Този пост беше всъщност коментар към поста на Жарко „Јазичкиот спор“ - решен со преводот? . Изнасям го тук поради очевидната заинтересованост от темата: Развигор ;-): Повеќејазична зомбификација.
Въпросите за "превода" между македонски и български съвсем не са толкова прости, колкото изглеждат на пръв поглед. Дружески предупреждавам всеки, който има намерение да използва "преводите" ми за политически цели или да им дава политически тълкувания, да помисли няколко пъти какво казва, когато ги коментира, за да не избоботи някоя глупост накрая. Аз правя тези "преводи" с цел единствено нормална и неполитизирана - а именно разбирането на текста от читателя със всичките му информационни, емоционални, регионални и прочее нюанси.
За да охладя малко ентусиазма на политическите тълкуватели, за мен българският и македонският се съотнасят като водата и спирта - могат да бъдат смесвани в произволни съотношения и ароматизирани по вкус, при което всякога има интересен резултат. Съотношение 40:60 дава една хубава ракия (по-лютата съставка е спирта, познай коя е ;-) ), чистата вода и чистия спирт също имат своята полезна роля в обществото..
Искам да кажа няколко думи за "преводите" - честно казано не ми се занимава с тая проблематика (въпреки че имам съвсем конкретно виждане по нея).
В момента има два крайни възгледа - за НЕПРЕВЕЖДАНЕ (бг.) или за ПРЕВЕЖДАНЕ НА ВСЯКА ЦЕНА (мк.). В първия случай текстът може да остане недоразбран поради наличието на непознати за бг читател думи (мора, постои, потем, ..) а при втория, се губи най ценното - цвета на езика, асоциациите, спецификата. Моята идея, когато превеждам/адаптирам е друга - да постигна максимална степен на РАЗБИРАЕМОСТ за другия читател, а нека после езиковеди и политици (и запалени индивиди) си трошат главата да разберат това превод ли е или не е.
Затова Жарко може да си мисли че го "превеждам", а Стойчо че го "адаптирам", аз и в двата случая правя едно и също - повишавам разбираемостта на текста. А отговорността за категоризацията на политическото значение на това което върша го оставям на любителите на тълкуванията на спорните моменти в историята и езика.
Моят опит с македонски текстове показва, че понякога е необходимо само да се смени правописа, за да стане текстът напълно разбираем за БГ читател, а друг път е необходимо изречението на се състави наново и дори да се използват специфични за България идиоми.
В крайна сметка политическият подход към езика и превода наврежда на разбираемостта, която пък е главната функция на всеки текст - да достигне до своя читател.
Надявам се моите преводи/адаптации да предизвикат дебат и по-дълбоко осмисляне на взаимовръзката между български и македонски, между политическото и човешкото в комуникацията..
вторник, май 30, 2006
понеделник, май 22, 2006
Букаро: Кой все ме нервира
Пише
Алекс Букарски
Има много групи хора, които ме нервират.
Просто когато ги видя или когато слушам да се говори за тях, ми се обръща стомаха, чувствувам осмотично налягане в хранопровода и ми иде да повърна. Затова съвсем публично, реших да си съставя списъче на типове хора, които ме нервират и да го споделя с вас.
Едно, две, три...
Патриоти
Патриотите са едни от най-ограничените хора които познавам. Тупат се в гърдите, призовават за чувства към татковината и дълга същата да я пазим и т.н. Позовават се и на традицията и така нататък, нещо което едва-едва го почувствувах във второ отделение, когато учителкатата ме изплющя с пръчката по ръцете, тъй като не научих една нищо и никаква родолюбива песничка. Джеймс Джойс казва: „Защо да умирам аз за Ирландия, нека умре Ирландия за мен“. Заместете нашата родина на мястото на думичката „Ирландия“.
Примерни работници
Младите примерни работници не осъзнават, че са примерни работници. Просто са убедени че работят правилно. Старите примерни работници знаят колко са откачени. Най-често са изгонени от работа и са буквално на улицата. Междувременно, докато другите са учили как еден ден да станат собственици и да ги превърнат в технологичен излишък, примерните работници са работили честно, съвестно и честно. Сега без никакви спестявания (а как да спестиш, когато си работил цял живот честно?), имот или пари, скитат по улиците и ровичкат по кофите с боклук. Не мога да ги мисля всички тия примерни работници, които стачкуват по улиците. Готово...
Честни девойки с добра репутация
Има и честни мъже, но те предимно са просяци. Честни девойки са всички ония, които нямат закачена цена за себе си като куклите по бутиците. Честната девойка смята, че е безценна и постоянно трови всички със своята честност. Онзи, който е ходил с честна девойка, знае всичко, което трябва да се изтърпи за да я спечели, а дори и като я спечели, ще разбере че не там е истината. Напразно. Просто ми се гади от честни девойки..., а баш от такива ври навсякъде!
Филантропи, меценати и останали хуманисти...
Олдъс Хъксли казва: „За да бъде някой хуманен, трябва да е или лицемер или слабоумен“. По ТВ или във вестниците постоянно гледаме филантропи от най-различен вид (бизнесмени, политици, естрадни звезди), как се шматкат наоколо и даряват. Защо? Защо правят добри дела? Хуманни са, искат да помагат там къдто е необходима помощ. Окей, защо тогава не им кажат тайната на сиромашните, как и те да станат богати и успешни, а? Тогава всички ще бъдем богати филантропи. Но, така предполагам няма да бъде интересно. Поради причина, че за да има някой премного (и нещо от това да раздава), много други трябва да имат премалко.
Новинари, които пишат истината
Макар че такива има съвсем малко, почти са изтребени. Имат екзистенциални проблеми, гонят ги по съдилища, главните редактори им упражняват натиск, престъпници им се заканват, оправните корумпирани колеги им се смеят колко са глупави, защото се занимават с истината и подобно. Но, реално да се запитаме - кой е им е крив, бе човече? Какво са ги учили във факултета? Добре, заеби факултета, защо като пример да не вземат техните по-стари колеги-журналисти, които отдавна са се простили със всички морални дилеми и сега спокойно си пишат неистини. Плюс това, са богати.
Естрадни певици, които не искат да си сложат силиконови гърди
Когато видя естрадна певица, на която не и са големи гърдите като балони, сменям канала или отивам в друга кръчма. Тия дни не знам къде четох, една естрадна певица искала да бъде естествена, не искала да слага силикони? Ах, мори сестро, копай си на нивата, ако си толкова натурална. Значи, друг им пише песните, пеят на плейбек и не искат да си уголемят гърдите? Мисля си, че и иначе вашата таргет-група не се пали на текстове и на музики, дайте барем малко цици покажете. Моля ви! Само за бате Букаро и хубавата компания!
Нервират ме и...
...Грижовни родители, първенци на випуска, съвестни полицаи, адвокати които обещават да спечелят делото, ценени доктори, особено хирурзи, зъболекари, които лъжат, че няма да боли, политици със слаб рейтинг, таксиметраджии, които в три след полунощ чакат на червено, неподкупни професори, загрижени еколози, педантични банкери, студенти които ходят редовно на лекции, космополити, които се декларират като граждани на света, националисти, които твърдят, че ако не оцениш своето, нема да цениш ни чуждото, оптимистични економисти и т.н, и т.н.
П.С. Най-много от всички, пък, ме нервират противоречиви „нихилистични“ журналисти, които на всяка цена провокират, за да привлекат внимание... за такива бих написал много, но какво да ви пиша, когато вие си знаете много по-добре.
Алекс Букарски
Има много групи хора, които ме нервират.
Просто когато ги видя или когато слушам да се говори за тях, ми се обръща стомаха, чувствувам осмотично налягане в хранопровода и ми иде да повърна. Затова съвсем публично, реших да си съставя списъче на типове хора, които ме нервират и да го споделя с вас.
Едно, две, три...
Патриоти
Патриотите са едни от най-ограничените хора които познавам. Тупат се в гърдите, призовават за чувства към татковината и дълга същата да я пазим и т.н. Позовават се и на традицията и така нататък, нещо което едва-едва го почувствувах във второ отделение, когато учителкатата ме изплющя с пръчката по ръцете, тъй като не научих една нищо и никаква родолюбива песничка. Джеймс Джойс казва: „Защо да умирам аз за Ирландия, нека умре Ирландия за мен“. Заместете нашата родина на мястото на думичката „Ирландия“.
Примерни работници
Младите примерни работници не осъзнават, че са примерни работници. Просто са убедени че работят правилно. Старите примерни работници знаят колко са откачени. Най-често са изгонени от работа и са буквално на улицата. Междувременно, докато другите са учили как еден ден да станат собственици и да ги превърнат в технологичен излишък, примерните работници са работили честно, съвестно и честно. Сега без никакви спестявания (а как да спестиш, когато си работил цял живот честно?), имот или пари, скитат по улиците и ровичкат по кофите с боклук. Не мога да ги мисля всички тия примерни работници, които стачкуват по улиците. Готово...
Честни девойки с добра репутация
Има и честни мъже, но те предимно са просяци. Честни девойки са всички ония, които нямат закачена цена за себе си като куклите по бутиците. Честната девойка смята, че е безценна и постоянно трови всички със своята честност. Онзи, който е ходил с честна девойка, знае всичко, което трябва да се изтърпи за да я спечели, а дори и като я спечели, ще разбере че не там е истината. Напразно. Просто ми се гади от честни девойки..., а баш от такива ври навсякъде!
Филантропи, меценати и останали хуманисти...
Олдъс Хъксли казва: „За да бъде някой хуманен, трябва да е или лицемер или слабоумен“. По ТВ или във вестниците постоянно гледаме филантропи от най-различен вид (бизнесмени, политици, естрадни звезди), как се шматкат наоколо и даряват. Защо? Защо правят добри дела? Хуманни са, искат да помагат там къдто е необходима помощ. Окей, защо тогава не им кажат тайната на сиромашните, как и те да станат богати и успешни, а? Тогава всички ще бъдем богати филантропи. Но, така предполагам няма да бъде интересно. Поради причина, че за да има някой премного (и нещо от това да раздава), много други трябва да имат премалко.
Новинари, които пишат истината
Макар че такива има съвсем малко, почти са изтребени. Имат екзистенциални проблеми, гонят ги по съдилища, главните редактори им упражняват натиск, престъпници им се заканват, оправните корумпирани колеги им се смеят колко са глупави, защото се занимават с истината и подобно. Но, реално да се запитаме - кой е им е крив, бе човече? Какво са ги учили във факултета? Добре, заеби факултета, защо като пример да не вземат техните по-стари колеги-журналисти, които отдавна са се простили със всички морални дилеми и сега спокойно си пишат неистини. Плюс това, са богати.
Естрадни певици, които не искат да си сложат силиконови гърди
Когато видя естрадна певица, на която не и са големи гърдите като балони, сменям канала или отивам в друга кръчма. Тия дни не знам къде четох, една естрадна певица искала да бъде естествена, не искала да слага силикони? Ах, мори сестро, копай си на нивата, ако си толкова натурална. Значи, друг им пише песните, пеят на плейбек и не искат да си уголемят гърдите? Мисля си, че и иначе вашата таргет-група не се пали на текстове и на музики, дайте барем малко цици покажете. Моля ви! Само за бате Букаро и хубавата компания!
Нервират ме и...
...Грижовни родители, първенци на випуска, съвестни полицаи, адвокати които обещават да спечелят делото, ценени доктори, особено хирурзи, зъболекари, които лъжат, че няма да боли, политици със слаб рейтинг, таксиметраджии, които в три след полунощ чакат на червено, неподкупни професори, загрижени еколози, педантични банкери, студенти които ходят редовно на лекции, космополити, които се декларират като граждани на света, националисти, които твърдят, че ако не оцениш своето, нема да цениш ни чуждото, оптимистични економисти и т.н, и т.н.
П.С. Най-много от всички, пък, ме нервират противоречиви „нихилистични“ журналисти, които на всяка цена провокират, за да привлекат внимание... за такива бих написал много, но какво да ви пиша, когато вие си знаете много по-добре.
понеделник, май 15, 2006
Дан Браун срещу Ф.М. Достоевски
Пише
Алекс Букарски
Хора, бях на панаира на книгата. Буаа, какъв резил! Разбира се, това няма да го прочетете във весниците, тъй като журналистите, предпочитащи конформисткия дискурс, няма да отидат по-далеч от една негативна оценка от вида „още едно скромно издание, което не надмина очакванията“. Окей, от друга страна да не се чудите, че започват да се (про)дават и вестници без пари.
Онова, което забелязах на панаира е следното: най-често изборът се свежда до някой баят бестселър и някакви книжчици, като че ли извадени от мазето (от тия, които подаряваха навремето на пълните отличници.)
Дали това е онова, което наричат "скромно предлагане"? Изглежда. Реално гледано, само две-три издателски къщи хептен добре са се подготвили с нови фини издания за панаира. Останалите онака... безсрамно присъстваха колкото за адет.
Важното е, че Дан Браун се шиткаше като халва.
Въпреки, че съм по специалност (иден) филолог, романчето на Дан Браун не съм го чел.
