сряда, юни 28, 2006

Букаро: Оная работа на Леонардо

ето как аз възприех тоя неизмеримо тъп филм.

един идиот калугер с качулка, който не прилича на Ламбе Алабаковски, доста рус като избелен, пита един старец за некаква тайна насред Лувъра. старият първо му вика шо те ебам, а после се кае. когато му казва тайната, добива куршум, хваща се за стомаха, и не ми беше ясно дали веднага пукна или това е реакция от лошо храносмилане...

после го показват оня, речи го...Том Ханкс, в ролята на Роберт некойси, с фамилии слабо се справям. викат го него в музея и има графит покрай мъртвото тяло на стареца. дохожда едно църно пиче, не изглежда лошо. праща му съобщение да се видят в клозета. кое е най-нормално да направите когато яка пичка ви повика в клозета, е доколкото знам, от вратата да я залапате?

наместо това тя му дърдори за некакви тайни и му казва, че го следят с джи пи ес. джи пи ес? па ако, нека гледат и нека лъскат бастуните другите, аз бих и репликирал на това пичето, църното. Софи. и така скачат от джама, бягат ли, бягат, Жан Рено (или Фарш) ги гони.

и ми стана много смешно тука, когато P.S. от поръката на стареца курвенцето криптографско го разгада като инициали на нейното име и презиме. ех, после речи ай, не са ли пичките егоцентрични? и така, случват се няколко сцени в които тоя калугера белосания се бичува със синджири, по тоя начин наказвайки себе си (?).

добре, директно се прехвърлям на сцената, когато ходят при професора. професорът е английски циник, разказва, че във света главната богиня не е Исус, ами курвата (според библията) Мария Магдалена. ето в какъв курвински свят живеем. ето защо най-яките жени са курви. всичко ми стана ясно, о благодаря ти Дан Браун, просветителю наш славен.

бидейки била уруспийче а горкият Исус го изпапал после на кръста, не знам от къде са толкова сигурни че той и го е направил детето? днк анализ нещо? слабо. гледал съм го филма за Исус, пет-шест пъти, ама никъде не видях сексуална сцена.

точно в една сцена Мария Магделена зема да му целува нозете, но дали продължава по-нагоре, не знаем, християнска цензура да го ебем... после всичко ме подсети за Ленън и Битлъсите. По същия начин, Ленън я среща Йоко Оно, тя го вкарва в правия път и му забранява алкохоли, турнета, плочи... също като Мария Магделена на Исус... можете да се замислите защо Исус вече не правел от водата вино, нямало запои, не държел речи, отказал се от турнетата Назарат-Ерусалим и обратно. Петър ме подсеща за Пол Макартни. зинал за пари. гаранция му е кеф сега той да бъде на райските порти и да къса билетчетата.

после филмът съвсем се изгуби. непрекъснато нещо бягаха Роберт и Софи, непрекъснато Жан Рено го папаше и не можеше да ги стигне. не знам как не изгуби нерви Жан Рено да играе полицай, който през цялото време закъснява и му бягат. еба ви тоя Жан Рено на който толкова се палите. и така. се разказват се приказки, шофьорът убива калугера, калугерът го убиват полицаите, и полицаите все пак да убият някого. и то след оная банална сцена, от която чак ми се доаква.

“drop the gun! drop it! immediately!“


и оня как се ядосва? а тия бам,бам...стоп кадър. аман!
най-смешно от всичко ми беше, когато Софи узнава, че е потомък на Мария Магдалена.

“можеш да унищожиш религията или да я възобновиш.“

и вика келемето Роберт, с други думи и вика че бизнес с религията не може да правят само Ватиканът, Цариград, Македонската православна църква и подобно. тя нещо се хили като малоумна, а през цялото време очаквах някоя интимна сцена, барем под чаршафите да се бяха потъркаляли, два часа почти трае филмът, млад си, вдига ти се, ама на какво да го лъскаш - на някакви досадни приказки за темплиери, свети граал, картини от Леонардо Да Винчи??

целува я по челото. и и расказва че когато паднал като малък в бунара и като започнал да се дави, повярвал в господ. направиха образа на Робърт вярващ, мания значи. ебати книгата, и филма и всичко. аз и без тях си знаех че религията в основно е за хора, кои падат в кладенци, а няма кой да ги издърпа горе, но това хора си беше филмово лайно. плюс че платих 50 денара, еййй.

а за 250 денара, Мими каменарката край Македонската телевизия върти със зъбките като със зарове. Съвсем като Мария Магдалена... в лицето!!!

вторник, юни 27, 2006

Гео Милев: Септември

Поемата отдолу е поздрав за моя добър познат Ивица Антески, който щурмува полето на поезията с поеми, напомнящи стила на долната...

    Септември
1
Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба:
своя пурпурен гняв -
величав.


Дълбоко сред мрак и мъгла.


