текстът си беше супер, но не премина през професорите и директорката и беше оквалифициран като “Срам за училището“. Продължавайте да четете, за да видите и защо...

В началото....

След завършването на осмо отделение, прииждат един куп роднини, приятели и познайници, които ви питат “Къде по-нататък“!? И вие им отговаряте - Нищо, изглежда в гимназия - а това значеше че сте дял от по-големата група (не)ориентирани детища, които се надяват че истинската ориентация ще я отложат барем за 4 години, когато ще се смятат за по-умни отколкото сега (“по-умни“ не е баш истинската дума...)

Първият знак!

Ние бяхме първата генерация, която не полагаше приемен изпит!
И това вече беше нещо. Все ми се чини, че нашите училищни педагози като че ли предварително схванаха за какъв “капацитет“ ще става дума.

И затова се ширеха най-различни версии за това, как се е развивало всичко в министерството за образование, именно, че някой от просветните работници вдигнал два пърста на едно заседание и рекъл – “Защо да ги малтретираме децата с разни тестове, защо да ги мъчиме с такава банална процедура, когато всички сме уверени че децата за осем години, ако не нещо друго, поне са научили таблицата за умножение до 10 и знаят да четат кирилица, което е доволно за една гимназия“!


Когато нещо започне лошо ...

Нещо, което още в началото беше забележително, беше службата на поповете в нашето училище за - както по-старите мъдро обясняваха – за берикетна година. Сещам се като днес да беше, как миришеше химически тестирания тамян, сещам се как всички бяхме насъбрани пред входа, шарейки с погледи към стълбите, където имаше един куп сериозни сурати, идните наши класни ръководители, които още веднага за "добре дошли" изискваха квитанциите за заплатено обучение -).

Поповете, тамяна, целият този църковен ритуал за нас, тогава повечето новоизпечени гимназисти, това нещо означаваше като – Помози Боже, още сега през септември, за да не ходя през август на поправка....


Фаза на опознаване 1

Това се правеше така “спонтанно“ и искрено, че просто ти идеше да заплачеш от срекя (щастие). Не беше толкова лошо, ако се има в предвид че при толкова много дегенерати имаше и по неколко сияйни лика (тук можеме да споменем и имена, но маркетингът в днешно време чини пари). Най-вече, пред себе си имате една сган, която се опитваше да образува гимназиален клас, където никой няма да изгуби своята току-що открита самоличност.


Кратки пътеки

Всъщност заглавието би могло да бъде и “Звездни пътеки“ по простата причина, че ако не нещо друго, с въведението от самата серия злоупотребихме по най-добър възможен начин. Знаете я, оная – Ние сме класа, който ще направиме ония глупости които никой досега в историята на образованието не ги е направил...

Нещо заминах във фантазията, и да направя малка (но значителна крачка) обратно към реалността т.е. "Кратките пътеки". Така, в началото на първата година гледаш една идеална работна атмосфера, озарени лица, как нонстоп вдигат ръка, кълват уроци, буквално се тепат за оценки. За да не бегаш от часове, те лъжат с шоколадови бонбончета, за да стане така, че по някое време нито с “бонбониера“, нито с милка шоколад, да не могат да те накарат да идваш на училище. Това време, докато не схванахме финтата на професорите, беше хептен сладко, и разбира се, доста кратко...

Фаза на опознаване 2.

Схемата беше такава – Това са стълбите в ляво, това се стълбите в дясно. Стълбите в ляво са за учители, стълбите в дясно са за учениците. Движението по коридора е винаги ограничено, не смееш да внасяш храна в училището, трябва да влизаш всекидневно швейцарски точно, затова че вратите се затварят и през прозорчетата цинично ти се хилят синьоуниформени лица, които трябва да се грижат за общата хигиена в училище.

Вецето служи изключително за няколко важни работи (някои дори и ядяха в него) Мъжката тоалетна беше затворена с триста катанеца, бидейки всички лица които се занимаваха с неговото маратонско отпушване, поради ценния си опит, бяха изпратени в Ирак в някаква единица за борба с химичесики и бойни отрови. Женската тоалетна беше събиралище на пушачите, най-много поради своята стратегическа позиция. Останалият жив свят, се молеше по време на часовете да ходи по нужда.


