Букаро: Влюбеният Супергерой

Влюбеният Супергерой
Оригинален текст

Очите ми бяха затворени, с мъка мъчех да си отворя клепачите. Обещах си, когато порасна голям, ще става каквото ще, само няма да ставам рано.

Полу-замижал отидох да се изпикая в банята. Вече бях започнал с пикаенето, когато ми текна, че тряба да вдигна дъската. нагло прекратих и усетих как ме притиска урината в пишката. Това е навик, който всеки ден повтарям, когато ходя на училище. Питам се понякога - ами ако стана, а не ми се допикае? Заради навика най-вероятно ще трябва да се изпикая.

Синята престилка беше закачена на стола в дневната. послушах мама и от гардероба си извадих кафявите панталони. “сега застудява, и трябва да ги носиш, за да не настинеш.“ топло ми е с тях и се потя постоянно, но, мама знае кое е най-добре за мене. окей, не съм толкова малък, на 10 съм и слушам майка ми, само за да не ми вряска след това.

Стенният часовник показва, че е седем и пет, и се усетих, че това е момента, когато трябва да изляза. излязох, навън беше есенно свежо утро, малко мъгливо, видях чичо Пеци, иначе работник от печатница “Шикло“ как с гребло събира падналите листа наоколо.

Училището беше близо - “на пет минути“. още преди да вляза в него, се сетих че може би не се сресах най-добре, че може би не си мих зъбите три минути, както казват по рекламата и че може би съм забравил по някой гурел, защото водата ми се чинеше че е пре-студена. ами ако тя ме види такъв? Ами ако се появи току-така от някъде и види че приличам на карикатура, а?

до преди някое време хич не ми дремеше как изглеждам. връщах се у дома най-често със скъсани маратонки, покрит со разни лекета и петна по блузата или панталоните. майка ме критикуваше буквално пред всеки гостенин, който идваше при нас на гости. отлично се сещам когато тета Вера от третия етаж рече - “ке видиш кога ке си найде девойка каков ке стане! нема от къда да излезе“. тетка Вера бърбори какво ли не, но тоя път трябва да призная че беше права.

за щастие, тя не се появи и аз бързо-бързо се шмугнах в класната стая, където се почувствувах далеч по-сигурно. първият час имахме математика. няма да ви разказвам за учителката, защото тоя разказ не е за училището. тоя разказ е за една, която обичам. наистина се срамувам да и кажа името. надявам се че по-натам в текста ще събера храброст.

ето, така... до къде бях стигнал? ахх..ахх...ахх!

запознах се с нея на 3 септември (помня датата, защото за мен стана празник!), денят, когато ни заведоха на оная школска екскурзия, на която всека година са задължени да ни водят... и ми става по-малко досадна..ходиме, вървиме пеш, някои ходат с коли, други с такси, трети с веспи и какво ли не. стигаме в с. Търново-Магарево. там ядеме сандвичи, и гледаме наставниците как пият алкохол и пушат под еден висок и стар дъб. ако носи някой топка, играеме футбол, ако не - никому нищо.

но, когато за пръв път я видях нея отидох до чешмичката да напълня вода и бях нормално последен по ред. за момент се завъртях и я съзрях. чудно чувство ме обзе, необяснимо дотогава за мен, единствено сравнимо може би когато като по-малък татко ми купеше по някое самолетче... а сега самолетчетата не ме радват като по-рано!

Мая (по-късно от другарката ми Весна научих че така се вика!) беше сгодна, русолява с къдрави коси, усмихна ми се, показа си белите зъбки, и аз я пуснах развълнувано да си напълни пред мен. тя се изненада, защото преди това всички деца се бутаха. Хитро ми се усмихна и рече “ке почекам“ и аз започнах да пълня, мислейки дали съм най тъпото парче на света. когато след това видях как шишето почна да се препълва вече няколко секунди, на мен ми стана още по-неприятно. Исках веднага да изчезна от там, да ме няма, почувствувах невиждан срам, срам в сравнение с който не е нищо оня, когато пред татко ми “пее класната.“ тогава дори ми иде да се смея, но ме хваща жал, когато го гледам татко да се препотява, слушайки обвиненията на класната.

някак си, (имах чувството като да пълзя) успях да се изтръгна, дойде друга група деца, завъртях се малко по-късно и не видях дали тя веднага след мен стигна до чешмичката.

Чел съм някои книги от задължителните, в които се описват любовни чувства и трябва да ви кажа колко нямат връзка тия работи. Веднага след това, не ми се седеше мирен на пейката да жвакам сандвича със саламче и маргарин и да чувствувам някакви пеперудки во стомаха. Като се върнах на полянката, децата от моето отделение с децата от другите отделения играеха футбол, а в мене се появи силно желание да заиграя като никога дотогава. невиждан полет ме понесе, който ме накара презглава да търча по терена и обезумяло да гоня топката. едно пишлеме, което винаги го играе главен, веднага прекрати играта и започна да обяснява, че ако вляза да играя аз от единия отбор, треба некой друг да влезе и в другия.