Из тъмни долини
- преди да се съмне
из всички балкани
из дебри пустинни
из гладни поля
из кални паланки
села
градове
дворове
из хижи, колиби
из фабрики, складове, гари
хамбари
чифлици
воденици
работилници
юзини
заводи:


по пътища и по завои
високо
по сипеи, урви, чукари, бърда
през слог
и рид
през глухи усои
през есенни жълти гори
през камънаци
вода
мътни вади
ливади
нивя
лозя
овчарски пладнища
глогини
изгорели стърнища
трънаци
блата:
изпокъсани
кални
гладни
навъсени
измършавели от труд
загрубели от жега и студ
уродливи
сакати
космати
черни
боси
изподрани
прости
диви
гневни
бесни

    - без рози
    и песни
    без музика и барабани
    без кларинети, тимпани, латерни,
    флигорни, тромбони, тръби:
на гърба с парцаливи торби
в ръцете - не с бляскави шпаги,
а с прости тояги,
шопи със сопи
с пръсти
с копрали
с търнокопи
с вили
с брадви
с топори
с коси
и слънчогледи
- стари и млади -
се спуснаха всички отвред
- като отприщено стадо
от слепи животни,
безброй
яростни бикове -
с викове
с вой
(зад тях - на нощта вкаменения свод)
полетяха напред
без ред
    неудържими
    страхотни
    велики:
    НАРОД!


2
Нощта се разсипва във блясъци
по върховете.
С л ъ н ч о г л е д и т е
п о г л е д н а х а с л ъ н ц е т о!
Зората от сън се
пробуди
сред гръм от картечници:
От далечните
склонове
- удар след удар -
заплющяха
луди
куршуми - олово.
Топове
като зинали слонове
зареваха. . .
Трепет и страх.
С л ъ н ч о г л е д и т е п а д н а х а в п р а х.


3
Глас народен:

    Глас божи
С хиляди ножа
прободен
народ -
затъпен
унижен
по-нищ и от просяк,
останал
без мозък
без нерви -
въстана
из мрака тревожен
на своя живот
- и писа със своите кърви:
    СВОБОДЕН!
Г л а в а п ъ р в а:
    Септември.
- Глас народен -
- Глас божи -
О боже!
подкрепяй свещеното дело
на грубите черни ръце:
влей смелост
в нашето гърмящо сърце:
Не искаш ти никого роб -
и ето - кълнеме се в нашия гроб -
ще възкресим ний човека
свободен в света.
Пред нас е смъртта -
    о нека!
но отвъд:
там цъфти Ханаан
от Правдата обетован
нам -
вечна пролет на живия блян. . .
Вярваме! Знаем! Желаеме го!
С нами бог!


4
Септември! Септември!
О месец на кръв!
на подем
и погром!
Мъглиж беше пръв
Стара
и Загора
Нова
Чирпан
Лом
Фердинанд
Берковица
Сарамбей
Медковец

    (с поп Андрей)
- градове и села.


5
Народа въстана
- с чук
в ръката,
обсипан със сажди, искри и сгурия,
- със сърп сред полята,
просмукан от влага и студ:
хора на черния труд
с безглаголно търпение -

    (не гении
    таланти
    протестанти
    оратори
    агитатори
    фабриканти
    въздухоплаватели
    педанти
    писатели
    генерали
    съдържатели
    на локали
    музиканти
    и черносотници)
А
селяци
работници
груби простаци
безимотни
неграмотни
профани
хулигани
глигани
- скот като скот:
    хиляди
    маса
    народ;
хиляди вери
- вяра в народний възход,
хиляди воли
- воля за светъл живот,
хиляди диви сърца
- и огън във всяко сърце,
хиляди черни ръце
- в червения кръг на простора
издигнали с устрем нагоре
червени
знамена
развени
    високо
    широко
над цялата в трепет и смут разлюляна страна
на бурята яростен плод:

    Хиляди -
    маса -
    народ.
6


Блесна
над родни Балкани,
издигнали пъп
срещу небето
и вечното слънце

    светкавица
    - гръм
хрясна
право в сърцето
на гигантския
столетен
дъб.
Хълм подир хълм
ек бързолетен
отпрати далек
през чуки
грамади
към стръмни долини
в каменни дупки
- пламтящо легло -
дето спят на витло
пепелянки и смолци,
в пещери
на змеици и змейове,
в глухи хралупи на вещици

    - и екота сля се
    с далечно ехо:
    екот и ропот
    на водопади
      потоци
      порои -
      бесни
      рукнали в бездната
      с гръм.
7


Започва трагедията! -


8


Първите
паднаха в кърви.
Метежният устрем
бе посрещнат с куршуми.
Знамената изтръпнаха
пронизани.
Планината гърми. . .
Там горе
далечни и близки хълми
потъмняха обнизани
с хора
- плъпнаха
черни редици:
редовни платени войници
и разлютена милиция.
Всички те знаят:
"Отечеството
е в опасност!"

    Прекрасно:
    но - що е отечество? -
И яростно лаят
картечници. . .
Първите
паднаха в кърви.
Зад далечните
върхове
забумтя артилерия.
Затрепераха
градове
и села.
Мъртви тела
- окървавени трупове -
застлаха
склонове
валози
пътища. . .
С извадени саби
кавалерийски отряди подгониха
разбитите селяни
- доубивани, стреляни
с шрапнели, фугаси
- бягащи в ужас на всички страни,
догонвани в къщите
и съсичани там
с кървави саби
под нисък сайвант
сред писък
на изплашени баби,
деца и жени...
- - - - - - -
9


Войските настъпваха.
Под грозния звук на шрапнелите
изтръпнаха
и най-смелите:
в отчаяние
към небето издигнати голи ръце.
Ужас без слава
замръзна на всяко лице -
очи без страдание.