Спортът

Неколко гимназистки ентусиазирани класове всяка година се опитваха да се надпреварват във футболния турнир, що го организираше училището. На едната страна бехме ние, градските боси деца против децата от стопанското училище, добре натренирани предходно по полянките. Резултатът нормално беше 100 – 0. Ама за тях. Освен поражението в резултата, ядяхме и як кьотек. Ръце и нозе се кършеха , щипеше се и където трябва и където не трябва, ако си бил само одраскан - отървал си се най-леко и черпиш сокче. И така. Видели-невидели, започнахме да играем пинг-понг.


Средношколският живот извън школото

След монотонната изминала седмица идваше уикенда. Или В.Д.Г.
(което в превод значеше - Възможността за Джабе за се напрайш Гьон) т.е. да се натряскащ колкото можеш. Зависи от филма, в който всеки беше влязъл, се правеха три работи – и то първата – тепане (при недостиг на кършене на школски инвентар) пиене (текила парти за левче) и гонене на женски (женските пък си имаха приятели или подобно).

Ваканция 1 серия (Зимна)

Дефиницията за това, което правиш по време на зимната ваканция е буквално НИЩО. Само дремеш покрай топлото (зависи дали е включено на евтината тарифа)
И така не добиваш нищо. Но те утешава мисълта, че барем не ходиш на даскало.


Какво означава средношколска пожертвователност!!!

Добра беше идеята на чичковците и тетките в бели мантии, да организират кърводарителска акция. Тия хора даваха най-голямата гимназистка награда – оправдано отсъствие цели два дена. На акцията се явиха всимки, освен за жал несретните малолетници....


“Добър е съня на младия средношколец“

Очи гуреливи. Лице отдавна неизмито. Жвакаш дъвка, комфортно, по-полека ти се чини в хичкоковски стил, за момент ще почнеш да се давиш. Подпираш лявата ръка на пейката (бонус е ако има парно, покрай нея) и караш другарчето, което седи мирно до тебе, всякога да те известява когато професора се доближи до твоето спално място, мачкайки сладките сънища и фантазии, за това како си прекарал предходната дълга нощ.

Ваканция 2 серия (Лятна)

Хубавина. Шетанье, аканье, отмор, плаж, слънце ... Живот. Това са само малкото оскъдни асоциации, когато някой ще ти спомене лятната ваканция. Но както даскалите често пати викаха, във всяко добро има и по нещо лошо, и във всяко лошо има по некое добро – а в ова лятно добро лято – лошо беше да ходиш на поправка по който и да е предмет. С бяло потниче с презрамки, с бермуди в хавайски стил, и със сандали на нозете, правиш това, което условията ти налагат (ходиш на изпит). Другарчетата твои са се събрали заедно и тръгват към “базентот“ присмивайки ти се, докато ти утешително им продумваш – А като учехте вие, аз тогава си гледах кефа!

На края .....

Една от най-хубавите работи в гимназиалния живот е краят му. Тогава почти на всички им е хубаво. На професорите им е жал, че още една генерация си заминава (т.е. мъка им е, че повечее не успяха да ни измалтретират) и много от гимназистите вече достигнаха своя интелектуален максимум – могат да пият и пушат пред довчерашните учители. Па така, с една пап-фолк атмосфера се описва всичко онова, което го преживяхме в голготата, наречена Гимназия “Таки Даскало“.