Не съм от книжовните сноби, които се палят само от „висока книжовност“. Чел съм и Ог Мандино, и Стивън Кинг (който за себе си казва : I am McDonalds writer! ), па и Пауло Коелю (Павле Колевски?).
Пайо ме скъса от смях с „Алхимикът“, в който видяхме как един овчар става баровец. Овчарят от „Бачило“ (бачило- кошара, става дума за корупционен скандал в Македония - К.П. , за овчар, който получава 700 000 евро компенсация за бомбардирана кошара) реализира идеята на романа в реалността.
ВСИЧКИ СА ГО ЧЕЛИ
Както и да е, въобще не ми е лесно. Полицаят, който всяка вечер ме тормози за лична карта е прочел Дан Браун, цветарката е прочела Дан Браун, собственикът на сладкарницата е прочел Дан Браун... и още един куп други хора са го прочели Дан Браун. Срещат ме на улицата, навсякъде, и ме питат, дали и аз съм го прочел. Искат да ми споделят мнението си по тая тема.
Напук на всички тях, моята инатлива природа не ми позволяваше да седна и да го изчета това полуплагиатско дело (потвърдено в съда) от подобен роман - „Светият граал“, издаден осемдесет и някоя.
Все пак, всичко се промени, когато от медиите тия дни разбрах, че високи инстанции в нашата църква имат намерение да забраняват (или пък да пратят апел за бойкот на) прожекциите на екранизацията на романа „Шифърът на Леонардо“.
Ето ви един сочен пример, как забраната ще повлияе, да речем връз двама мои връстници.
- Бато, слушал ли си за некоя си книга „Шифърът на Леонардо“?
- Не бе?
- Абе много била яка. Говори за Исус, Говори, че ни лъжат вече 2000 години.
- Нема шанс.
- Сериозно, бато. Дори и от църквата са се изнервирали и са я забранили.
- Аа, ако е така, трябва да е cool!
- Естествено! Забраняват я, тъй като от истината боли.
МИЛИОНЕРИ НА КОНВЕЙР
За да стане пък още по-объркано, Дан Браун веднъж ще каже, че написал фикция, друг път „жива истина“. Бъзика всички наред и междувременно печати като луд нови бестселъри, вози порше, трупа милиони долари.
Все пак, не ми е ясно защо има църковни лица в нашата църква, които искат да забранят един обикновен блокбъстър? Дали пък не тръгват от предпоставката - За Исус се „вадят едни муабети“, че Мария Магдалена му била жена, от която имал потомство. Ами тогава, за нас поповете, какво ще си помислят людете?
И без друго, много от тия църковни лица трябва да се позамислят, какъв образ имат пред хората, преди да се позовават на своя разнищен авторитет при изпращането на апели за „средновековни“ забрани.
АПЛОДИСМЕНТИ
Драснах и към „Инфоком“ (паралелно изложение за компютри). Човече, не ти трябва да учиш информатика, за да видиш колко е босо там. На автопанаира барем имаше и добри риби...тук, дори това не.
Върнах се назад. Реших да си го доокомплектувам Достоевски. Междувременно, вече вреше от народ наоколо. Всички нетърпливо чакаха нашата най-голяма книжовна звезда - Венко Андоновски. Една русичка девойка, така сгодничка, без да иска се удари в мен, след което развързахме къс диалог:
„И ти ли го чакаш Андоновски?“
„Не баш... чакам Достоевски.“
„И той ли е някой наш писател?“
„Не, не. Руснак е...ама като идва към нас, винаги закъснява по 100/150 години.“
След туй се появи Венко. Хвърчаха аплодисменти, усмивки...“Култура“ трябва да ме захрани с кеш, ако иска подробностите, които се случваха по-нататък.
Излязох. Взех си едно пиво, гледах как в колони се движеха класове малки и големи ученици, които бяха разтоварвани от училищните автобуси на панаира. Класните ръководители обезумели търчаха около тях...а аз си прелиствам Достоевски. Чета, че Достоевски бил постоянно в дългове, защото бил мераклия-комарджия. За да пише по-бързо, си наел дактилографка на която диктувал. По някое време (вероятно от чисто практично-икономически причини?) решил да се ожени за нея.
Дактилографката му станала жена. Не можел повече да и диктува.
Алекс Букарски
Хора, бях на панаира на книгата. Буаа, какъв резил! Разбира се, това няма да го прочетете във весниците, тъй като журналистите, предпочитащи конформисткия дискурс, няма да отидат по-далеч от една негативна оценка от вида „още едно скромно издание, което не надмина очакванията“. Окей, от друга страна да не се чудите, че започват да се (про)дават и вестници без пари.
Онова, което забелязах на панаира е следното: най-често изборът се свежда до някой баят бестселър и някакви книжчици, като че ли извадени от мазето (от тия, които подаряваха навремето на пълните отличници.)
Дали това е онова, което наричат "скромно предлагане"? Изглежда. Реално гледано, само две-три издателски къщи хептен добре са се подготвили с нови фини издания за панаира. Останалите онака... безсрамно присъстваха колкото за адет.
Важното е, че Дан Браун се шиткаше като халва.
Въпреки, че съм по специалност (иден) филолог, романчето на Дан Браун не съм го чел.
Не съм от книжовните сноби, които се палят само от „висока книжовност“. Чел съм и Ог Мандино, и Стивън Кинг (който за себе си казва : I am McDonalds writer! ), па и Пауло Коелю (Павле Колевски?).
Пайо ме скъса от смях с „Алхимикът“, в който видяхме как един овчар става баровец. Овчарят от „Бачило“ (бачило- кошара, става дума за корупционен скандал в Македония - К.П. , за овчар, който получава 700 000 евро компенсация за бомбардирана кошара) реализира идеята на романа в реалността.
ВСИЧКИ СА ГО ЧЕЛИ
Както и да е, въобще не ми е лесно. Полицаят, който всяка вечер ме тормози за лична карта е прочел Дан Браун, цветарката е прочела Дан Браун, собственикът на сладкарницата е прочел Дан Браун... и още един куп други хора са го прочели Дан Браун. Срещат ме на улицата, навсякъде, и ме питат, дали и аз съм го прочел. Искат да ми споделят мнението си по тая тема.
Напук на всички тях, моята инатлива природа не ми позволяваше да седна и да го изчета това полуплагиатско дело (потвърдено в съда) от подобен роман - „Светият граал“, издаден осемдесет и някоя.
Все пак, всичко се промени, когато от медиите тия дни разбрах, че високи инстанции в нашата църква имат намерение да забраняват (или пък да пратят апел за бойкот на) прожекциите на екранизацията на романа „Шифърът на Леонардо“.
Ето ви един сочен пример, как забраната ще повлияе, да речем връз двама мои връстници.
- Бато, слушал ли си за некоя си книга „Шифърът на Леонардо“?
- Не бе?
- Абе много била яка. Говори за Исус, Говори, че ни лъжат вече 2000 години.
- Нема шанс.
- Сериозно, бато. Дори и от църквата са се изнервирали и са я забранили.
- Аа, ако е така, трябва да е cool!
- Естествено! Забраняват я, тъй като от истината боли.
МИЛИОНЕРИ НА КОНВЕЙР
За да стане пък още по-объркано, Дан Браун веднъж ще каже, че написал фикция, друг път „жива истина“. Бъзика всички наред и междувременно печати като луд нови бестселъри, вози порше, трупа милиони долари.
Все пак, не ми е ясно защо има църковни лица в нашата църква, които искат да забранят един обикновен блокбъстър? Дали пък не тръгват от предпоставката - За Исус се „вадят едни муабети“, че Мария Магдалена му била жена, от която имал потомство. Ами тогава, за нас поповете, какво ще си помислят людете?
И без друго, много от тия църковни лица трябва да се позамислят, какъв образ имат пред хората, преди да се позовават на своя разнищен авторитет при изпращането на апели за „средновековни“ забрани.
АПЛОДИСМЕНТИ
Драснах и към „Инфоком“ (паралелно изложение за компютри). Човече, не ти трябва да учиш информатика, за да видиш колко е босо там. На автопанаира барем имаше и добри риби...тук, дори това не.
Върнах се назад. Реших да си го доокомплектувам Достоевски. Междувременно, вече вреше от народ наоколо. Всички нетърпливо чакаха нашата най-голяма книжовна звезда - Венко Андоновски. Една русичка девойка, така сгодничка, без да иска се удари в мен, след което развързахме къс диалог:
„И ти ли го чакаш Андоновски?“
„Не баш... чакам Достоевски.“
„И той ли е някой наш писател?“
„Не, не. Руснак е...ама като идва към нас, винаги закъснява по 100/150 години.“
След туй се появи Венко. Хвърчаха аплодисменти, усмивки...“Култура“ трябва да ме захрани с кеш, ако иска подробностите, които се случваха по-нататък.
Излязох. Взех си едно пиво, гледах как в колони се движеха класове малки и големи ученици, които бяха разтоварвани от училищните автобуси на панаира. Класните ръководители обезумели търчаха около тях...а аз си прелиствам Достоевски. Чета, че Достоевски бил постоянно в дългове, защото бил мераклия-комарджия. За да пише по-бързо, си наел дактилографка на която диктувал. По някое време (вероятно от чисто практично-икономически причини?) решил да се ожени за нея.
Дактилографката му станала жена. Не можел повече да и диктува.
сряда, май 10, 2006
Жарко Траяноски: Българска любов
Покрай противоречивите изрази „бугарски кош“ и „бугарски воз“(български влак), възможна е още една употреба на прилагателното „бугарски“ в македонския език - „бугарска любов“. Анализът на значението на разговорния израз „бугарска любов“ може да даде значителен принос към решаването на македонско-българския „язичен“ спор и към напредък на междусъседските отношения.
Бугарска любов: Мистериозната любов на България към Македония, за която преди няколко години ни подсети по-раншният български президент Стоянов с неповторимото любовно обяснение, че "Македония е най-романтичният период от българската история".
По кои симптоми се разпознава „бугарската любов“? Това е романтична, едностранна, патологично обсесивна (на моменти кажи-речи маниакална), исторически неразбрана и несподелена любов, където пасивен обект е „всичко, що е македонско“, особено всеки/всяка Македонец/Македонка, независимо от неговото/нейното „самочувствие“, и политическо и сексуално самоопределение.
„Бугарската любов“ най-често се проявява како „еротическа“ склонност, която не стига до сексуално задоволяване при субекта, поради македонската асексуална политика на „еквидистанция“. Остава тепърва да се види, дали процесът на интеграция към ЕС ще доведе до дефокусиране на бугарското либидо и „затопляне“ на македонската външно-политическа фригидност.
Ако при анализа на „бугарската любов“ вземем предвид политичките становища на „любителите“ (ония с македонски корени можем да ги наричаме и „любчовци“), можеме да видиме, че тя се проявява в две форми. Именно, „българската любов“ се проявява като „нарцисоидна“ любов (при онези любители, които смятат че Македонците и Българите са „една и съща хора“) и като „инцестузна“ любов (при онези, що смятат че Македонците и Българите са „една и съща фамилия“).
При „бугарската любов“ рядко се стига до „сексуално отношение“, поради лошата предигра на „любителите“, която кажи-речи, нищо не обещава, и с която най-често се отрича сексуалната автономия на „любените“. „Бугарската предигра“ най-често се манифестира като мастурбация, затова защото се „пали“ само влюбеният, проявявайки това с жизнерадостно пеене на македонски народни песни, играене на македонски хора или други по-груби облици на асексуална възбуда.
Тъкмо затова, можем да кажем че Българската романтична любов към Македонците се свежда главно до нереализирани сексуални фантазии. Но, дори и във плана на сексуални фантазии, забележими са строги сексуални ограничения. Например, оралният секс е забранена фантазия: и фелациото - поради актуалните проблеми с непризнаването на езика (разбира се), и кунингулусът - поради подтиснатия страх от отмъщение на ВМРО-любчовистичка (знае се тук, кой може п... да лиже).
Недостигът от „удоволствие“ и нереализираните сексуални фантазии фрустрираат и „огорчават“ „любителите“ и „любчовците“, които често пъти страдат от „преждевременна еякулация“. Много често субектите на „бугарската любов“ не могат да преодолеят езиковите съблазнителни изкушения - например, когато несретното Македонче сред некое софийско „заведение“ ще потърси "жива свирка" за да може на рахат "да се начука".
Шегата настрана. Не само езичните, ами и другите политически проблеми помежду Бугария и Македония ще изчезнат, когато нашите „бракя Бугари“ и „сестри Бугарки“ ще схванат, че Македонците и Македонките въобще не се плашат от капризната влюбеност на Българ(к)ите.
Не се плашим ние от романтичната любов, колкото и да е едностранна и обсесивна. От друго уплах имаме.
Страхуваме се от брак "насила" и от „домашно насилие“.
А любовта си е любов! Разбира се, и естествено!
Бугарска любов: Мистериозната любов на България към Македония, за която преди няколко години ни подсети по-раншният български президент Стоянов с неповторимото любовно обяснение, че "Македония е най-романтичният период от българската история".