    "Всеки
    да си спасява
    живота!"
По всички пътеки
ето спущат се рота след рота
- пехота
кавалерия
артилерия.
Бият атака
барабаните.
Паника
- високо
над изподраните
червени знамена -
бич от пурпурни пламъци вей.


Там
посред общия смут
сам,
като луд
епически смелия
поп
Андрей
с легендарния топ
стреля
снаряд след снаряд. . .
В последния миг:
"Смърт на Сатаната!"
извика
побеснял и велик -
и обърна назад
своя топ:
последната
граната
изпрати
право там

    - в божия храм
дето бе пял литургия, ектении. . .


И се предаде.
"Да се обеси червения поп!
Без кръст - без гроб!"


До телеграфния стълб бе изправен.
До него палача.
Капитана.
Въжето
бе готово.
Балкана
тъмнееше мрачен.
Небето -
сурово.
Попа стоеше огромен,
изправен в целий си ръст,
цял
спокоен като гранит -
без жал
без спомен
- на гърдите Христовия кръст
и с поглед в балканите впит -
далеко
сякаш в грядущето. . .
- Страхливо вий поглед отпущате
пред близката смърт на човека,
палачи!
Що значи
смъртта на един?
Амин!
Захрачи
и плю.
Бързо нахлу
сам на врата си въжето
и
без да погледне небето
- увисна -
език
между зъбите стиснал:


велик
сюблимен
непостижим!


10


Есента
полетя
диво разкъсана
в писъци, вихър и нощ.
Буря изви се
над тъмни балкани


- мрак и блясък
и гракащи гарвани ято -


Кървава пот
изби по гърба на земята.
В ужас и трепет снижи се
всяка хижа и дом.
П о г р о м!
Трясък
продъни небесния свод.


11


Тогава настана
най-ужасното:
Бясно захласната
заудря в душите тревожна камбана
- удря, бие, звъни. . .
Нощта падна тъй ниско -
глухо и страшно заключена
от всички страни.
Смъртта
- кървава вещица сгушена
във всичкине ъгли на мрака
изписка,
и ето посяга
далеч и навред из нощта:
със своите сухи ръце
- дълги, безкрайни -
улавя и стиска
зад всяка стена
по едно ужасено сърце.
О, нощ на безименни тайни!
- и тайни, и явни:


Мегдани отново с кармин окървавени.
Смъртни писъци в преръзано гърло задавени.
На вериги зловещия звек.
Затворите пълни с хора.
В двора
на казарми, затвори
от командвани залпове ек.
Вратите залостени.
Чукат отвън тъмни гости.
Сина със револвер в ръката
мъртъв на прага прострян.
Бащата обесен.
Обезчестена сестрата.
От селата задигнати селяни
след тях - войници:
мрачен конвой.
За да бъдат разстреляни:
Команда: стой!
"Огън" -
изтракаха пушки:
Ку
Клъкс
Клян -
"бий"!
- залп.
Десет трупа
от брега
пльоснаха тежко
в мъртвите мътни води на Марица.
Окървавена повлече
ги скръбната родна река.
Военна музика нейде далече
през обезлюдени улици
гърмеше
"Шуми Марица. . ."
Окървавена. . .
В изпотъпкани ниви
трънливи
между бодил и високи треви
се валят червени глави
с накълцано обезобразено лице.
Бесилки разпериха черни ръце
(привидения в мъртва мъгла).
Непрестанно се носи страхотния марш на топора
ударил о кокал. Горящи села
озаряват далеч кръгозора.
Потекоха кървави вади.
Пламнали клади
лизнаха със светотатствен език
светото подножие
на божия
престол.
Замириса на живо месо.
Ужасени отвис небесата
нададоха вик
блажените жители на светлия рай
- на бога свирепо Осанна -
Край.
Урагана престана,
халата
спря най-подир:
мир
и тишина
настана
по цялата
страна.
Кървав на боговете курбан.


12
Музо, възпей оня пагубен гняв на Ахила. . .


Ахил беше грубата сила.
Военния демон.
Ахил беше стар генерал
на Н. Ц. В. цар Агамемнон.
Ахил бе герой.
С безброй
кръстове, ордени, ленти. . .
Пиедестал
на реда и тишината
в страната. . .


Но днес ний
не вярваме вече в герои
- ни чужди, ни свои.


Троя бе опожарена и срината.
Приам и Хекуба загинаха.
Ахил тържествува. . .
- Какво е за него Хекуба? -
Душата му дива и груба
не чува
плача на свещената майка, разкъсъна
над безименни гробища с кърви оръсени
израснали в миг
- толкоз много -
безброй.
- Какво е за него Хекуба? -
Ахил бе герой.
Ахил бе верик.


Бич божий изпратен от бога.