П.С. Посветено на “палавниците“ от моята генерация - Пискача, Пуфката, Лазе, Иван, Гоцето, Старио, Джони, Зоки, Перо, Куната, Бале и др. -)

вторник, май 02, 2006

Букаро: Македонски роман на годината

Оригинален текст

Всѣка година, па и така и тая, „Утрински“ организира присѫждането на кхм, кхм най-престижната книжовна награда „Роман на годината“. А бе, сране. Тия дни обявиха и списъка с пристигналите романи. На това списъче от автори преобладават типове, за които пръв път слушам. Това, всѣкак, не докажува дека тия автори сѫ педери, неафирмирани, неквалитетни, току дека сѫ скромни, повлѣчени и дека не ходат да пушат в междучасията в школското WC и подобно. Те в стила на писателите-революционери за които учехме в час по литература, денонощно се крият по тавани, пишат на една свѣщ, тихичко, за да не ги чуят или евентуално издадат другите. Имам пред себе си списъчето със заглавия и почвам с обработката (за да ви улесня, текстчето което следва ще бѫде фрагментирано).

* „Дневникът на един убиец“. Убиец? Трѣбва да е интересно, демек? Е, с какво по-малко е интересен дневникът на еден професор, доктор, автомеханик или пекар?

* Добро заглавие за ония, що го мразят Скопие ми се види онова на Данило Коцевски, „Пиколомини пред вратите на Скопие“. И ако на мене по-интересно би ми звучало - „Пиколомини пред вратите на бензиностанцията в Скопие“.

* Владан Велков. Патриотизмът в мен ме привлѣче кѫм заглавието „Александър Македонски“ - тая книга, си рѣкох, неоспоримо още по заглавието гарантирам че ще доживѣе невѣроятен успѣх, който ще надмине отвсѣкъде оная трагична гей-версия на Оливер Стоун. По-сериозен недостатък за това заглавие е, че в Гърция ще трѣбва да претърпи измѣнение в „Александър Фиромски“.

* Заглавието по което ще викате "Уау!" е „В търсене на космоса“ на Андрей Илиевски. Значи не е търсене на секс, пари, власт, ами на космоса. Ех, космос, космос, имаше една продавничка за алкохол навремето с такова име. Да не е за нея, а? Трѣбва да питаме.

* В купчето го глѣдам и „Плаване в прах“ (работни версии - „Скачане в мѫгла“, „Пѫтешествие в пѣсъка“) на моя неосъществен издател Исаковски. Аман бе, Игоре човече, да ме сложат в литературна конкуренция със Стоян Андов, ще си туря мускули на нозете и с търчане ще се джитна направо у Вардаро. Ми викаш „човек когато пише (или що и да прави) има конкуренция от ония що пишат (или го правят същото що и той)“. Абе връзка нѣма бе. Глупости дърдориш. Разглѣдай малко, види во Хрватска на пример, и зърни организацията на тамошната книжевна награда на „Утарни вийесник“. Вкупно 12 заглавия. Не 39. Всичко що намѣрили нашите - набутали. Демек да бият с количество селяците.

* Виктория Гаго, „Винаги Ирина“. Не мога дори да съм ироничен, тъй като просто е тъпо. Писателка го сложила... да беше мѫжко и да сложеше такова заглавие, ще да бѣше по-иначе. Ако писател сложи заглавие с име на нѣкоя женска, веднага имайте предвид че съдържанието е за нѣкоя девойка, която не била щедра към писателя. Девойка що я имаш онадено нѣма потрѣба да я спомѣнаваш в ни една литература, освен пред другарите когато ще се курчиш вака-така.

* Йован Гюровски, „Кръвта на вода не става“. Ахх, класика! Вдъхнови ме и аз на моя сборник който подготвям (за който дечковците от министерството отсѫдиха че не му трѣбва кеш) да му дам заглавие „Кръвта на вода става“ - от инат онака... защото първото за разлика от второто на всички им е познато, а за чий курец бе, да четеш работи, що вече сѫ ти познати?

* Йован Боцевски, „Моята втора любов“. Надмина Миле Китич и неговия кафански роман „Моята първа любов - остана кралицата на тротоара“.

* Чудна жена бѣше Вѣра Бужароска. „Господи, пази ме от Интерпол“. Окей, а кой ще те пази от нашето МВР, а? В тоя контекст бих измислил пародиращо заглавие „Джанго, пази ме от алфите“. Между другото, що да се прави, батките од „Утрински“, начело със Звѣздан Георгиевски и компания, досега не сѫ ме консултирали.