По кои симптоми се разпознава „бугарската любов“? Това е романтична, едностранна, патологично обсесивна (на моменти кажи-речи маниакална), исторически неразбрана и несподелена любов, където пасивен обект е „всичко, що е македонско“, особено всеки/всяка Македонец/Македонка, независимо от неговото/нейното „самочувствие“, и политическо и сексуално самоопределение.
„Бугарската любов“ най-често се проявява како „еротическа“ склонност, която не стига до сексуално задоволяване при субекта, поради македонската асексуална политика на „еквидистанция“. Остава тепърва да се види, дали процесът на интеграция към ЕС ще доведе до дефокусиране на бугарското либидо и „затопляне“ на македонската външно-политическа фригидност.
Ако при анализа на „бугарската любов“ вземем предвид политичките становища на „любителите“ (ония с македонски корени можем да ги наричаме и „любчовци“), можеме да видиме, че тя се проявява в две форми. Именно, „българската любов“ се проявява като „нарцисоидна“ любов (при онези любители, които смятат че Македонците и Българите са „една и съща хора“) и като „инцестузна“ любов (при онези, що смятат че Македонците и Българите са „една и съща фамилия“).
При „бугарската любов“ рядко се стига до „сексуално отношение“, поради лошата предигра на „любителите“, която кажи-речи, нищо не обещава, и с която най-често се отрича сексуалната автономия на „любените“. „Бугарската предигра“ най-често се манифестира като мастурбация, затова защото се „пали“ само влюбеният, проявявайки това с жизнерадостно пеене на македонски народни песни, играене на македонски хора или други по-груби облици на асексуална възбуда.
Тъкмо затова, можем да кажем че Българската романтична любов към Македонците се свежда главно до нереализирани сексуални фантазии. Но, дори и във плана на сексуални фантазии, забележими са строги сексуални ограничения. Например, оралният секс е забранена фантазия: и фелациото - поради актуалните проблеми с непризнаването на езика (разбира се), и кунингулусът - поради подтиснатия страх от отмъщение на ВМРО-любчовистичка (знае се тук, кой може п... да лиже).
Недостигът от „удоволствие“ и нереализираните сексуални фантазии фрустрираат и „огорчават“ „любителите“ и „любчовците“, които често пъти страдат от „преждевременна еякулация“. Много често субектите на „бугарската любов“ не могат да преодолеят езиковите съблазнителни изкушения - например, когато несретното Македонче сред некое софийско „заведение“ ще потърси "жива свирка" за да може на рахат "да се начука".
Шегата настрана. Не само езичните, ами и другите политически проблеми помежду Бугария и Македония ще изчезнат, когато нашите „бракя Бугари“ и „сестри Бугарки“ ще схванат, че Македонците и Македонките въобще не се плашат от капризната влюбеност на Българ(к)ите.
Не се плашим ние от романтичната любов, колкото и да е едностранна и обсесивна. От друго уплах имаме.
Страхуваме се от брак "насила" и от „домашно насилие“.
А любовта си е любов! Разбира се, и естествено!
петък, май 05, 2006
Букаро: Viva la Net-Liberte!
“Братя! Въздухът трепери! Балканът се тресе и доловете ехтят от реванието на балканский окований лев! Liberté, О, Liberté! “ - Господин Фратю, Чичовци (добавката моя - К)
“Хејјј шта ја мени, што ја идем увек идем другој жени... хејјј стани мало, ни до једне теби није стало!“ – Аца Лукас
Този стих от песента “Диаболик“ на турбофолкерския бард Аца Лукас се чини най-добре описва сайбър-голготата, що ми се случва последните две години.
В македонските сайтове - тук включвам и порталите, и форумите, па и блоговете - е пълно с униформеност, която вероятно е рефлексия от твърдо втелемените патриархални отношения в нашето общество.
Людете, които поддържат сайтовете, са в ролята на татковци, които искат да превъзпитат всеки непослушко. По-перверзно е да видите инфантилността при определени идиоти, които изискват тоя и тоя член да бъдат наплескани по гъзето, отколкото същите тези членове, защото се осмелили да напсуват, без да сложат звездичка в срамната думичка?
Освен това, администраторската функция се изживява като обществена титла и във виртуалността се образува едно малко общество, в което някой е “обикновен“, друг “главен“, където се налага произволно дефинирана йерархична мрежа на модератори, подмодератори и подобно.
Като репер за това как се разсъждава, ще взема едно собствениче на едно от по-посетените боклучави портали в Македония, който преди няколко дена отвори анонимно блогче, с което шамареше блогерите по еснафски маниер на отвратеност от новото, свежото, прогресивното “блогери бе, идете фърлете се у вардар“
Днес, по ирония на съдбата, работи във фирмата, която държи Блогерая (Мк блог портал), и доста сеирджийски би било - същият да получи задължение да го поддържа, защото нали са необходими определени специални познания, които дембелчето ги няма. (уа чистачи, уа чистачи, немой сине да не станеш и ти чистач)
Същият той тия дни обяви (свободен цитат) – “Па како така? Па и на ТВ да изявиш така дърн-дърн ке те цензураат. Не може така, той Букаро пази лош имидж за блогерите, я бих го банирал.“
Проста църно-бела подялба, на блогове с добър имидж и на блогове с лош имидж, може би на най-добрите блогери на края на годината ще им се подарява книга? След това - неправене на проста разлика между медиите и туряне на всичко в един общ кюп. (и от телевизия, вестник и блог ще правиме туршия? ) Телевизията е обществена услуга, която подлежи на законите на съвета за радиоразпространение, докато блогераят има т.н. вътрешен правилник, който в случая не беше нарушен. Чиста работа.
Кой ще решава - кои са добри, а кои са лоши блогове? Нема добри и лоши блогове, да го ебам. Лош блог е само непосетения блог. В предаването Яди Бюрек при чичо Янко (браво за неговата храбра и принципна реакция, като се има предвид факта, че е близък приятел с Трендо) напомних, че главната идея на блоговете е ексхибиционизмът, самоиронията (в позитивен смисъл - с много креативност, хумор, демистификация и други стандарти, за които говореше Коля) и преди всичко - възможността, както веднъж написах – да кажеш на министъра, че е пичка! Нещо, което ако го кажа на друго място, бих изтърпял определени последици.
Или “Блогът е виртуално кътче, където можете да изакате всичко, което поискате“ - цитат от юлския “Ритъм“ миналата година.
Има и такива блогери, които не искат да ползват или да изживеят дозата речникова хардкор свобода и не искат на техния блог да се псува, например.
Добре, това си е техно право, също както е и техното право да трият коментари, които не им харесват. Некои смятат, че това е цензура, но аз съм уверен, че не е.
За сравнение можем да вземем една сграда, в която живеят много собственици в отделни апартаменти. Вие във вашия апартамент можете да приемате когото си поискате, па и да го изгоните, но тъй като апартаментът си е ваш, купили сте го, наследили и подобно, и имате собственост връз него, никой не може отвън да влиза в него без ваше позволение, нито пък случайно да ви гони. Дори и полицията може да влезе с нареждане издадено единствено от съда.
Затова, когато се случи някоя цензура, трудете се да отърсите от субективното мислене, което предходно така или иначе имате придобито за блогера. Дали е кретен, дали пие, играе на хазарт или си тепа жената, или дали пише глупости и го критикува целия свят, в случая не е ни най-малко важно!
Съвсем нормално е към някой да чувствувате симпатия, към друг - антагонизъм, но когато се застраши свободата на словото, трябва да бъдете солидарни и единни и точка.
За моя голяма изненада (вероятно и на самия цензор, който преди това подценяващо изцвъка who cares) и се видя високото съзнание на блогерите, което е доказателство, че от блогосферата в бъдеще ще се родят свободомислещи новинари, писатели, музиканти и подобно. (политици чак не вярвам много да изскочат, защото драгият ни Боцевски срамно премълча цензурата. Боцевски вразуми се!!!)
Разбира се имаше известни аномалии, като например реагиране заради омраза към Трендо или Букаро, все едно, както и голяма част от дискусията беше спор дали става дума за цензура или не.
Впрочем, най-големия дял от скептиците тръгнаха от идеалния образ, който имаха за Трендо, и които не можеха да си го представят като Цензо, пардон Цензор? Едно на ум!
Бъдете подозрителни към авторитети, бъдете скептични спрямо хора, които имат в ръцете опция да цъкнат delete завинаги!
Нека се шири вирусът на съмнението!!!
На блогерската гугъл-група Блогмастерът дава следната изява, която е индирекно признание за цензура:
Аз такава позиция нямам дори на Багра, а на Трендо не знам каква му е играта. Вика грешка било - и определено е, само въпросът е колко съзнателно я е направил :)
Дори той, джанъм е в тежки размисли "ту би ор нот то би", дали да отнеме администраторската опция на Трендо? Хеййй, па тоя човек ще ги “пази“ вашите блогчета, погледнете неговата опасно равнодушна позиция към цензорската постъпка на своят шеф. Показвам ви, защото аз хубаво познавам цензорските апетити на Блогмастърчето, което е търчи-лъжи и което вече има цензорски опит зад себе си като администратор на Багра. Той участвуваше в изтриването на моя акаунт и акаунта на една друга членка на Багра.
Там, (на Багра.орг) цензурата беше още по-странна. Именно, администраторите направиха анкета със заглавие “Кой от следните юзери да избришеме?“ И юзерите гласуват, мислят че е някой майтап, и изведнъж на края се случва Access Denied!
На Кайгана форума - събирачката на размазаните мак-тинейджъри, от които се носи тривиална смрад, ровичкаха разни канцеларски фригидни тетки, които по нацистки маниер, щом изтриеха някого, удряха по едно още по-гнасно обяснение в отделна секция на форума, па така за пръв път в мак-сайбъра (МКД виртуално пространство) се сдобихме и с бюрокрация, у пичку матер, ей.
“Днес избрисах два поста на Офчарот затова, защото на темата - Какви млека пиете? - спомена думичката сперма“.
Днес и Опасна Багра, и Кайгана Форумът, като резултат от демотивиращото отношение към активните писачи, и ригидната административна политика, лека полека замират.
Цензурата е предвестник на распадането, и цензорите, които не усещат това не цепят басма и си гледат кефа в еуфорията на растежа и безконкурентноста (Багра като портал нямаше сериозна конкуренция, Кайгана като форум нямаше сериозна конкуренция, сега Блогерай няма сериозна конкуренция, ако разбира се, оставим настрана чуждите блог услуги )
Сакам да ви предупредя - днес е “техническа грешка“ утре ще бъдат “паднали сървери“, вдругиден нещо трето, и така...
Ония, които се опитват да омаловажат цензорската постъпка, също така са потенциални цензори. Нема голяма и малка цензура, не е важно дали ще те изтрият заради една думичка или заради цял реферат. Постъпката да дързне някой да ти се меша во редактирането на блогчето и - ВНИМАВАЙТЕ - да НАРУШАВА главния ПРИНЦИП по който е създадено блогчето (създали сте го, защото нито една друга медия не ви дава шанс да се изприкажете по свой начин) а това е принципът на свобода на словото. Нещо, което е най-вяжно в цялата тая работа с блогосферата и за което трябва да се борим със всички средства, които са ни подръка.
Във връзка със спорната статия “Антиблогерски манифест“, нямам коментар, поради причина, че ония които ме разбират, знаят всичко, а за ония, които не ме разбират - няма смисъл да коментирам. Господ като раздавал ум и разум на земята, и дошъл техния ред, имал запек, и се заключил в клозета.
Ваш виртуален нехранимайко номер едно Алекс Букарски
“Хејјј шта ја мени, што ја идем увек идем другој жени... хејјј стани мало, ни до једне теби није стало!“ – Аца Лукас
Този стих от песента “Диаболик“ на турбофолкерския бард Аца Лукас се чини най-добре описва сайбър-голготата, що ми се случва последните две години.
В македонските сайтове - тук включвам и порталите, и форумите, па и блоговете - е пълно с униформеност, която вероятно е рефлексия от твърдо втелемените патриархални отношения в нашето общество.
Людете, които поддържат сайтовете, са в ролята на татковци, които искат да превъзпитат всеки непослушко. По-перверзно е да видите инфантилността при определени идиоти, които изискват тоя и тоя член да бъдат наплескани по гъзето, отколкото същите тези членове, защото се осмелили да напсуват, без да сложат звездичка в срамната думичка?
Освен това, администраторската функция се изживява като обществена титла и във виртуалността се образува едно малко общество, в което някой е “обикновен“, друг “главен“, където се налага произволно дефинирана йерархична мрежа на модератори, подмодератори и подобно.