Но Ахил ще загине под гняв и проклятия.
- И загина

    падна в позорно падение:
на убиеца вярна отплата.
Агамемнон уби Ифигирия
    - и загина:
Клитемнестра уби Агамемнона
    - и загина:
Орест със Електра уби Клитемнестра
    - и загина. . .
Едничка остава
- стои и пребъдва
през вековете -
Касандра-пророчица:
тя вещае възмездие
- и в с и ч к о с е с б ъ д в а.
Безсменна прищявка, игра и забава
на боговете.
Вековечен разцвет на божествена стръв.
Всяка смърт е за тях развлечение,
всеки вопъл - шега.
Смърт, убийство и кръв!
Докога, докога?
Вседържителю Зевс
    Юпитере
    Ахурамазда
    Индра
    Тот
    Ра
    Йехова
    Саваот:
- о т г о в а р я й!


Кръз дима на пожарите
се издига и бие ушите ти
вика на убитите,
рева
на мъченици безброй
върху клади горящи дърва:
- К о й
и з л ъ г а н а ш а т а в я р а? -


Отговаряй!
Ти мълчиш?

    Не знаеш?
    - Ний знаем!
    Ето виж:
    с един скок
    ний скачаме право в небето:

      ДОЛУ БОГ!
- хвърляме бомба в сърцето ти,
превземаме с щурм небето:

      ДОЛУ БОГ!
и от твоя престол
те запращаме мъртъв надолу
вдън вселенските бездни
беззвездни,
железни -

      ДОЛУ БОГ!
По небесните мостове
високи без край
с въжета и лостове
ще снемем блажения рай
долу
върху печалния
в кърви обляния
земен шар.
Всичко писано от философи, поети -
ще се сбъдне!
- Без бог! без господар!
Септември ще бъде май.
Човешкия живот
ще бъде един безконечен възход
- нагоре! нагоре!
З е м я т а щ е б ъ д е р а й -
ще бъде!

1924 г.

събота, юни 17, 2006

Зона Замфирова - последният текст

Зона Замфирова - главната песен от филма.

Синоч ке, синоч ке те видам Зоне
Леле Зоне,
Где се, где се пременюваш, Зоне
Леле Зоне

Где, казуй где
Где, само йеш море
Нечу ти лажем бре,
Колко те искам бре

От твое лету да зимуйем
Беле груди ту да летуйем (3)

Леле туго сестрице
Я йе видом мори
Леле туго
Кажи туго чия е
Я си знаем леле
Моя не йе

От твое лету да зимуйем
Беле груди ту да летуйем (3)


______________
синоч - снощи
туга - тъга

Букаро: Ефектът на разказите

След публикуването на три-четири мои автобиографични разказа, покрай коментарите на блога, получих и по-различни реакции. Най-първо на вратата ми тропна Чире от Берово, седи на неколко стаи от мене

“Четох те на блого.“
“Убо.“
“Човек, верно ли ровеше по кофите?“
“Хмм...“
“Верно ли си направил такава работа? А да не ми кажеш на мене, другари сме!
“...“
“Па го търсеше мухлясалия хлеб?“
“Да.“
“Лъжеш. А друг път, ако си гладен, тропни при мене.“
“Друг път, ако съм гладен, пак ще напиша разказ.“
“Тропни, тропни, не се ебавай.“

После срещнах на пътя към интернета славния кайгановец Торчо.

“Педер, как можа с фискален бон? “

Аз, занесен по пътя, не ми идва на ум за какво ми говори.

Торчо по-нататък искаше да знае - как съм си избърсал моето бело битолско гъзе с фискален бон. Беше настойчив и с пръсти показваше размерите на една касова бележка.

Най-накрая получих съобщение от стария. И той се увлякъл по моите фикции.

“Четох разказа където си гладувал. Леле синко, трогнах се. Пратих ти по банка 10 000 денара.“

И ето, три-четири дена ме нема да драсна нещо...

петък, юни 16, 2006

Зона Замфирова: Текстовете от песните

Не намерих текстовете от песните, и сам ги извадих.
Песните са от Източна и Южна Сърбия и затова са напълно разбираеми за българския слушател (е има две три-думи и на мене не са ми ясни).



Не гони коня

Не гони коня море, момиче,
Не гони коня липца под тебе
Како и я душо моя за тебе,
Како и я душо моя за тебе.

Застани море моме, застани,
Уморна коня мало отмори,
И със мене душо моя просбори,
И със мене душо моя просбори.

За коня треба трава зелена,
За мене руйна ружа румена,
И да любим уста твоя медена,
И да любим уста твоя медена.
________
просбори - проговори
липца - хлипа, плаче



Петлови

Ал' то су мори петлови, петлови лъжови,
Ал' то су мори петлови, петлови лъжови,
Легай ми, злато мое, край мене,
Легай ми, злато мое, край мене.



Петлови 2

Петлови мори пое мора звадънъни,
Пущай ме, злато мое, да идем,
Пущай ме, злато мое, да идем.