* Тихомир Стояновски, „Лицето на бога“. Бог имал лице? Пръв пѫт слушам. Единственият Бог що нѣкога сѫм го видѣл е легендарниот (сѣга вѣче покоен) Георги Колозов, в ролята на Дѣдо Боже с бѣлите чаршафи.

* Ей, има и еден тип с инициали З.Д. и прѣкор Пате („Пате е обобщено за цѣло сѣло?“), който е дал нѣкакво пубертетско заглавие „Тайната моя само сѫнят я знае“. Предполагам главният юнак се месѣчари (ходи насън) наоколо.

* Божин Павловски е тука сѫщо... за който Атанас Вангелов се уби да напише две тѣжки библии, в които вика, че Божин преписвал като луд... Добре, да се придържаме кѫм „науката“. Божин дал заглавие на своя 12?13?150-ти роман „Мирисите на доилката“. Не знам дали наистина е преписвал или не, ама за заглавието гарантирам че е негово. Хептен сѣляшко.

* „Предѣлът с двете годишни времена“ значително се отклонява от клишираните заглавия, като онова на глупака Антонио Вивалди и неговия цикъл „Четирите годишни времена“

* Миле Неделковски ни прецака, защото намѣсто очакваните 4 спомѣнал 2. За да ги пронайдете другите 2 вероятно трѣбва да го изчетете романчето до края, или така нѣкак.

* И момент, още една дама-писател? Лиляна Ефтимова и „Веднъж един лѣтящ“. Вече трета, четвърта ми се чини, браво, браво, имаме жени-писателки, се глѣда. Заглавието ми се струва окей на пръв поглѣд, но на втори трезвено се питам: Лѣтец? За какво намеква? За пилот? За самолѣт? За наркоман?

* Луан Старова. Академик коскоджамити и член на веселото дружество непродуктивни старци МАНУ (Македонска академия на науките и изкуствата) тоя пѫт не ни малтретира с козите у маалата, ами написал „Ервехе“. Ер-ве-хе? Ка-ге-бе? ЦРУ!

* Дойдох до най-безобразното, най-вулгарното, най-противоречивото заглавие на роман, което може да предложи елитната македонска книжовна сцена, а това е заглавието на романа „Лесбийка“ от нѣкой си Томе Илиевски. Ще речете, ех, па лесбийка? Познавам срѣдношколка, на която и се качват по троица отведнъж, какво е па толкова противоречивото в „лесбийка?“ Па, люде, контроверзно мамка му, как пък не, ама в съотношение с другите заглавия... спрѣте, ако не ви е мѫка... „Кога полжавите летѣха“, „Трите вѣка“, „Чумерни сѫдбини“, „Говинда, Анутам и храмът Джуху“... Край бе, край! Хвана ме разстройство.

Всички македонски писатели що дават такива глупави заглавия трѣбва да ги изтърколиме... в нѣкоя яма... със все нихните книги. Майтап, бе. Ей, майтап бе, иронично го казах това. Бих го изтрил, ама на, бекспейса не ми работи. Сега нѣма връщане назад.

Аз предлагам на журито да употреби, а след това и да патентова следния начин на провѣрка на качествата на еден факинг роман. Моят принцип се вика "издържи, па награди". Сѣда журито, зѣма романите и зопочва с четене: първа страница, втора страница, нѣкой от тѣх стига до 15-та страница, друг до 28-та страница... След часове и часове четѣне, нѣкой отзади драматично ще джафне - стигнах пичове до 80-та страница! И тоя роман става „роман на годината“.

ПС: Моят фаворит е книжлето на Стоян Андов „Страхът и любовта“. Дайте му я бе! Не за друго, не мога да го гледам вече, досади ми, а и така Андов цѣлосно ще се посвѣти на книжовническата кариера и след 40 години изминали на власт, най-накрая Македония ще миряса от нѣговите ангажименти и залагания за общото добро.

ППС: Очаквам реакции до Редакцията в смисъл: Ей, Букаро, защо всички заглавия не ги „обработи“? Нѣмаше бе, мѣсто за всички. Ама кой ви ... вас!