Като репер за това как се разсъждава, ще взема едно собствениче на едно от по-посетените боклучави портали в Македония, който преди няколко дена отвори анонимно блогче, с което шамареше блогерите по еснафски маниер на отвратеност от новото, свежото, прогресивното “блогери бе, идете фърлете се у вардар“
Днес, по ирония на съдбата, работи във фирмата, която държи Блогерая (Мк блог портал), и доста сеирджийски би било - същият да получи задължение да го поддържа, защото нали са необходими определени специални познания, които дембелчето ги няма. (уа чистачи, уа чистачи, немой сине да не станеш и ти чистач)
Същият той тия дни обяви (свободен цитат) – “Па како така? Па и на ТВ да изявиш така дърн-дърн ке те цензураат. Не може така, той Букаро пази лош имидж за блогерите, я бих го банирал.“
Проста църно-бела подялба, на блогове с добър имидж и на блогове с лош имидж, може би на най-добрите блогери на края на годината ще им се подарява книга? След това - неправене на проста разлика между медиите и туряне на всичко в един общ кюп. (и от телевизия, вестник и блог ще правиме туршия? ) Телевизията е обществена услуга, която подлежи на законите на съвета за радиоразпространение, докато блогераят има т.н. вътрешен правилник, който в случая не беше нарушен. Чиста работа.
Кой ще решава - кои са добри, а кои са лоши блогове? Нема добри и лоши блогове, да го ебам. Лош блог е само непосетения блог. В предаването Яди Бюрек при чичо Янко (браво за неговата храбра и принципна реакция, като се има предвид факта, че е близък приятел с Трендо) напомних, че главната идея на блоговете е ексхибиционизмът, самоиронията (в позитивен смисъл - с много креативност, хумор, демистификация и други стандарти, за които говореше Коля) и преди всичко - възможността, както веднъж написах – да кажеш на министъра, че е пичка! Нещо, което ако го кажа на друго място, бих изтърпял определени последици.
Или “Блогът е виртуално кътче, където можете да изакате всичко, което поискате“ - цитат от юлския “Ритъм“ миналата година.
Има и такива блогери, които не искат да ползват или да изживеят дозата речникова хардкор свобода и не искат на техния блог да се псува, например.
Добре, това си е техно право, също както е и техното право да трият коментари, които не им харесват. Некои смятат, че това е цензура, но аз съм уверен, че не е.
За сравнение можем да вземем една сграда, в която живеят много собственици в отделни апартаменти. Вие във вашия апартамент можете да приемате когото си поискате, па и да го изгоните, но тъй като апартаментът си е ваш, купили сте го, наследили и подобно, и имате собственост връз него, никой не може отвън да влиза в него без ваше позволение, нито пък случайно да ви гони. Дори и полицията може да влезе с нареждане издадено единствено от съда.
Затова, когато се случи някоя цензура, трудете се да отърсите от субективното мислене, което предходно така или иначе имате придобито за блогера. Дали е кретен, дали пие, играе на хазарт или си тепа жената, или дали пише глупости и го критикува целия свят, в случая не е ни най-малко важно!
Съвсем нормално е към някой да чувствувате симпатия, към друг - антагонизъм, но когато се застраши свободата на словото, трябва да бъдете солидарни и единни и точка.
За моя голяма изненада (вероятно и на самия цензор, който преди това подценяващо изцвъка who cares) и се видя високото съзнание на блогерите, което е доказателство, че от блогосферата в бъдеще ще се родят свободомислещи новинари, писатели, музиканти и подобно. (политици чак не вярвам много да изскочат, защото драгият ни Боцевски срамно премълча цензурата. Боцевски вразуми се!!!)
Разбира се имаше известни аномалии, като например реагиране заради омраза към Трендо или Букаро, все едно, както и голяма част от дискусията беше спор дали става дума за цензура или не.
Впрочем, най-големия дял от скептиците тръгнаха от идеалния образ, който имаха за Трендо, и които не можеха да си го представят като Цензо, пардон Цензор? Едно на ум!
Бъдете подозрителни към авторитети, бъдете скептични спрямо хора, които имат в ръцете опция да цъкнат delete завинаги!
Нека се шири вирусът на съмнението!!!
На блогерската гугъл-група Блогмастерът дава следната изява, която е индирекно признание за цензура:
Аз такава позиция нямам дори на Багра, а на Трендо не знам каква му е играта. Вика грешка било - и определено е, само въпросът е колко съзнателно я е направил :)
Дори той, джанъм е в тежки размисли "ту би ор нот то би", дали да отнеме администраторската опция на Трендо? Хеййй, па тоя човек ще ги “пази“ вашите блогчета, погледнете неговата опасно равнодушна позиция към цензорската постъпка на своят шеф. Показвам ви, защото аз хубаво познавам цензорските апетити на Блогмастърчето, което е търчи-лъжи и което вече има цензорски опит зад себе си като администратор на Багра. Той участвуваше в изтриването на моя акаунт и акаунта на една друга членка на Багра.
Там, (на Багра.орг) цензурата беше още по-странна. Именно, администраторите направиха анкета със заглавие “Кой от следните юзери да избришеме?“ И юзерите гласуват, мислят че е някой майтап, и изведнъж на края се случва Access Denied!
На Кайгана форума - събирачката на размазаните мак-тинейджъри, от които се носи тривиална смрад, ровичкаха разни канцеларски фригидни тетки, които по нацистки маниер, щом изтриеха някого, удряха по едно още по-гнасно обяснение в отделна секция на форума, па така за пръв път в мак-сайбъра (МКД виртуално пространство) се сдобихме и с бюрокрация, у пичку матер, ей.
“Днес избрисах два поста на Офчарот затова, защото на темата - Какви млека пиете? - спомена думичката сперма“.
Днес и Опасна Багра, и Кайгана Форумът, като резултат от демотивиращото отношение към активните писачи, и ригидната административна политика, лека полека замират.
Цензурата е предвестник на распадането, и цензорите, които не усещат това не цепят басма и си гледат кефа в еуфорията на растежа и безконкурентноста (Багра като портал нямаше сериозна конкуренция, Кайгана като форум нямаше сериозна конкуренция, сега Блогерай няма сериозна конкуренция, ако разбира се, оставим настрана чуждите блог услуги )
Сакам да ви предупредя - днес е “техническа грешка“ утре ще бъдат “паднали сървери“, вдругиден нещо трето, и така...
Ония, които се опитват да омаловажат цензорската постъпка, също така са потенциални цензори. Нема голяма и малка цензура, не е важно дали ще те изтрият заради една думичка или заради цял реферат. Постъпката да дързне някой да ти се меша во редактирането на блогчето и - ВНИМАВАЙТЕ - да НАРУШАВА главния ПРИНЦИП по който е създадено блогчето (създали сте го, защото нито една друга медия не ви дава шанс да се изприкажете по свой начин) а това е принципът на свобода на словото. Нещо, което е най-вяжно в цялата тая работа с блогосферата и за което трябва да се борим със всички средства, които са ни подръка.
Във връзка със спорната статия “Антиблогерски манифест“, нямам коментар, поради причина, че ония които ме разбират, знаят всичко, а за ония, които не ме разбират - няма смисъл да коментирам. Господ като раздавал ум и разум на земята, и дошъл техния ред, имал запек, и се заключил в клозета.
Ваш виртуален нехранимайко номер едно Алекс Букарски
сряда, май 03, 2006
Букаро: Еволюция - Гимназия
Ето ви материалче от времето когато Букаро беше матурант (абитурент). Текстът си беше супер, но не премина през професорите и директорката и беше оквалифициран като “Срам за училището“. Продължавайте да четете, за да видите и защо...
В началото....
След завършването на осмо отделение, прииждат един куп роднини, приятели и познайници, които ви питат “Къде по-нататък“!? И вие им отговаряте - Нищо, изглежда в гимназия - а това значеше че сте дял от по-големата група (не)ориентирани детища, които се надяват че истинската ориентация ще я отложат барем за 4 години, когато ще се смятат за по-умни отколкото сега (“по-умни“ не е баш истинската дума...)
Първият знак!
Ние бяхме първата генерация, която не полагаше приемен изпит!
И това вече беше нещо. Все ми се чини, че нашите училищни педагози като че ли предварително схванаха за какъв “капацитет“ ще става дума.
И затова се ширеха най-различни версии за това, как се е развивало всичко в министерството за образование, именно, че някой от просветните работници вдигнал два пърста на едно заседание и рекъл – “Защо да ги малтретираме децата с разни тестове, защо да ги мъчиме с такава банална процедура, когато всички сме уверени че децата за осем години, ако не нещо друго, поне са научили таблицата за умножение до 10 и знаят да четат кирилица, което е доволно за една гимназия“!
Когато нещо започне лошо ...
Нещо, което още в началото беше забележително, беше службата на поповете в нашето училище за - както по-старите мъдро обясняваха – за берикетна година. Сещам се като днес да беше, как миришеше химически тестирания тамян, сещам се как всички бяхме насъбрани пред входа, шарейки с погледи към стълбите, където имаше един куп сериозни сурати, идните наши класни ръководители, които още веднага за "добре дошли" изискваха квитанциите за заплатено обучение -).
Поповете, тамяна, целият този църковен ритуал за нас, тогава повечето новоизпечени гимназисти, това нещо означаваше като – Помози Боже, още сега през септември, за да не ходя през август на поправка....
Фаза на опознаване 1
Това се правеше така “спонтанно“ и искрено, че просто ти идеше да заплачеш от срекя (щастие). Не беше толкова лошо, ако се има в предвид че при толкова много дегенерати имаше и по неколко сияйни лика (тук можеме да споменем и имена, но маркетингът в днешно време чини пари). Най-вече, пред себе си имате една сган, която се опитваше да образува гимназиален клас, където никой няма да изгуби своята току-що открита самоличност.
Кратки пътеки
Всъщност заглавието би могло да бъде и “Звездни пътеки“ по простата причина, че ако не нещо друго, с въведението от самата серия злоупотребихме по най-добър възможен начин. Знаете я, оная – Ние сме класа, който ще направиме ония глупости които никой досега в историята на образованието не ги е направил...
Нещо заминах във фантазията, и да направя малка (но значителна крачка) обратно към реалността т.е. "Кратките пътеки". Така, в началото на първата година гледаш една идеална работна атмосфера, озарени лица, как нонстоп вдигат ръка, кълват уроци, буквално се тепат за оценки. За да не бегаш от часове, те лъжат с шоколадови бонбончета, за да стане така, че по някое време нито с “бонбониера“, нито с милка шоколад, да не могат да те накарат да идваш на училище. Това време, докато не схванахме финтата на професорите, беше хептен сладко, и разбира се, доста кратко...
Фаза на опознаване 2.
Схемата беше такава – Това са стълбите в ляво, това се стълбите в дясно. Стълбите в ляво са за учители, стълбите в дясно са за учениците. Движението по коридора е винаги ограничено, не смееш да внасяш храна в училището, трябва да влизаш всекидневно швейцарски точно, затова че вратите се затварят и през прозорчетата цинично ти се хилят синьоуниформени лица, които трябва да се грижат за общата хигиена в училище.
Вецето служи изключително за няколко важни работи (някои дори и ядяха в него) Мъжката тоалетна беше затворена с триста катанеца, бидейки всички лица които се занимаваха с неговото маратонско отпушване, поради ценния си опит, бяха изпратени в Ирак в някаква единица за борба с химичесики и бойни отрови. Женската тоалетна беше събиралище на пушачите, най-много поради своята стратегическа позиция. Останалият жив свят, се молеше по време на часовете да ходи по нужда.
Спортът
Неколко гимназистки ентусиазирани класове всяка година се опитваха да се надпреварват във футболния турнир, що го организираше училището. На едната страна бехме ние, градските боси деца против децата от стопанското училище, добре натренирани предходно по полянките. Резултатът нормално беше 100 – 0. Ама за тях. Освен поражението в резултата, ядяхме и як кьотек. Ръце и нозе се кършеха , щипеше се и където трябва и където не трябва, ако си бил само одраскан - отървал си се най-леко и черпиш сокче. И така. Видели-невидели, започнахме да играем пинг-понг.
Средношколският живот извън школото
След монотонната изминала седмица идваше уикенда. Или В.Д.Г.
(което в превод значеше - Възможността за Джабе за се напрайш Гьон) т.е. да се натряскащ колкото можеш. Зависи от филма, в който всеки беше влязъл, се правеха три работи – и то първата – тепане (при недостиг на кършене на школски инвентар) пиене (текила парти за левче) и гонене на женски (женските пък си имаха приятели или подобно).
Ваканция 1 серия (Зимна)
Дефиницията за това, което правиш по време на зимната ваканция е буквално НИЩО. Само дремеш покрай топлото (зависи дали е включено на евтината тарифа)
И така не добиваш нищо. Но те утешава мисълта, че барем не ходиш на даскало.
Какво означава средношколска пожертвователност!!!
Добра беше идеята на чичковците и тетките в бели мантии, да организират кърводарителска акция. Тия хора даваха най-голямата гимназистка награда – оправдано отсъствие цели два дена. На акцията се явиха всимки, освен за жал несретните малолетници....
“Добър е съня на младия средношколец“
Очи гуреливи. Лице отдавна неизмито. Жвакаш дъвка, комфортно, по-полека ти се чини в хичкоковски стил, за момент ще почнеш да се давиш. Подпираш лявата ръка на пейката (бонус е ако има парно, покрай нея) и караш другарчето, което седи мирно до тебе, всякога да те известява когато професора се доближи до твоето спално място, мачкайки сладките сънища и фантазии, за това како си прекарал предходната дълга нощ.