Ал' то су мори петлови, петлови лъжови,
Ал' то су мори, петлови, петлови лъжови,
Легай ми, злато мое, край мене,
Легай ми, злато мое, край мене.
___________
мора зваданъни - трябва да се развиделява (да се раздени)



Побеглуя

На порту седсше то Зоне Замфирче,
Ту се шпацируе Манолач банкирче

Здраво живо Зоне, що ти раде дома(2)

Здраво сум и дома, сербез си живую
К тетке ми у собе, често нагвирую

Дома ли си Зоне, ваздан ме питую(2)
___
що ти раде дома - какво става (какво работят у вас)
шпацируе - разхожда се (нем.)
ваздан (вьсдан) - всеки ден

Станка ми болна

Станка ми болна легнала,
Станка ми болна легнала, туго легнала,
От тай болест голема,
От тай пуста любов, неверна.

Станка с майку збореше -
Учи ме мила нано, карай ме



Пуче пушка

Пуче пушка, пуче пушка
низ гору зелену
Пуче пушка, пушка джанъм
Тано
Низ гору зелену, низ гору зелену
Наша паде, наша паде джанъм
Их леле Тано
У траву зелену, у траву зелу
Праша паде, праша паде
Джанъм, у траву зелену, у траву зелену
Пуче пушка, пуче пушка
Низ гору зелену, низ гору зелену



Вода студена

Де има вода студена, Радо ле
Де има вода студена, Радо ле
Да идем да се удавим, Радо ле
Да идем да се удавим.

Де има дърво високо, Радо ле,
Де има дърво високо, Радо ле,
Да идем да се обесим, Радо ле,
Да идем да се обесим.

Де има моме убаве, Радо ле,
Де има моме убаве, Радо ле,
Да идем да се оженим, Радо ле,
Да идем да се оженим.

Де има вино румено, Радо ле,
Де има вино румено, Радо ле,
Да идем да се опием, Радо ле,
Да идем да се опием.

петък, юни 09, 2006

Букаро: Уикенд на глада

Петък

В джеба имах още 100 денара и трябваше да се видя с девойката която много обичах преди 3 години.

Отидох до бакалията и си купих литър-и-половинка “кенбах“. Беше три и нещо след пладне, не бях слагал залък в устата си. На гладно пивото най-хубаво влиза.

За половин час го изпих, слушайки старите албуми на Clash.

Пивото малко ме поотпусна, но и същевремено ми даде и засилка. Дойде ми като спанака на Попай.

Излязох и седнах на пейките пред общежитието.

Там - никой с банка в джоба.

Манго не би могъл да има - беглец от Тетово с тежко досие.
35 - Вечният студент Шминка също така.

Това са моите приятели. В интернет кафето бях заборчал 700 денара. Манго ми предложи да потърся от Даре.

“Вече му дължа.“
“Не знам как да ти помогна“

Тръгнах.

“Абе ай?“
“Къде ходиш бе, Букар?“
“Както и да е, мацките ме обичат и без пари“

Чух смях на висок глас зад мен.

И ето ме и мен, пред “Холидей ин“, чакам девойката на която и изписах цяла библия любовни писма навремето, след което тя ми отговори:

Няма да излизам с тебе защото:

1. себичен си
2. искаш премного да доминираш
3. твоето отношение на живо е ужас

Но, ето, две години от нашата среща, ще се виждаме повторно.

Дойде с бели ботушки и тесни дънки с бяло потниче корсет.

Разговаряхме и ми каза, че пази всички мои писма.

“Да знаеш, че ако ги издадеш на хартия ще станат бестселер“
“Сигурно.“
“Но, ще те насерат, нали знаеш.“
“И така и иначе серат, па що?“

Повече я интересуваше нещо друго.

“Дали аз съм ключова девойка, за началото на твоето писане?“
“Ключова? Може да се рече важна.“
“Дали бях първа?“
“Първа? може би.“

Зяпах я недискретно в нейните попораснали цицки.

“Престани да ме гледаш в циците.“

Взе и си облече дънковото яке.

“Пораснали са ти...“
“Знам. Но, и гъзето ми е добро. Моят запазен знак.“
“Гъзето? Да, да. Ай стани.“
“И?“
“Покажи ми го.“
“Пред целия тоя народ?“
“Аха.“
“Ай, по-добре не.“

На края дойде и келнера.

“Веднъж аз да платя.“ - рече и извади пари.

Направих се на пич. Целунах я за довиждане.

“Ще те потърся тия дни.“ - ми рече.

Върнах се в общежитието. Дотогава не ми се ядеше, но полека-лека почна да ми става мъчно. Въпреки че все още не бях развил апетит.

Легнах на кревата, започнах да лъскам бастуна. Карах така известно време, мислех за Вики, мислех за всички девойки, които ги отбелязвах по пътя, докато се видя с Вики, мислех за всички девойки, които ги маркирах по пътя, откак се видях с Вики.

Но най-вече от всичко си мислех за един къс, блиц момент, когато при изпращането застанах и я пуснах две, три крачки пред мен и дълго, дълго гледах нейното най-прекрасно дупе.

Свърших, не изхвърлих сперма кой знае колко. Избърсах се, отидох до тоалетната и видях как един студент хвърля боклук и при обръщането на кофата видях как се търкаля един краищник.