за момент се почесах по главата и видях другите другарчета, които седяха и бяха публика. от тях никой не знаеше да играе футбол. детето с очилата беше Оливер, слабичко дете, отидох при него и му рекох – айде Оли, влизай. Оливер вдигна ръце да се отбранява и почна да джафка “не, не“, отказах се веднага, защото имах чувството, че ще се разплаче. пробвах с друго дете, Боян. Боян е високо, развито дете, тренира мисля баскетбол, но защо да не поиграе и футбол? И Боян ме отби, малко насила като демек под достойнството му е да играе футбол, когато той тренира баскетбол за детския отбор на “Пелистер“.

молех и останалите деца, но всички кютиха и отказваха. най-после схванах, че ако някого мога да убедя, това е Тони Вельонте (прякор от татко му) който и ако е дебеличък, все пак иска да играе футбол. той, като да чакаше през цялото време да ми каже “да“. Вдигнах си ръката, играта се прекъсна и влязохме заедно с Вельонте, който пък го сложиха да отбранява.

влязох в игра и не мога да кажа, че това беше някакъв добър футбол. Всички търчаха след топката, удряха се по краката, вдигаше се и още толкова се гълташе прах. Аз търчах като луд по топката. в мен само една мисъл тлееше, и тя беше – да мине девойчето от тук и да види колка умея да играя футбол. Макар че не съм играл футбол много, но ако дойде да надзърне, както често идват да надзърват момичетата, когато играем, (ама това го правят демек незаинтересовано, знам аз), да шутирам най-силно топката в гол и да стана голмайстора на седемте.

играхме може би 15 минути, когато аз започнах нагло да си губя силата, (заболя ме), водехме с 9:6 а на мен хич не ми правеше впечатление това. малко разочарован им рекох на съиграчите, че ще седя в отбрана. Ще препречвам контраатаки демек. и тъкмо когато се върнах до вратаря, забелязах на баирчето как се появи девойката със своите приятелки. светкавица! ни пет, ни шест, се затърчах с цялата си сила към топката. но, бидейки търчах пре-бързо когато стигнах до другата половина, малко се поизморих, а топката започна да ходи от един играч на друг и когато най-после стигна до мене, я поместих малко пред мен и я шутирах със все сила. като вдигнах погледа си видях че се вдигна високо над голлинията, а когато погледнах около себе си, видях че съм на средата на терена! Всички се развикаха по мен заради глупавата идея, а аз, а аз... не знаех къде да се скрия. завъртях се и видях, че девойката я няма? още повече, сега не знаев дали ми видя целия резил? или ако нещо друго барем ще се изсмееше на цялото мое нещастие.

знам... много се отклоних с приказките и навлязох во много детайли, но това беше първата среща. по-нататък я виждах по големите междучасия, како гризе по некоя кифла, но все още не ме поздравяваше, а и как да ме поздравява? и дали въобще се сеща, че аз съм оня дечкото от чешмичката, на който му преливаше шишето с водата цяла вечност!

все повече я заобичвах. да, това е правилната дума, заобичвах я и ми беше мило, когато я зървах. същевременно покрай това, че се чувствах добре, ми беше и неприятно, в мен се явяваше някаква несигурност, заради изгледа ми или моето отношение. ако говорех пред другарите качен на стълбовете в училищния двор, изведнъж прекъсвах, а всички другарчета ме питаха “що е, що ти стана?“ и аз глупаво се оправдавах - заболя ме де това, де онова или просто “я заборавих мислата“ “заборавих що да кажам“, а що да се каже в такъв момент? а наистина колкото повече дните отминаваха, мен ме болеше, баш тук в гърдите. сто пъти в себе си се питах дали можех по-добре да се отнеса с нея пред чешмичката или когато дойде да види моите футболни способности? Исках да върна ситуацията назад като на филмова лента, но ми се чинеше, че няма връщяне назад и когато по-трезвено размислих по-важно беше в следващата ситуация когато ще бъда в нейна близост да се държа възможно най-добре.

а, постоянно в главата, докато вървяха часовете, независимо дали бяха предметите които ги обичах като история, география, или мразех като математика, химия, си конструирах в главата разни ситуации, бих рекъл доста филмови. това замисляне правеше да се чувствувам като да сънувам с отворени очи. и то най-приятни неща. знам че ще прозвучи малко ненормално, но (узнах, че се казва Мая) си представях Мая в най-различни ситуации. като напр. е зима, има го оня лед пред училище, Мая се хлъзга, пада, не се удря много (как бих могъл да си я представя наранена? не, не никак!) и аз притичвам отнякъде. помагам и да стане, а тя с насълзени очи, с тези най-хубави очи, най-първо се държи за мен, за да се изправи, а след това широко ме гушва!