Ваканция 2 серия (Лятна)
Хубавина. Шетанье, аканье, отмор, плаж, слънце ... Живот. Това са само малкото оскъдни асоциации, когато някой ще ти спомене лятната ваканция. Но както даскалите често пати викаха, във всяко добро има и по нещо лошо, и във всяко лошо има по некое добро – а в ова лятно добро лято – лошо беше да ходиш на поправка по който и да е предмет. С бяло потниче с презрамки, с бермуди в хавайски стил, и със сандали на нозете, правиш това, което условията ти налагат (ходиш на изпит). Другарчетата твои са се събрали заедно и тръгват към “базентот“ присмивайки ти се, докато ти утешително им продумваш – А като учехте вие, аз тогава си гледах кефа!
На края .....
Една от най-хубавите работи в гимназиалния живот е краят му. Тогава почти на всички им е хубаво. На професорите им е жал, че още една генерация си заминава (т.е. мъка им е, че повечее не успяха да ни измалтретират) и много от гимназистите вече достигнаха своя интелектуален максимум – могат да пият и пушат пред довчерашните учители. Па така, с една пап-фолк атмосфера се описва всичко онова, което го преживяхме в голготата, наречена Гимназия “Таки Даскало“.
П.С. Посветено на “палавниците“ от моята генерация - Пискача, Пуфката, Лазе, Иван, Гоцето, Старио, Джони, Зоки, Перо, Куната, Бале и др. -)
В началото....
След завършването на осмо отделение, прииждат един куп роднини, приятели и познайници, които ви питат “Къде по-нататък“!? И вие им отговаряте - Нищо, изглежда в гимназия - а това значеше че сте дял от по-големата група (не)ориентирани детища, които се надяват че истинската ориентация ще я отложат барем за 4 години, когато ще се смятат за по-умни отколкото сега (“по-умни“ не е баш истинската дума...)
Първият знак!
Ние бяхме първата генерация, която не полагаше приемен изпит!
И това вече беше нещо. Все ми се чини, че нашите училищни педагози като че ли предварително схванаха за какъв “капацитет“ ще става дума.
И затова се ширеха най-различни версии за това, как се е развивало всичко в министерството за образование, именно, че някой от просветните работници вдигнал два пърста на едно заседание и рекъл – “Защо да ги малтретираме децата с разни тестове, защо да ги мъчиме с такава банална процедура, когато всички сме уверени че децата за осем години, ако не нещо друго, поне са научили таблицата за умножение до 10 и знаят да четат кирилица, което е доволно за една гимназия“!
Когато нещо започне лошо ...
Нещо, което още в началото беше забележително, беше службата на поповете в нашето училище за - както по-старите мъдро обясняваха – за берикетна година. Сещам се като днес да беше, как миришеше химически тестирания тамян, сещам се как всички бяхме насъбрани пред входа, шарейки с погледи към стълбите, където имаше един куп сериозни сурати, идните наши класни ръководители, които още веднага за "добре дошли" изискваха квитанциите за заплатено обучение -).
Поповете, тамяна, целият този църковен ритуал за нас, тогава повечето новоизпечени гимназисти, това нещо означаваше като – Помози Боже, още сега през септември, за да не ходя през август на поправка....
Фаза на опознаване 1
Това се правеше така “спонтанно“ и искрено, че просто ти идеше да заплачеш от срекя (щастие). Не беше толкова лошо, ако се има в предвид че при толкова много дегенерати имаше и по неколко сияйни лика (тук можеме да споменем и имена, но маркетингът в днешно време чини пари). Най-вече, пред себе си имате една сган, която се опитваше да образува гимназиален клас, където никой няма да изгуби своята току-що открита самоличност.
Кратки пътеки
Всъщност заглавието би могло да бъде и “Звездни пътеки“ по простата причина, че ако не нещо друго, с въведението от самата серия злоупотребихме по най-добър възможен начин. Знаете я, оная – Ние сме класа, който ще направиме ония глупости които никой досега в историята на образованието не ги е направил...
Нещо заминах във фантазията, и да направя малка (но значителна крачка) обратно към реалността т.е. "Кратките пътеки". Така, в началото на първата година гледаш една идеална работна атмосфера, озарени лица, как нонстоп вдигат ръка, кълват уроци, буквално се тепат за оценки. За да не бегаш от часове, те лъжат с шоколадови бонбончета, за да стане така, че по някое време нито с “бонбониера“, нито с милка шоколад, да не могат да те накарат да идваш на училище. Това време, докато не схванахме финтата на професорите, беше хептен сладко, и разбира се, доста кратко...
Фаза на опознаване 2.
Схемата беше такава – Това са стълбите в ляво, това се стълбите в дясно. Стълбите в ляво са за учители, стълбите в дясно са за учениците. Движението по коридора е винаги ограничено, не смееш да внасяш храна в училището, трябва да влизаш всекидневно швейцарски точно, затова че вратите се затварят и през прозорчетата цинично ти се хилят синьоуниформени лица, които трябва да се грижат за общата хигиена в училище.
Вецето служи изключително за няколко важни работи (някои дори и ядяха в него) Мъжката тоалетна беше затворена с триста катанеца, бидейки всички лица които се занимаваха с неговото маратонско отпушване, поради ценния си опит, бяха изпратени в Ирак в някаква единица за борба с химичесики и бойни отрови. Женската тоалетна беше събиралище на пушачите, най-много поради своята стратегическа позиция. Останалият жив свят, се молеше по време на часовете да ходи по нужда.
Спортът
Неколко гимназистки ентусиазирани класове всяка година се опитваха да се надпреварват във футболния турнир, що го организираше училището. На едната страна бехме ние, градските боси деца против децата от стопанското училище, добре натренирани предходно по полянките. Резултатът нормално беше 100 – 0. Ама за тях. Освен поражението в резултата, ядяхме и як кьотек. Ръце и нозе се кършеха , щипеше се и където трябва и където не трябва, ако си бил само одраскан - отървал си се най-леко и черпиш сокче. И така. Видели-невидели, започнахме да играем пинг-понг.
Средношколският живот извън школото
След монотонната изминала седмица идваше уикенда. Или В.Д.Г.
(което в превод значеше - Възможността за Джабе за се напрайш Гьон) т.е. да се натряскащ колкото можеш. Зависи от филма, в който всеки беше влязъл, се правеха три работи – и то първата – тепане (при недостиг на кършене на школски инвентар) пиене (текила парти за левче) и гонене на женски (женските пък си имаха приятели или подобно).
Ваканция 1 серия (Зимна)
Дефиницията за това, което правиш по време на зимната ваканция е буквално НИЩО. Само дремеш покрай топлото (зависи дали е включено на евтината тарифа)
И така не добиваш нищо. Но те утешава мисълта, че барем не ходиш на даскало.
Какво означава средношколска пожертвователност!!!
Добра беше идеята на чичковците и тетките в бели мантии, да организират кърводарителска акция. Тия хора даваха най-голямата гимназистка награда – оправдано отсъствие цели два дена. На акцията се явиха всимки, освен за жал несретните малолетници....
“Добър е съня на младия средношколец“
Очи гуреливи. Лице отдавна неизмито. Жвакаш дъвка, комфортно, по-полека ти се чини в хичкоковски стил, за момент ще почнеш да се давиш. Подпираш лявата ръка на пейката (бонус е ако има парно, покрай нея) и караш другарчето, което седи мирно до тебе, всякога да те известява когато професора се доближи до твоето спално място, мачкайки сладките сънища и фантазии, за това како си прекарал предходната дълга нощ.
Ваканция 2 серия (Лятна)
Хубавина. Шетанье, аканье, отмор, плаж, слънце ... Живот. Това са само малкото оскъдни асоциации, когато някой ще ти спомене лятната ваканция. Но както даскалите често пати викаха, във всяко добро има и по нещо лошо, и във всяко лошо има по некое добро – а в ова лятно добро лято – лошо беше да ходиш на поправка по който и да е предмет. С бяло потниче с презрамки, с бермуди в хавайски стил, и със сандали на нозете, правиш това, което условията ти налагат (ходиш на изпит). Другарчетата твои са се събрали заедно и тръгват към “базентот“ присмивайки ти се, докато ти утешително им продумваш – А като учехте вие, аз тогава си гледах кефа!
На края .....
Една от най-хубавите работи в гимназиалния живот е краят му. Тогава почти на всички им е хубаво. На професорите им е жал, че още една генерация си заминава (т.е. мъка им е, че повечее не успяха да ни измалтретират) и много от гимназистите вече достигнаха своя интелектуален максимум – могат да пият и пушат пред довчерашните учители. Па така, с една пап-фолк атмосфера се описва всичко онова, което го преживяхме в голготата, наречена Гимназия “Таки Даскало“.
П.С. Посветено на “палавниците“ от моята генерация - Пискача, Пуфката, Лазе, Иван, Гоцето, Старио, Джони, Зоки, Перо, Куната, Бале и др. -)
вторник, май 02, 2006
Букаро: Македонски роман на годината
Оригинален текст
Всѣка година, па и така и тая, „Утрински“ организира присѫждането на кхм, кхм най-престижната книжовна награда „Роман на годината“. А бе, сране. Тия дни обявиха и списъка с пристигналите романи. На това списъче от автори преобладават типове, за които пръв път слушам. Това, всѣкак, не докажува дека тия автори сѫ педери, неафирмирани, неквалитетни, току дека сѫ скромни, повлѣчени и дека не ходат да пушат в междучасията в школското WC и подобно. Те в стила на писателите-революционери за които учехме в час по литература, денонощно се крият по тавани, пишат на една свѣщ, тихичко, за да не ги чуят или евентуално издадат другите. Имам пред себе си списъчето със заглавия и почвам с обработката (за да ви улесня, текстчето което следва ще бѫде фрагментирано).
* „Дневникът на един убиец“. Убиец? Трѣбва да е интересно, демек? Е, с какво по-малко е интересен дневникът на еден професор, доктор, автомеханик или пекар?
* Добро заглавие за ония, що го мразят Скопие ми се види онова на Данило Коцевски, „Пиколомини пред вратите на Скопие“. И ако на мене по-интересно би ми звучало - „Пиколомини пред вратите на бензиностанцията в Скопие“.
* Владан Велков. Патриотизмът в мен ме привлѣче кѫм заглавието „Александър Македонски“ - тая книга, си рѣкох, неоспоримо още по заглавието гарантирам че ще доживѣе невѣроятен успѣх, който ще надмине отвсѣкъде оная трагична гей-версия на Оливер Стоун. По-сериозен недостатък за това заглавие е, че в Гърция ще трѣбва да претърпи измѣнение в „Александър Фиромски“.
* Заглавието по което ще викате "Уау!" е „В търсене на космоса“ на Андрей Илиевски. Значи не е търсене на секс, пари, власт, ами на космоса. Ех, космос, космос, имаше една продавничка за алкохол навремето с такова име. Да не е за нея, а? Трѣбва да питаме.
* В купчето го глѣдам и „Плаване в прах“ (работни версии - „Скачане в мѫгла“, „Пѫтешествие в пѣсъка“) на моя неосъществен издател Исаковски. Аман бе, Игоре човече, да ме сложат в литературна конкуренция със Стоян Андов, ще си туря мускули на нозете и с търчане ще се джитна направо у Вардаро. Ми викаш „човек когато пише (или що и да прави) има конкуренция от ония що пишат (или го правят същото що и той)“. Абе връзка нѣма бе. Глупости дърдориш. Разглѣдай малко, види во Хрватска на пример, и зърни организацията на тамошната книжевна награда на „Утарни вийесник“. Вкупно 12 заглавия. Не 39. Всичко що намѣрили нашите - набутали. Демек да бият с количество селяците.
* Виктория Гаго, „Винаги Ирина“. Не мога дори да съм ироничен, тъй като просто е тъпо. Писателка го сложила... да беше мѫжко и да сложеше такова заглавие, ще да бѣше по-иначе. Ако писател сложи заглавие с име на нѣкоя женска, веднага имайте предвид че съдържанието е за нѣкоя девойка, която не била щедра към писателя. Девойка що я имаш онадено нѣма потрѣба да я спомѣнаваш в ни една литература, освен пред другарите когато ще се курчиш вака-така.
* Йован Гюровски, „Кръвта на вода не става“. Ахх, класика! Вдъхнови ме и аз на моя сборник който подготвям (за който дечковците от министерството отсѫдиха че не му трѣбва кеш) да му дам заглавие „Кръвта на вода става“ - от инат онака... защото първото за разлика от второто на всички им е познато, а за чий курец бе, да четеш работи, що вече сѫ ти познати?
* Йован Боцевски, „Моята втора любов“. Надмина Миле Китич и неговия кафански роман „Моята първа любов - остана кралицата на тротоара“.
* Чудна жена бѣше Вѣра Бужароска. „Господи, пази ме от Интерпол“. Окей, а кой ще те пази от нашето МВР, а? В тоя контекст бих измислил пародиращо заглавие „Джанго, пази ме от алфите“. Между другото, що да се прави, батките од „Утрински“, начело със Звѣздан Георгиевски и компания, досега не сѫ ме консултирали.