Да го ям ли? Не бях толкова гладен.

Пуснах лаптопа. Тоя шибан, стар петгодишен лаптоп на който монитора на моменти трепка КАТО НА СТАРИТЕ ТЕЛЕВИЗОРИ и трябва да му се удрят крошета. Не работят един куп копчета, от които най-важно е онова за back space.

Хората ме питат, как функционирам без това копче?

А аз се перча: “Па, всичко което напиша - НАПИСАНО Е И НЯМА ВРЪЩАНЕ НАЗАД.“

Пиша, ама някак слабо ми върви, повече мисля за храна. Вземам да чета една книга.

В читателските паузи си създавам утешителни мисли:

“Винаги, всякога, когато ти е тежко, най-тежко на света, помисли си че в момента съществуват барем 1000 души в света, на които им е по-тежко, пък не кукат.“

После си рекох, кой кур, па има сигурно 1000 души които сега ядат, пият, плюскат на некоя ливада скара, около тях един куп пички, слушат Драгана Миркович и подобно.

Продължих да чета до два след полунощ. След това се завъртях в леглото и успях бързо да заспя.

Събота

Разбудих се. Погледнах в мобилния телефон. Беше пристигнала смс поръка от майка ми:

“Банката не работи в събота. Оправяй се някак до понеделник.“

Псувах едно пет минути.

Съквартирантите бяха заминали за уикенда, комшиите често ми искаха лъжичка захар, но аз никога нищо не им дадох, за да мога сега да им поискам пари.

Отворих си гардероба с дрехите. Почнах да ровичкам и така разбутаните рафтове. вадех мръсни дрехи. Тършувах по джобовете, търсейки евентуално някакви забравени пари. Търсех в кремавите панталони, в дънките, във виетнамските.

и

намерих. 10 денара!

Отидох до бакалницата. Не съм влизал в продавница с 10 денара може би от 93та но тогава с 10 денара се купуваха много продукти.

Гледах дълго, за 10 денара имаше дъвки и то две... по некое бонбонче. на края видях че трябва да избирам между смокини и еврокремче от 50 грама.

Реших да си купя еврокремчето. Има повече калории, ще държи некоя секунда повеке.

Излапах еврокремчето.

Сетих се за един колега от факултета, с който си имах някаква приказка.

“Бато, дай некоя стотинка назаем?“

пристигна смс-реплика:

“Мислех баш от тебе да заема, нямам.“

Седнах на компютъра. Отворих нов документ и започнах да пиша:

“Драги идни млади ученици, които сега седите на ебано-досадния час по литература...

В началото на 21 век младият Букарски продължи традицията на гладуване на македонските дейци. Григор Пърличев, Кочо Рацин...

Прекъснах. Отидох до интернета, пуснах търсачка и отворих няколко песни от Кочо. Не беха нещо кой знае какво. Но, търсих още и намерих извадъци в еден ежедневен вестник от неговите поетически картички.

“А в картичката със стиховете под заглавие "Изповед" К. Р. още веднъж се исповядва:

Я,
що презирем цео йедан свет и борим се против ньега,
оной,
за кою сам пробушио сопствено "Я"
почетним словима ньеног имена,
койой сам поклонио и свою душу
и све... и све...
а коя ми йе поклонила -
Нища...
Проклетство. Срам. Исмеяванье... и Бол.

(текстът е на сръбски - превод:
Аз,
Който презирам целия този свят и се боря против него,
онази,
за която съм продънил собственото "АЗ"
с началните букви на нейното име,
на която съм подарил и своята душа
и всичко.. и всичко..
а която ми подари -
Нищо
Проклятие. Срам. Присмех.. и Болка)

Взех да дописвам в писмото до бъдещите поколения.

ХОРА, 70 ГОД. ОТКАК КОЧО НАПИСА И СЛЕД ТОВА ОГЛУША, ПА ГО ЗАСТРЕЛЯХА, КОМАЙ Е СЪЩОТО. ДО ДУПКА СЪЩОТО. И НИЩО НЕ Е ПРОМЕНЕНО.

...

ЕТО МЕ, ЦЪРКНУВАМ ОТ ГЛАД ДОКАТО КНИЖОВНИЯТ ИСТАБЛИШМЪНТ СМУЧЕ КУРОВЕТЕ НА БУРЖОАЗИЯТА НА ПРЕХОДА!!!
...

ПИШАТ ЗА ГЛАДНИЯ НАРОД, А ТЕХНИТЕ ГЪЗОВЕ СЕ НАМЕСТЕНИ НА Т.Н. "УЛИЦА НА ПИСАТЕЛИТЕ" НА ВОДНО!
...

ОТНЕМАМ ИМ ПРАВОТО ДА ПИШАТ ЗА ГЛАДА. ГЛАДЪТ ИМ Е ЧУЖД, КАКТО И НАРОДЪТ, КАКТО И ЛИТЕРАТУРАТА...

Схванах, че няма файда от писане на гладен стомах. Гняв, гняв, и само гняв. Дали бъдещите генерации въобще ще учат за литература?

Стана 11 часа. Реших да ида до студентската механичка. Там често ям, вероятно ще ми дадат на вересия.