мислех за най-различни такива ситуации, и без разлика дали “се случваха“ през зима, пролет или лято, пред училище, пред магазина, в парка или на улицата, аз бях в геройската роля на спасител с голямо сърце!

И въпреки че предходно, не ми допадаха ни Супермени, ни Батмани кой знае колко, всички тия напомпани с мускули герои, с някои реплики “яс сум най-як треба да го спасам светот и слично“ не ме въодушевяваха (или много по-малко отколкото другите ми връстници) много. разбира се, в ни един случай не трябваше да нося техните смешно боядисани костюми, хаха. а у дома, все пак започнав и пред огледалото да се заседявам. на майка ми и стана чудно, сега при мен всичко беше в най-добър ред, от фризурата до личната хигиена, но мама като мама, пак нещо ще викаше, ще найдеше по някое конче на ризата, или по някое леке от кисело мляко, и това щеше да и е доволна причина да обърне света нагоре с краката.

но сега, когато силно бях влюбен в Мая, за възрастните като родителите и учителите не ми беше гайле. през цялото време мислех за Мая, за нейните очи, устни, нос, ухо, ама всичко на нея ми изгледаше хубаво и невероятно подредено, съвършено. а след пладне, когато лежех в детската стая и гледах в тавана мислейки за всекакви ситуации на юначене, ще дойдеше Оли с калкулаторите и хартиите със задачи от сборника по математика. Оли ми изглеждаше тежък случай. най-глупав от когато и да е. по-рано, мислех че заради математиката и в това че я обича е добър, и че другите малко несправедливо са настървени спрямо него. но, сега, когато мислех за Мая, а той за числата, ужасните множества на прости и сложни математически операции, ми изглеждаше хептен тъп.

дните отминаваха все повече, а аз вече започнах да се питам да не съм и аз все пак глупав? мисля си за Мая, но все повече в някакви фантазии, а когато я зърна някъде съвсем случайно, бягам като попарен от нея. бягам от нейния поглед, а после, когато най-после избягам “на сигурно“, се питам дали ми се привидя нейната усмивка? или от желанието да я видя да ми се усмихне, по-късно моята фантазия създаде такава картина?

Започнах да мразя себе си, защото ето не отивам, как да се изразя, хмм мъжки ли? да се запозная с нея. но, това ми изглежда така глупаво. “здраво Мая, яс сум Александар?“ и ако рече “па, шо дека?“ или нещо подобно. мисля, колко по-лесно би било ако бихме могли да ходим и да се запознаем със всички, които ни се струват приятни, без да чакаме какво - да завали сняг, да се създаде лед, да падне и аз да дотърча? смешки!

С тези разсеяни мисли, днес, вече го минах и четвъртия час. не исках да ви разказвам за часовете, които са ми досадни и уморителни като никога досега. и по-рано мислех че са, но сега това е истински пъкъл. добре, когато литна с мислите, изглежда че времето минава далеч по-бързо. но, как времето минава по-бързо, а как ми се засилва и на мен чувството, че нещо трябва да сторя. нещо, но какво? нещо каквото и да е! мисли, айде, си викам. нямам някоя верна другарка, която бих пратил на мисия, напр. да ме запознае с нея. а и това не ми изглежда много храбро. макар че всички правят така, но не искам да съм като всички. Това чувство, което аз нося за нея, наистина е особено, различно от всичко друго. не бих искал сега да го опропастявам ...

като и в найчестите случаи, ел. звънче зазвънява, четвъртия час завърши, някое дете от другите отделения отвори вратата и вресна, че нямаме пети час и ще имаме свободен, което в превод значи, че сме свободни и можем да си ходиме у дома.

юхууу! – най-спонтанно извикаха всички.