* Тихомир Стояновски, „Лицето на бога“. Бог имал лице? Пръв пѫт слушам. Единственият Бог що нѣкога сѫм го видѣл е легендарниот (сѣга вѣче покоен) Георги Колозов, в ролята на Дѣдо Боже с бѣлите чаршафи.
* Ей, има и еден тип с инициали З.Д. и прѣкор Пате („Пате е обобщено за цѣло сѣло?“), който е дал нѣкакво пубертетско заглавие „Тайната моя само сѫнят я знае“. Предполагам главният юнак се месѣчари (ходи насън) наоколо.
* Божин Павловски е тука сѫщо... за който Атанас Вангелов се уби да напише две тѣжки библии, в които вика, че Божин преписвал като луд... Добре, да се придържаме кѫм „науката“. Божин дал заглавие на своя 12?13?150-ти роман „Мирисите на доилката“. Не знам дали наистина е преписвал или не, ама за заглавието гарантирам че е негово. Хептен сѣляшко.
* „Предѣлът с двете годишни времена“ значително се отклонява от клишираните заглавия, като онова на глупака Антонио Вивалди и неговия цикъл „Четирите годишни времена“
* Миле Неделковски ни прецака, защото намѣсто очакваните 4 спомѣнал 2. За да ги пронайдете другите 2 вероятно трѣбва да го изчетете романчето до края, или така нѣкак.
* И момент, още една дама-писател? Лиляна Ефтимова и „Веднъж един лѣтящ“. Вече трета, четвърта ми се чини, браво, браво, имаме жени-писателки, се глѣда. Заглавието ми се струва окей на пръв поглѣд, но на втори трезвено се питам: Лѣтец? За какво намеква? За пилот? За самолѣт? За наркоман?
* Луан Старова. Академик коскоджамити и член на веселото дружество непродуктивни старци МАНУ (Македонска академия на науките и изкуствата) тоя пѫт не ни малтретира с козите у маалата, ами написал „Ервехе“. Ер-ве-хе? Ка-ге-бе? ЦРУ!
* Дойдох до най-безобразното, най-вулгарното, най-противоречивото заглавие на роман, което може да предложи елитната македонска книжовна сцена, а това е заглавието на романа „Лесбийка“ от нѣкой си Томе Илиевски. Ще речете, ех, па лесбийка? Познавам срѣдношколка, на която и се качват по троица отведнъж, какво е па толкова противоречивото в „лесбийка?“ Па, люде, контроверзно мамка му, как пък не, ама в съотношение с другите заглавия... спрѣте, ако не ви е мѫка... „Кога полжавите летѣха“, „Трите вѣка“, „Чумерни сѫдбини“, „Говинда, Анутам и храмът Джуху“... Край бе, край! Хвана ме разстройство.
Всички македонски писатели що дават такива глупави заглавия трѣбва да ги изтърколиме... в нѣкоя яма... със все нихните книги. Майтап, бе. Ей, майтап бе, иронично го казах това. Бих го изтрил, ама на, бекспейса не ми работи. Сега нѣма връщане назад.
Аз предлагам на журито да употреби, а след това и да патентова следния начин на провѣрка на качествата на еден факинг роман. Моят принцип се вика "издържи, па награди". Сѣда журито, зѣма романите и зопочва с четене: първа страница, втора страница, нѣкой от тѣх стига до 15-та страница, друг до 28-та страница... След часове и часове четѣне, нѣкой отзади драматично ще джафне - стигнах пичове до 80-та страница! И тоя роман става „роман на годината“.
ПС: Моят фаворит е книжлето на Стоян Андов „Страхът и любовта“. Дайте му я бе! Не за друго, не мога да го гледам вече, досади ми, а и така Андов цѣлосно ще се посвѣти на книжовническата кариера и след 40 години изминали на власт, най-накрая Македония ще миряса от нѣговите ангажименти и залагания за общото добро.
ППС: Очаквам реакции до Редакцията в смисъл: Ей, Букаро, защо всички заглавия не ги „обработи“? Нѣмаше бе, мѣсто за всички. Ама кой ви ... вас!
Всѣка година, па и така и тая, „Утрински“ организира присѫждането на кхм, кхм най-престижната книжовна награда „Роман на годината“. А бе, сране. Тия дни обявиха и списъка с пристигналите романи. На това списъче от автори преобладават типове, за които пръв път слушам. Това, всѣкак, не докажува дека тия автори сѫ педери, неафирмирани, неквалитетни, току дека сѫ скромни, повлѣчени и дека не ходат да пушат в междучасията в школското WC и подобно. Те в стила на писателите-революционери за които учехме в час по литература, денонощно се крият по тавани, пишат на една свѣщ, тихичко, за да не ги чуят или евентуално издадат другите. Имам пред себе си списъчето със заглавия и почвам с обработката (за да ви улесня, текстчето което следва ще бѫде фрагментирано).
* „Дневникът на един убиец“. Убиец? Трѣбва да е интересно, демек? Е, с какво по-малко е интересен дневникът на еден професор, доктор, автомеханик или пекар?
* Добро заглавие за ония, що го мразят Скопие ми се види онова на Данило Коцевски, „Пиколомини пред вратите на Скопие“. И ако на мене по-интересно би ми звучало - „Пиколомини пред вратите на бензиностанцията в Скопие“.
* Владан Велков. Патриотизмът в мен ме привлѣче кѫм заглавието „Александър Македонски“ - тая книга, си рѣкох, неоспоримо още по заглавието гарантирам че ще доживѣе невѣроятен успѣх, който ще надмине отвсѣкъде оная трагична гей-версия на Оливер Стоун. По-сериозен недостатък за това заглавие е, че в Гърция ще трѣбва да претърпи измѣнение в „Александър Фиромски“.
* Заглавието по което ще викате "Уау!" е „В търсене на космоса“ на Андрей Илиевски. Значи не е търсене на секс, пари, власт, ами на космоса. Ех, космос, космос, имаше една продавничка за алкохол навремето с такова име. Да не е за нея, а? Трѣбва да питаме.
* В купчето го глѣдам и „Плаване в прах“ (работни версии - „Скачане в мѫгла“, „Пѫтешествие в пѣсъка“) на моя неосъществен издател Исаковски. Аман бе, Игоре човече, да ме сложат в литературна конкуренция със Стоян Андов, ще си туря мускули на нозете и с търчане ще се джитна направо у Вардаро. Ми викаш „човек когато пише (или що и да прави) има конкуренция от ония що пишат (или го правят същото що и той)“. Абе връзка нѣма бе. Глупости дърдориш. Разглѣдай малко, види во Хрватска на пример, и зърни организацията на тамошната книжевна награда на „Утарни вийесник“. Вкупно 12 заглавия. Не 39. Всичко що намѣрили нашите - набутали. Демек да бият с количество селяците.
* Виктория Гаго, „Винаги Ирина“. Не мога дори да съм ироничен, тъй като просто е тъпо. Писателка го сложила... да беше мѫжко и да сложеше такова заглавие, ще да бѣше по-иначе. Ако писател сложи заглавие с име на нѣкоя женска, веднага имайте предвид че съдържанието е за нѣкоя девойка, която не била щедра към писателя. Девойка що я имаш онадено нѣма потрѣба да я спомѣнаваш в ни една литература, освен пред другарите когато ще се курчиш вака-така.
* Йован Гюровски, „Кръвта на вода не става“. Ахх, класика! Вдъхнови ме и аз на моя сборник който подготвям (за който дечковците от министерството отсѫдиха че не му трѣбва кеш) да му дам заглавие „Кръвта на вода става“ - от инат онака... защото първото за разлика от второто на всички им е познато, а за чий курец бе, да четеш работи, що вече сѫ ти познати?
* Йован Боцевски, „Моята втора любов“. Надмина Миле Китич и неговия кафански роман „Моята първа любов - остана кралицата на тротоара“.
* Чудна жена бѣше Вѣра Бужароска. „Господи, пази ме от Интерпол“. Окей, а кой ще те пази от нашето МВР, а? В тоя контекст бих измислил пародиращо заглавие „Джанго, пази ме от алфите“. Между другото, що да се прави, батките од „Утрински“, начело със Звѣздан Георгиевски и компания, досега не сѫ ме консултирали.
* Тихомир Стояновски, „Лицето на бога“. Бог имал лице? Пръв пѫт слушам. Единственият Бог що нѣкога сѫм го видѣл е легендарниот (сѣга вѣче покоен) Георги Колозов, в ролята на Дѣдо Боже с бѣлите чаршафи.
* Ей, има и еден тип с инициали З.Д. и прѣкор Пате („Пате е обобщено за цѣло сѣло?“), който е дал нѣкакво пубертетско заглавие „Тайната моя само сѫнят я знае“. Предполагам главният юнак се месѣчари (ходи насън) наоколо.
* Божин Павловски е тука сѫщо... за който Атанас Вангелов се уби да напише две тѣжки библии, в които вика, че Божин преписвал като луд... Добре, да се придържаме кѫм „науката“. Божин дал заглавие на своя 12?13?150-ти роман „Мирисите на доилката“. Не знам дали наистина е преписвал или не, ама за заглавието гарантирам че е негово. Хептен сѣляшко.
* „Предѣлът с двете годишни времена“ значително се отклонява от клишираните заглавия, като онова на глупака Антонио Вивалди и неговия цикъл „Четирите годишни времена“
* Миле Неделковски ни прецака, защото намѣсто очакваните 4 спомѣнал 2. За да ги пронайдете другите 2 вероятно трѣбва да го изчетете романчето до края, или така нѣкак.
* И момент, още една дама-писател? Лиляна Ефтимова и „Веднъж един лѣтящ“. Вече трета, четвърта ми се чини, браво, браво, имаме жени-писателки, се глѣда. Заглавието ми се струва окей на пръв поглѣд, но на втори трезвено се питам: Лѣтец? За какво намеква? За пилот? За самолѣт? За наркоман?
* Луан Старова. Академик коскоджамити и член на веселото дружество непродуктивни старци МАНУ (Македонска академия на науките и изкуствата) тоя пѫт не ни малтретира с козите у маалата, ами написал „Ервехе“. Ер-ве-хе? Ка-ге-бе? ЦРУ!
* Дойдох до най-безобразното, най-вулгарното, най-противоречивото заглавие на роман, което може да предложи елитната македонска книжовна сцена, а това е заглавието на романа „Лесбийка“ от нѣкой си Томе Илиевски. Ще речете, ех, па лесбийка? Познавам срѣдношколка, на която и се качват по троица отведнъж, какво е па толкова противоречивото в „лесбийка?“ Па, люде, контроверзно мамка му, как пък не, ама в съотношение с другите заглавия... спрѣте, ако не ви е мѫка... „Кога полжавите летѣха“, „Трите вѣка“, „Чумерни сѫдбини“, „Говинда, Анутам и храмът Джуху“... Край бе, край! Хвана ме разстройство.
Всички македонски писатели що дават такива глупави заглавия трѣбва да ги изтърколиме... в нѣкоя яма... със все нихните книги. Майтап, бе. Ей, майтап бе, иронично го казах това. Бих го изтрил, ама на, бекспейса не ми работи. Сега нѣма връщане назад.
Аз предлагам на журито да употреби, а след това и да патентова следния начин на провѣрка на качествата на еден факинг роман. Моят принцип се вика "издържи, па награди". Сѣда журито, зѣма романите и зопочва с четене: първа страница, втора страница, нѣкой от тѣх стига до 15-та страница, друг до 28-та страница... След часове и часове четѣне, нѣкой отзади драматично ще джафне - стигнах пичове до 80-та страница! И тоя роман става „роман на годината“.
ПС: Моят фаворит е книжлето на Стоян Андов „Страхът и любовта“. Дайте му я бе! Не за друго, не мога да го гледам вече, досади ми, а и така Андов цѣлосно ще се посвѣти на книжовническата кариера и след 40 години изминали на власт, най-накрая Македония ще миряса от нѣговите ангажименти и залагания за общото добро.
ППС: Очаквам реакции до Редакцията в смисъл: Ей, Букаро, защо всички заглавия не ги „обработи“? Нѣмаше бе, мѣсто за всички. Ама кой ви ... вас!
четвъртък, април 27, 2006
Скандал: Букаро цензуриран!
Непослушното момче на македонската блогосфера беше цензуриран днес. От кой? От Трендо - даже не му знам имената, човекът който управлява blog.com.mk.
Оригиналният пост на Букарски:
Ало не треба да му се замерува на Букислав,кога пишуваш секоја недела колумна некогаш за да бидеш интересен пишеш се и сешто,па и вакво нешто што Битолчанецов го напишал како и секогаш до сега да предизвика токму вакви реакции.Таков му е стилот...Букислав Затуцењакович
факи факосан :)))) ме провали.