“Дечко, затваряме.“ - Ми рече девойката с черна къдрава коса.

Неделя

Станах. Чувствувах се странно. Стомахът ми беше празен, усещах дупката в него, Мислите ми бяха чисти, но не и дълбоки.

Па, ей, така мога да изкарам и още.

Почнах сам да си говоря. Някои диалози, упражнявах се. Дали лека-полека полудявам? Или винаги съм си бил луд, но трябваше да изгладнея малко, за да го разбера.

Измих си лицето и зъбите във тоалетната. Дойде ми идея. А да преровя в кофата, където видях парчето хляб?

Това ще даде по-силен ефект на разказа, си казах. Ненормален съм, дори при умирачка от глад мисля за моята литература.

Да си гладен три дена не е нещо особено. Но да боричкаш в кофа с отпадъци търсейки парче хляб е наистина яко.

Във ве-цето се бръснеше някакъв тип. Чаках да свърши. Замина си, хвърлих един поглед в кофата, която беше претрупана. Взех едно пластмасово шише и започнах да претърсвам. Хартии и отпадъци падаха по плочките. От време на време влизаше по някой да се изпикае и ме гледаше, но аз и понататък претърсвах.

Къде е ебания хляб. Хвана ме ината. Не казвам, че ще го ям, ама го искам, искам да го намеря, той е моето вдъхновение, в края на краищата.

Вдигнах обратно кофата, излязох в хола и отидох до неговия край в който имаше друга кофа, почти празна. Почнах внимателно да преобръщам - но, нищо. От краищника ни следа.

Излязох навън, неделното слънце сияеше и ми затваряше очичките, които от три дена престой в стаята бяха закърнели като на къртица. Походих стотина метра и седнах пред студентското кафене.

“Заповядайте.“ - ми казва любезно девойката с черна къдрава коса.
“200 гр кебапчета с кромид, шопска и голяма бира.“

Въртя се, гледам върви Манго.

“Откъде намери пари бе, Букар?“
“Не намерих.“
“Ами?“
“Дългът ще го плащат идните генерации.“
“Какво?“
“Нищо, нищо.“

Донесоха ми бирата. Отпих едно седем-осем глътки. Въздъхнах и тогава ми текна как да кръстя расказа.

Уикенд на глада.

неделя, юни 04, 2006

Букаро: Посветено на Бюреко

Пиша предимно автобиографични разкази. Най-голям дял от нещата съм ги преживял лично, много малко измислям. Понякога ми е мъка да изнамирам нови, по-инакви имена за ликовете, които трябва да се различават от личностите в реалността.

Прииждат читатели и любопитно ме питат колко от това е истина. Казвам им колко много и те се усмихват доволно. Не винаги съм имал приятни преживявания. Веднъж пишех разказ за студентското общежитие - дом за студенти от много градове. Появиха се едни наперени демирхисарци:

“Измени го това за демирхисареца. Направи го светъл лик“ - ми каза по мейла едно пишлеме. Казах му да пали патъците, а той ми се закани че ще ме натупа. И къде е сега?

Но затова пък далеч по-неприятни преживявания имах, когато бях на 18 години и ходех на курс по английски язик.

Дружех с една фина девойка на име Магдалена, и нормално съкратено - Магде.
Беше наистина фина, беше на разположение на всеки. Даваше, заемаше, фокопираше, имам предвид учебници, разбира се.

Уроците понякога ни бяха сутрин, на мен адски ми се спеше и Магде се сещаше да звънне и да ми каже: aйде идвай, без тебе не почваме.

И така. Еден ден се връщахме заедно от курса и отидохме до пейките в парка.

Там се отнасях с нея като най-голям скот и по тоя начин исках да и попреча кобно да се влюби в мене.

Пита ме нещо като:
“Алекс, защо винаги имаш потреба да сереш?“
Отговорих и точно:
“Такъв съм си аз. Що знам. Това ме различава от хилядите фини деца из републиката.“

Тогава и доверих че пиша. Не да и се похваля, демек пич съм това-онова, ами че моето налудничаво отношение има покритие.

Всичко това е свойствено на моята писателска мисия.

“Ох, наистина съм изненадана. Кой би си помислил, че в тебе се крие бъдещ Пикасо!“
“Пикасо е художник бе, Магде.“
“Ама и нещо е писал нещо, нали?“
“Аха, да, да. “


След това се целувахме. Премина в лапане. Това траеше дълго. час, час и половина.

Настояваше да останем още, но аз не можех да издържа повече, тъй като трябваше да се похваля пред другарите.

Следващата седмица нямаше нужда да ми звъни сутрин, за да ме накара да дойда на курса. Ставах като пушка. Почнах да ходя на уроци редовно. И не само това, таму бях фин, културен и смирен. Не се заяждах и не се карах с никой, въпреки че тамошните тъпанари заслужаваха да ги дупчиш в ум и да викат - още, още.