машинално взех и напъхах тетрадките в раницата. един час по-рано или по-късно за мен и не променяше нищо. целият училищен хол беше препълен защото свободен час получиха всички класове, а причината не знаех и не бях доволно любопитен за да я узная. голяма тълпа се образува пред изхода. залепих се до ламперията, съвсем настрана и реших да почакам, малко тълпата да намалее...когато, когато я видях. веднага се хвърлих в хората като во най-дълбок океан, и почнах да се бутам наоколо. Бутайки се трудех да се доближа до нея, а що ще правя после? нямах идея, важно беше само да се доближа, е, като се доближа ще му мисля какво по-натам! Бутах се, понякога и аз бях бутан, а ако некой се ядосаше за моето блъскане, се оправдавах с добре познатото “отзад се блъскат.“ но, все пак не знам как, в тая блъсканица, я изгубих. не можех да погледна назад, или сега да се дърпам назад, когато всички се опитват да ходят напред, да излезат напред. а аз не знаех дали тя изостава, или вече е излязла навън и е отпрашила към къщи. престанах да се блъскам и сега по инерция позволих да ме носи тълпата. стигнах до вратата, притисна ме един едър тип от по-горните отделения при което трябваше да се държа здраво за вратата. най-после успях да излетя буквално през вратата, като капачка от кока-кола поради предходно създадения натиск при блъскането... погледнах навън, ученици навсякъде, от нея никаква вест. но, не мога да опиша как ми се сгря сърцето, когато я видях как крачи сама по една от уличките, които водят навън от училищния двор. тотално сама. и беше много далеч от мене...може би десетина метра...или изгубих чувството за разстояние, изгубих всякакви чувства за преценка... направих неколко големи крачки и бях вече зад гърба и. Приготвих се да се приближа и да се запозная!. да, просто така! “здраво, яс сум Александар. яс сум Суперхерой! яс сум залюбен во тебе.“

Ходехме успоредно може би десетина крачки, а аз все повече се насилвах да пристъпя към нея. Изведнъж тя се завъртя, при което аз се сепнах, късо ми отпрати поглед, достатъчен да ме смрази завинаги, вдигна си ръката и поздрави приятелките си. ух, за момент, ми се върна дъха назад. несъзнателно сега вече бях на една линия с нея, а бяхме раздалечени на не повече от метър... какво се вика во такива моменти? сега или никога! о, да, да, така се казва, но на себе си, а какво да и кажа на нея? не си позволих да мисля много, защото краят на уличката се приближаваше. едва успях да сглобя само едно изречение, в което най-разбираемо беше началното

“здраво.“

одвърна ми, малко учудено, а моята усмивка още толкова се разшири, па набързо сханах колко идиотски изглежда, като малко дете, което види сладолед или нещо подобно.

“Мая...“ – ме издаде съвестта, “Мая се викаш, така?“
“да, от кай ми го знаеш името?“

буааа, потънах. как потънах ей, си помислих. сега ще схване че съм разпитвал за нея.

“па..па една приятелка от моя клас ми каза...“

ето, наместо да измисля нещо като “чух некни кога те поздрави еден другар, или кога купуваше кифла продавачот те ослови со - повели, маичке.“ но, къде ми беше умът!

“коя другарка?“

коя другарка? ето, още по-голям провал. ето що направих. сега, когато и каже на другарка ми Весна...Весна ще ме убие.

“не е важно.“ - отговорих, и се направив на важен. пробвах да се направя на важен.
“ах, окей. а ти се викаш Александар, така?“
“да.“ – целият облян в кеф, и отговорих отсечено, без двоумене - ДА! Александър ами как. той съм! тя знае моето име!
“от къде го знаеш?“ – прашав.

каза ми, че го знае още от момента, когато шутирах топката горе на Магарево. и да, така беше, всички викаха по мене “море Ацо“ и подобно и не мога да ви опиша диалога по-натам. беше къс, разменихме още няколко изречения, за които аз и не се сещам. толкова. спрях да живея в реалния свят. натам всичко беше приказно. помня, че застанахме на тротоара и Мая ми рече:

“сега тука ке го чекам татко ми со колата да ме земе.“

се замислих, да и речам? да ти правя компания, докато дойде? не, не бях прещастлив и с толкова, бях прещастлив с това, че крачес с нея 100тина метра и се запознах. кой знае какво ще помисли, може би и изглеждам като маниак, айде ей сега се запознах с нея а сега искам и да седя с нея? а? Какво ще си помисли? айде, пак решив да не му мисля толкова. изтрещях като картечница

“а сакаш да ти правам компания?“

Мая се усмихна толкова хубаво, че на мен ми се стори че чух “да“, без разлика че след секунда по-натам високопарно отговори “не, тато ке дойде одма, благодарам ама нема потреба.“

и цялото мое временно щастие изведнъж пропадна. Ефекта на кулата от карти, както би рекъл учителя по история, когато разказва за пропадането на римската империя. може би ако някому разкажа (а си обещавам че няма, защото кой ще ме разбере?) ще се смее, когато му кажа, че в тоя момент се усетих страшно нещастен. ама нещастен е слаба дума, усетих се проклет...

механично и подадох ръка, и тя рефлективно я хвана, залепиха ни се дланите, премина една малко неестествена пауза и аз и казах “чао, ще се видиме.“

не помня, дали ми одвърна, защото вече ходех, през улицата, а когато я преминах и и се изгубих от погледа, започнав да търча едновременно изгубен като заек на прицел и бърз като ония антилопи, които бягат от лъвове по телевизията...

стигнах, до пред моята сграда, намалих... видях чичо Зоран как полива тревата пред нашата сграда. казах му “добар ден“ и снажно бутнах масивната метална врата на входа.