А бре Букарски. Гледам ,,славата,, ти удрила во глава.Ја почитувам твојата определба на нихилистички критичар на ,,све и свашта,,. Добро никој не го бидува за пишување ( освен тебе нели). Е па дај да видиме некое твое дело некоја твоја поезија или проза па ние да ти пресудиме на тебе ( како ти на нив).Овој нема врска другиот е излитен (фразелошки),за нашиве постари дејци( за ова сосем оправдано) но ти се дрзна да го нападнеж и Венко единствената светла искра во наѓата македонска книжевност.Па дај не претерувај .Сега и ова за блогот.Па ти си ја тераш спартанската филозофија.Ако некој не го ,,бива,, да го носиме на планината и да го фрлиме.Ајде толку талентиран писателу дај несто твое да прочитаме само немој оние твои глупости на конкурсот оти за првпат во мојата ,,читателска кариера,,не можев да дочитам расказ
ме боли куро за твојата “читателска кариера“. јас не пишам за луѓе кои се палат на дебелиот тинкач Венко Андоновски.
тоа што ти пречи венко не можам да ти замерам( човекот е признаен писател и за малото прсте не можеш да му се фатиш) ама кога тропаш насекаде дека си незнам каков талент и писателски wunderkind си барем покажи ( докажи ) и постирај некое литературно дело ( без твоите дијалектички срања) па да те пофалиме и тебе.
a за кого ПИШИШ бе буки?
@dinastija - венко андоновски буљаш, глуп, туп, фрустрирана будала, морон, сељак, професор со глупи финти, со кои му се удвара на мрсни студентки, догматик полн со морализаторска фразеологија, нараторски тупаџија со турбофолкерска литература, галениче на власта, режимски писател, партиски апаратчик..не се добројува :)
Ни годи да мислиме дека пишува и за нас, простодушните лилипутанци,кои вистинољубиви и неоптеретени со скапоцените бљувотини на авторитетниот естаблишмент, пркосиме на ветрот "...до колена во калта со поглед во ѕвездите...":)
Како што Тито ни’ се смееше на сите, така Букаро ни’ пишува на сите. Мене лично ме навлече на Битола. Јавно признавам дека сум Букаро groupie и дека ако го сретнам сериски ќе го силувам. Најсериозно. Но, се претвори ли случајно во (пу-пу) Трендо или во (пу-пу-пу) Јанко, има да го светнам подот со него. :)
кој го еби па и трендо. (естраден кловн кој со гитарче в рака го забавува естаблишментот)
букаро , убаво дете си, нема што а и си начил дека жените не сакаат некои милички и финички и бравос за тоа.. Ја поштуем такви мужи. Ама да ти кажам ова твоево нихилистилчко а богами и его трипување мене ме фака исто по долга неебица .. да не си и ти во таков филм:-)))
kaiya, плачка, лолита, луксориа... bookie blog e харем.
милиот тој, а баш би сакал еден харем нели.. пусто турско:-)
аа тебе алекс ти фали секс
бре..саде писатели и поети..наредени..мој до мојот..
Постът изведнъж изчезна, и Букарски сложи нов, където обясни че е цензуриран. Новият също изчезна в рамките на няколко минути...
И после..
епа кој те тераше да пишуеш прво за “прикаската“на долу влада,па сега си се дрзнал и уредници да блатиш:))))ај да се надамо дека ќе има извинување! п.с. убоо шо ти го зачувале постот еве и ја го зачувувам и го ставам у мој избор!
LEEEEEEEEeeeeeeeee Na sto lici ova??? Букаро за сите јаде трици, ама ЦЕНЗУРА....на ништо не личи!! Значи...и за претходното „раководство“ на ДОЛУВЛАДА...сереше нешто, ама ова се НИКСИ УДАРИ на Трендо, ако е така ко што тврди Букаро! ДОЛУ ВЛАДА!
еве опет го нема!
море на Голи Оток.."Промискуитетни дами пишете ми"..бре..бре..
ама извинување!!!!!
Абе луѓе, остајте го Букаро...он е таков ко што е... ама Трендо бе... на Трендо не му личи да брише постови! ц ц ц ц СРАМОТА!!
ајде бре комуњари...до кога ке ве трпиме ....FORZZA BUKARO
Абе луѓе затоа идете и напрајте си блог на Blogspot - ова блогерајов е тапа и така и така :-))
редно беше некој да го избрише малоумниот. штета што го избришале по грешка.
Силна е демокрацията в Македония, няма що!
Оригиналният пост на Букарски:
27 Април, 2006 - 00:34
Малце Акшн
| Некое бате измотивирано од последната “антиблогерска“ колумна реши да води преписка со мене. Ракавицата е џитната, Буки нормално прифаќа. Следете :) LikvidnoPodzemje@alexandria.cc: До некаде се согласувам со вашето мислење во врска со блогерството. Но Вие, немате право, да ги критикувате блоговите во целост. Можеби некој, не доволно умен човек, кој сака поезијата или било што друго да го објави на интернет, но не знае како, а наједноставен начин му е blog.com.mk. И сега тоа е за потсмев, а Вие самиот имате блог. Jас не се разбирам од HTML кодови, ниту пак којзнае колку од web design или програмирање. ..."Во живо сите тие се ко тутурутки, матуфи, затуцани луѓе, кои имаат потешкотии да воспостават нормална комуникација, да направат здрав домаќински муабет."... Вие не знаете ниту 5% од блогерите а тврдите нешто без никакви докази. Јас вас не ве знам, а ни Вие мене, па тогаш со кое право можете да тврдите такви работи. Инаку ко за крај, речникот Ви е катастрофа. Земајте курсеви по македонски. Вие не сте од Скопје, не Вие да не сте првиот провинцијалски блогер или? ..." па да речиш "... или пак ..." Пишењето си е"... Блогерите велите дека имаат потешкотии во комуникаци?ата и дека биле "затуцани", епа тогаш што е ова: ..."јас отворив блог меѓу првите кај нас"... Букаро: Точно е тоа дека немам право да ги критикувам блоговите во целост. Сега се думам дали да го критикувам интернетот воопшто? Им се потсмевам на блоговите но истовремено и јас имам блог. Секако, мојот блог не е како тој на другите, мојот блог е нај, нај, мојот блог е пепси, мојот блог е кока-кола а останатите блогери се сокчиња шо се прават со сахарин во рѓосана када. Речникот ми е катастрофа и планирам да си купам нов “Вујаклија“ додека летаргичните бирократи од Институтот за мак. јаз. збор-по-збор го преведуваат нашиот толковен речник (стигајќи го буквата чкљ) Јас сум првиот провинцијалски блогер кој дојде во Скопје да ги преврти сите (добро, ај ако не пола) метрополски пичиња. Блогерите велите дека имаат потешкотии во комуникацијата и дека биле "затуцани", епа тогаш што е ова: ..."Jас отворив блог меѓу првите кај нас"... Tреба да си многу глуп за да не сконташ дека тоа значи дека јас сум најзатуцан од сите...и добро ебате на кој тоа Вие поправо Ние алудираш? Сам си ја пишам во Ворд колумната. |
додај нов коментар | за печатење | прати по e-mail | 325 пати прочитано #
(kaiya 27 Април, 2006 - 13:41 | одговори)
Постът изведнъж изчезна, и Букарски сложи нов, където обясни че е цензуриран. Новият също изчезна в рамките на няколко минути...
И после..
27 Април, 2006 - 17:36
Букаро пенетриран
| ух, се избришал пост на букаро. а он мисли дека е цензуриран. цензуриран бе!? замислете го он како се замишља себе? букаро, дете приглупо, извини. не те цензуриравме (кај тебе одамна нема што да се цензурира), само си се избришал некако. ентер, јеби га :) ајде, пошто го имаш текстот, копирај го пак, да не мислат луѓето дека стварно некому си му битен да те цензуриса. срце мое,
|
додај нов коментар | за печатење | прати по e-mail | 102 пати прочитано #
(ZABRANETO SE… 27 Април, 2006 - 17:51 | одговори)
(венко 27 Април, 2006 - 18:15 | одговори)
Силна е демокрацията в Македония, няма що!
Букаро: Кабадайски етюди
Всъщност става дума за това как истинският кабадая (за обяснение виж предишния пост) се справя с предизвикателствата на околните и не допуска външни лица в привилигерования кръг на кабадаите. Това е ритуал, който се изпълнява като част от утвърждаването на статуса на кабадая в обществото. Всеки, който намери начин да парира социалната атака на кабадая има шанс да се присъедини към общността (виж А. Букарски, "Кабадајска психологија", Просвета, Битола, 2006)
Некој ви вика – “Да ми јадеш мадињата.“
Кабадајата возвраќа – “Кој мадиња бе? Оние шо ти се ко суво грозје (сухо грозде)?“
Тук атаката се парира чрез омаловажаване на половите атрибути на съперника.
Некој ви вика – “Да ми јадеш ова, да ми јадеш она...“
Кабадајата возвраќа - “Да ми јајш куро со салатки и марула...не за друго, да не ти падни тешко (да не ти стане тежко) од мрсното!“
Тук се разчита слабата психика на съперника да поддаде при менталната картина на случващото се..
Некој ви вика – “Да те ебам в газ.“
Кабадајата возвраќа – “Важи бе бато, за еден газ ќе расипуваме пријателство?“
Тук кабадаята обезоръжава съперника си с предложение за хомосексуални отношение. Бидейки хомосексуалните отношения при кабадаите са напълно невъзможни, съперникът изпада в дилема дали взимайки "наградата си" от кабадая няма да пострада повече неговия имидж. Кабадаята винаги излиза победител от тази ментална схватка.
Некој ви вика – “Абе ти и не си некој ебач.“
Кабадајата возвраќа – “Абе можи не сум некој ебач, ама во куро сум НА!“ (се покажува со две раце колку е “НА“)
Тук се предизвиква съперника към директно "мерене на геометричните размери" и сравняване на половите атрибути, което автоматично изхвърля съперника от играта, защото той не може да продължи, демонстрирайки истинския размер на атрибутите си, защото това може да бъде схванато грешно в социологически контекст. Кабадаята печели.
Некој ви вика – “Да ми јадеш мадињата.“
Кабадајата возвраќа – “Кој мадиња бе? Оние шо ти се ко суво грозје (сухо грозде)?“
Тук атаката се парира чрез омаловажаване на половите атрибути на съперника.
Некој ви вика – “Да ми јадеш ова, да ми јадеш она...“
Кабадајата возвраќа - “Да ми јајш куро со салатки и марула...не за друго, да не ти падни тешко (да не ти стане тежко) од мрсното!“
Тук се разчита слабата психика на съперника да поддаде при менталната картина на случващото се..
Некој ви вика – “Да те ебам в газ.“
Кабадајата возвраќа – “Важи бе бато, за еден газ ќе расипуваме пријателство?“
Тук кабадаята обезоръжава съперника си с предложение за хомосексуални отношение. Бидейки хомосексуалните отношения при кабадаите са напълно невъзможни, съперникът изпада в дилема дали взимайки "наградата си" от кабадая няма да пострада повече неговия имидж. Кабадаята винаги излиза победител от тази ментална схватка.
Некој ви вика – “Абе ти и не си некој ебач.“
Кабадајата возвраќа – “Абе можи не сум некој ебач, ама во куро сум НА!“ (се покажува со две раце колку е “НА“)
Тук се предизвиква съперника към директно "мерене на геометричните размери" и сравняване на половите атрибути, което автоматично изхвърля съперника от играта, защото той не може да продължи, демонстрирайки истинския размер на атрибутите си, защото това може да бъде схванато грешно в социологически контекст. Кабадаята печели.
неделя, април 23, 2006
Букаро: Томче
Вадех си гурели от очите, додека се движех по булеварда “Гоце Делчев“. Закъснявах. Не успях дори ни да си ги измия зъбите, па бех принуден да гълтам паста. Тъй като лютеше пастата, си прехапах язика. Духаше силен ветер и не ми беше мъка, що бех неизчешлан. Повечето од ония които ме знаят, предполагат, че съм писател който доста чета и пишува, па нема време да се оправи.
Болеше ме кура. Не затова, защо другите ми придаваха писателска дейност, току заради това що бех неуреден. В десната ръка хлабаво, едвай с пръстите държех една папка, пълна с разкази. Дел од тия разкази трябваше да ги дадам на Марина, гл. координатор на едно поетско дружество, формирано в рамките на филоложкия факултет.
Марина не беше кой знае колко сгодна. Беше по-стара от мене година-две и приличаше на истинско кюфте. Бидейки беше грозен сурат, съвсем очекувано обичаше хората, сакаше да се дружи, и имаше слободоумни схващания и широки погледи во однос на толеранцията помежду разликите. Пишуваше поезия. Но, се разбира, беше слаба и млитава, како и повечето поети. Имаше дечко, с име Томислав, кой също така беше грозен, неуреден, и “некъпан“, което от километри далечина се усещяше.
Томче, как што само аз имах обичай така да го викам (додека другите се лигавеха и го викаха Томислав), и ако беше смърден, по некое време кога имах можност да се запознаам, видох дека зад тая неприятна смрад се крие лик с доста гневна душа. Човек полн с омраза към светот и хората. Характерен човек във всеки поглед.
Не комункираше много с останалите, не ядеше бюрек за щяло и нещяло, како што правеха останалите поети курантари.
Откак пристигнах на факултета, я найдох Марина и и предадох разказите. Марина ме замоли, да му поправам компания на Томче, бидейки како што самата рече, имала некои обвръзки, кои не можели да чекат.