Но Магде искаше това от мен. Рече:

“Искам позитивно да влияя връз тебе. Утре аз и ти ще се разхождаме, хванати за ръка. Не искам хората да речат - вижте я Магдето, ходи с оня будалата, който тропа вулгарности на курса по английски.“

Окей, си рекох. Лапахме се повторно на пейките в парка. От хандбалното игрище се чуваше как свирят "Паркети". Симсо постоянно фалшираше. Една и съща песен я почваха наново, няколко пъти поред.

Най-после се чу:

Айде, МЪЖКИ веднъж!

тя беше стара
облечена във фустан
живееше сама
във своя стан (апартамент)

аз бех дечко облечен в сако*
исках да и се метна,
но не знаех как!

огледало мое
огледало свое
за нея
чука
сърцето мое

това е
да бъдеш ти със мене
обичай някой друг
а не само себе си
целия живот своййй
целия живот своййй
тя-аааа
не говори за никой.

* - с ударение върху “а“

Магде ми поиска да и напиша стихотворение.

“Не знам Магде, повече по прозата съм някак си.“
“Моля те, моля те!...“

ЦУН, ЦУН

“Добре, виж, ще седна да драсна нещо.“

Казах и това... и го забравих. Мисля, тогава дори не пишех нещо сериозно, освен по някоя статия за портала Опасна Багра.

Веднъж не знам какво ме прихвана, дали това че Магде не ми даваше да я ковна, или нещо друго, седнах и написах еротичен расказ. Водех се според формулата - преувеличавай колкото можеш повече, и всичко излезе ебано претенциозно.

Доколкото си спомням (загубих текста, когато ми откраднаха компютъра) текста вървеше така:

“Аххххх, набивам те на моя твърд кур, ти охкаш все по-засилено, кушетката скръцка и тоя екстаз на преживяването, смесен със страха, че кушетката може във всеки момент да се разпадне, прави повече от съвършен акта на удоволствието.“

Девойката, която ковях в разказа беше наименована като М., а разказат се казваше “Дупене до смърт с госпожа М.“

Хич и не помислих за Магдето, когато го давах, но подсъзнанието ме издаде.

И на курса, докато учехме някакви съществителни, местоимения и не знам ти що, Магде ме пита “до къде си със стихотворението?“

Реших малко да се пошегувам и и рекох:

“Иди на Багра, ще го видиш публикувано.“
“Става, става“ ми отвърна цялата усмихната.

Междувременно урока свърши. Аз имах работа при тетка ми и се разделих със Магдето. Тя отишла на кафе с другарките и там видяла брат и Иван - 22 годишен лонгур. Беше огромен, добре развит, главата му беше насадена на торса, почти и нямаше врат, беше висок метар и осемдесет и доста обемен.

Отделно предходно беше познат хулиган, и беше разплакал цялата махала.

Магде му рекла “Влез в интернет, отвори Багра, Алекс ми е посветил стихотворение.“

Брат и седнал у дома, се включил се в Интернет и я видял статията най-отгоре.

Веднага помислил, че това се отнася за сестра му. Нормално. Телефонирал на още трима-четирима добре развити батковци. Качили се в колата и се впуснали в потеря.

Същевременно аз, заедно с едно дебело другарче по прякор Бюреко, спокойно си шеткахме покрай еднопосочните улички покрай Драгор (реката, която минава през Битоля). Усетих как отзад некаква кола шиба със сто километра в час. Завъртях се и видях едно червено беемве от старите, как се забързва все повече и повече. Качих се на тротоара, и беемвето бързо-бързо се качи на тротоара и започна да се плъзга по него.

Схванах, че некой ни гони.

Започнахме, без да кажем дума, да търчиме с Бюреко. Търчахме, търчахме и стигнахме до един паркинг. Там започнахме да се меткаме из паркираните коли. Братът на Магде с другарчетата спряха и излязоха от колата и започнаха да търчат след нас. Търчахме с Бюреко неспирно, въпреки че чувствувах все повече и повече че той изостава след мене. Търчах със все сили, защото брат и на Магдето викаше че “ке ми я еби пелената“. В ръцете си държеше една еднометрова летва...

След няколко секунди се завъртях и забелязах някъде назад Бюреко. Ръцете му бяха опрени на колената. Тежко дишаше. Пръв го настигна Иван и веднага го халоса с летвата по бъбреците. Затичах се. Повторно хвърлих поглед назад, и видях как другите двамата се впускат след мене. Останатите газеха Бюреко с ритници.

Помислих си: ако се върна и мен ще ме пребият напразно. Стигнах до една ограда, изкачих се по нея, Влязох в еден двор със череша, се промъкнах се из треви, натрупани боклуци, влязох във втори, трети двор и успях да избягам.

После носих банани и нектар на Бюреко в болницата...

С Магдето походих още некакво време и тя ми се скара. Причината: когато трябваше да изиграем доктор и пациент, за да си развиваме разговорния английски , аз се престорих на импотентен. Магде много се изнервира, казвайки че другите може би няма да схванат това като шега. Исках да и го покажа вдигнат, за да я разубедя, но тя не ми даде възможност и така нашата любов завърши тривиално.

Бюреко сега кара такси и понякога ме вози до гарата. Почти винаги ме подсеща как го изпапа някога заради мен.

Написаното и посвещението ми е единствения начин да си изкупя греховете към него.