- Ок. и рекох.
- Чувай ми го Томислав.
- Как да не. Ще го ебам, ще го чувам.
- Ок, Алекс. Се връщам за половина час.
Томче седеше на стълбите во холот. Държеше некои А-4 формат листове в ръцете.
Кратко ме погледна, не ми придаде важност и продължи да си чете. Чак докато не се приближих до него и не му рекох:
- Ей чекиджия, полека со четеньето..
- Татко ти е чекиджия...
- Да беше чекиджия, немаше да роди гений како мене...
- Да. Боли ме кура. И аз сум гений како тебе. Не баш како тебе. Ама тука некъде...
- Шо има ново?
- Боли ме кура. Всичко е същото, откакто се изпичих от на майка ми.
- Що читаш...
- Поезия..
- Абе аман. Чия?
- Моя...
- Не знаех, дека си бил поет. Дай да видам со каков потенциал разполагаш...
- На!
Томче ми даде листовeте на кои имаше 10тина песни.
Прочитах неколко од них. Куул беха. Имаше кратки поучни перверзни приказки във всекоя од песните. Брилиантно знаеше како да ги помеша хоророт и любовта. Ми се допадна поезията на Томче. Мощна беше, ми се чинеше ще ме извади од чорапите.
След това Томче ми разкажа дека вече издал три сбирки с поезия със следните наслови - “Лудостта ми е от полза “, “Пърденьето како дел од реформите“, и “Писоарот е мой рамковен договор“.
Го замолих Томче да ми даде песните, и той без проблем се согласи. След това го запитах:
- Томче, неможам една работа да стопля.
- Коя?
- Како може, човек како тебе, кой пишува таква поезия, да биде заедно со пичка како Марина...
- Не можам да му преоддолеам на начинот на кой ми го зема в уста...
- Не я обичаш!?
- Боли ме кура. Да я обичам? Обич? Ти веруваш во любовта!?
- Трябва..
- Ти се случи!?
- Не, но идеалиста сум.
- А тя каде е сега?
- Па, незнам. Вероятно се “обича“ со други...
- Ко ти велам, дека е боли ме курот.
- Арно велиш. Боли ме курот е.
Продолжихме со пеколното темпо на разговор. Томче имаше 29 години и работеше сезонски во една мала фабрика, коя произведуваше печурки за извоз во странство.
- Реалноста е гротеска, людето во градот сите ми са еднакви, безлични, не я понасям раята, обяснуваше Томче - мака ми е да живеам, но немам храброст ниту да се самоубиям.
- Токму така Томче, самоубийците са идеалисти, до самиот край веруваат во песимизмот.
- И ти си Боли ме курот, Алекс.
- Знам. Първи това ми го рекоха моите родители.. кога бех 3то или 4то отделение.
- Не си лош, Алекс. Само што се опита да ми се надовързеш на мислата... не го прави това повторно...
- Кой те ебе бе Томче... демократско право е..
- Демократско!? Боли ме курот. Демократията е крива за все.
- Шо е това, Томче, демократията?
- Евтина шанса и възможност да се самоунищиш себе си...
- Демократ ли си ти, Томче?
- Боли ме курот. Не умеам аз толку добро да играя...
- Поезията ти е електричество, Томче.
- Боли ме курот. Аз не сум поет. Яз сум “печуркар“.
- Па шо? Те да не би да не са поети?
Околу нас, во просторията имаше десетина студенти поети, кои вообичаено, водеха разговор за музика, коли и секс.
Немотивирачки се разбира, без да се приклучиме во некоя от тия дискусии. Може би и затова што атмосферата што овие поетски надежди я создаваха по думите на Томче беше “посрана мешавина на либерализам, диария-проект отворено общество и некакви си "опен майнд" ценности“ - со други думи - смърдеше на оптимизъм.
Това треба да признаете, не им се допадаше на "светли" ликове како нас. Како най-добра опция яз и Томче я сметавме мързеливостта.
Марина се врати. Во папката со расказите ги сложих песните на Томче. Чудно за Томчевата природа, той ме покани да одам кай него на гости. Се согласих. Томче живееше во периферията на градот. Беше това строеж ми се чини, ако добро слушнах. Имаше паяжина насекаде во собите, како да беше скривалиштето на Спайдермен. Томче ми предложи некое вино.
Томче беше тежок алкохолик. Можех това да го забележам още от по-рано. Усещах по погледот.
Пихме некое време. Час, два може би. Все додека Томче не задрема. Дремеше некои 10 минути, додека гледах вести на ТВ.
Изведнаж след това се разбуди. Почна хистерично да развикува:
- Шо правиш бе Алекс!?
- Гледам вести.
- Бриши!!!
- Шо бе Томче!?
- Чупка од тука. Айде, бегай.
- Абе Томче..
- Бегай бе, бегай. Марш у пичку матер.
- Станувай, айде.
- Смири се бе, чоек.
- Губи се бе. Губи се, одма!
- Ок бе, Томче.
Излегох. По две недели повторно требаше да и однесам некои текстови на Марина. Кога я найдох, я прашав кай е Томче, по що тя ми отговори дека е на некаков поетски семинар во Охрид. Некой издавач ги прочитал песните на Томче, се заинтересирал за можността да ги издадат, па го поканил Томчето да присъства на семинарот.
- Пичка му лелина, значи, рекох. Томче почна да прави компромиси.
- Не биди завидлив. Любомир, издавачот е доста мощен човек во издавателството. Има много връзки. Това е шанса на Томче да се афирмира.
- Не сум завидлив. Но това, што го прави Томче е извън од нашата възстановена “боли ме курот“ философия...
- Доста. Баш се радувам поради Томче. Му държам срета да успее...
По некое време прочитах дека Томче издал сбирка поезия с около 30тина стихотворби. За чудо, сбирката поезия на Томче почна да се продава како халва, и ако во нашата земя читателската публика е малубройна. Беха продадени 1000 книги, що беше доволен успех, да прочитам дел позитивни реакции и кратки критики во дневните весници “Дневник“ и “Утрински“.
По три месеци, му се обадих на Томче.
- Кай си бе Томче!?
- Кай си бе Алекс. Дисиденту еден...
- Тука сум. Те потърсих на факултетот. Ми рекоха, дека не доаждаш вече.
- Я изгоних Марина. Има вече два и половина месеци...
- Добро, що направи на семинарот во Охрид!?
- Напишах неколку кратки разкази. Покрай поезията на издавачот Любомир му се допадна моята проза. Ми даде предложение да напишам новела. Вече я имам напишано половина и повече.
- Супер, Томче. Разтураш ебати.
- Абе, боли ме курот е все. Ела кай мене на гости.
- Кога?
- Па сега.
- Ай почекай ме, доаждам.
Кога пристигнах, Томче покрай що се поздрави со рака, и ме целува во образот, што дотогаш за мене беше незамислимо той такво нещо да направи.
Мутрата му смърдеше на ментол.
Още на самото начело го запитах какви разкази напишал и за што се работи во них.
- За пички бе, Алекс.
- Да?
- Ахам.
- Има ли автобиографски елементи!?
- Все е автобиографско, освен точките и запетайките. Се изнадупих да ти кажам право, докато бех на уикенд во Охрид.
- Си станал пичкарище невидено бе, Томче...
- Абе, боли ме курот...
Разговарахме некое време. След това си заминах. Додека си бегах од кай него, анализирайки, дойдох до еден значаен заклучок.
“Боли ме курот“, омилената фраза на Томче, която постоянно го красеше неговиот говор, тойпът додека разговарахме, Томче я кажа едвай два-три пати.
Следното нешто, що го видох, повързано со Томче, беше негова колумна во “Утрински“.
Колумната се викаше “Идентитети“.
Во нея, умело опишуваше судбини на пропаднати млади люде без перспектива. Остро критизираше некои социо-патоложки появи, но конкретно никого не нападаше, и не предлагаше решение за същите. Не успеах да издржам да го прочитам крайниот дел и заклучокот. Случайно или не, по неколку дена го сретнах на плоштадот “Македония“. Беше заедно со една сгодна издокарана блондинка. Не верувам дека имаше повече от 19 год.
- Хай Букарски.
- Здраво Томче.
- Запознай се, со моята девойка. Се вика Наталия.
Наталия ми пушти рака и се поздрави со мене. Раката и беше топла и испотена. Предположих дека и тя, можеби “добро го зема в уста“
- Знаеш, продолжи Томче, татко и е познат адвокат, но я доста я обича литературата. Член е на многу литературни сдружения и журита. Се труди човекот да ми помогне.
- Те форсира, мислиш!?
- Форсира? Не е баш адекватната дума. Бих рекол, ми помага да се пробиям.
- На тате му се допада стилот и начинот на изразуванье на Томче. Тате се нафати да му изнайде спонзори на Томче, за да я издадеме неговата новела. - со писклив глас пояснуваше русата Наталия.
- Букарски, ти ще я имаш честта. да го получиш първиот екземпляр, стар приятеле...
- Хвала, Томче... старо тарикатче едно...
Кютех. Саках да го цитирам Томче, кой що еднаш не многу отдавна изяви - “Сакам да пишувам поезия, без разлика колку ще се продава. При тоа сакам да го запазам интегритетот и да не зависам от ниту един од тия куропушачи“.
Но, не го направих това. Пресурово ми се чинеше дека ще е за Томче. А той изглеждаше дека е сретен.
Реших да прекинам со контактите со Томче. Не му се явувах некое време. Не размислувах за него. Все додека по месец или два после нашата последна средба не дойде кай мене во апартманот.
- Букарски!?
- Ооо, Томче!
- Како си?
- Лошо, бога ми.
- Боли те курот, а!?
- Боли ме курот, бе чоек.
- Шо се случи?
- Ме напущи Наталия. И ако я издадох новелата со помош на татко и.
- Защо те напушти?
- Един ден толку много се изпияних, што и ударих невиден кьотек в серия. Во междувреме во паузите я сексах. Кьотек & Секс, сон на балканската жена, бе чоеку.
- Ама тя те напушти. Не е сонувала изгледа..
- Пич, луд сум по неа. Сакам да ми се врати. Шо мислиш, ще ми се врати ли!?
- Не бих рекол.
- Защо, що е проблемот!?
- Пиеш премногу.
- Е да, во право си. Ама това ми помага.
- Помага? Как? Те имам видено пиян. Се губиш бе, чоек.
- Пишувам, кога сум пиян само.
- Това е значи твоята тайна?
- Ахам. Кюти, на никой не му я кажувай...
- Па ай тогаш, да се напиеме нещо.
- Оди купи пиво, ай.
Отидох да купам пиво. Пиехме некое време. Се смеехме и заебавахме. По некое време, од джебот я изваде неговата новела. Новелата се викаше “Църни дождови“. На почетната страница пишуваше - за генийчето Алекс Букарски.
Го питах как се продава, ми отговори солидно, со оглед на обществеността, на коя читаньето не му е некой омилен спорт. След това Томче ми се кажа напишал неколку сценария и дека е можна соработка со еден познат режисер во театарот.
Томче потоа стана и си замина. Недела покасно прочитах во вестник, дека по негово сценарио, ще се одържува представа.
Представата се викаше - “Гадни хора“ и доживе голем успех во найпрвин во земята, а по некое време успех и во соседните земи, на Балканот. Го търсех Томче в строежа, од неговите комшии со нагласена гордост во гласот ми сообщия дека Томче се отселил пред некое време, и им се похвалил дека сега доволно заработувал, за да може да плати кирия за еднособен апартман, некаде во близина на центарот на градот.
Немах идея кай да го барам Томче, па се откажах от търсенето.
Знаех дека нема потреба да го търсам. Дека сам ще си дойде.
По неколку недели, прогнозата се потвърди.
Томче заедно со уште неколку мажки и женски млади люде од едно кафене во Градскиот Трговски Центар. Томче беше усмихнат до уши. Му пристъпих, се изненаде што ме виде, и ми рече:
- Хей Букарски, кай си бе чоеку, загина, да му ебам майката.
- Тука сум.
- Слушай, сакам да си поразговараме малце, но сега имам един куп обвръзки. Не дека сега станах “славен“. Хаха, Томче, не се менува бе чоек, ни за 100 години.
- Кога ще се видиме бе, Томче!?
- Незнам, но ете ти брой од мобилен, дзвони да се договориме.
- Кой те ебе бе, Томче..
- Шо?
- Кой те ебе..
- Шо ти стана бе, Букарски?
Се завъртих и си заминах. Го слушах как се дере и вика - Букарски брат, Букарски чоек... Но крачех и понатаму към посоката, што пред малку я бех определил.
По некое време ходенье пеш, повторно излегох на булеварот “Гоце Делчев“. Тойпът немах гурелки во очите, току имах сополи во носот. Реших да забързам со крачките. Бех добил голема инспирация да напишам пет-шест тона разкази.
П.С. Копирах од кай што успеах. Найвече од реалността -)
Болеше ме кура. Не затова, защо другите ми придаваха писателска дейност, току заради това що бех неуреден. В десната ръка хлабаво, едвай с пръстите държех една папка, пълна с разкази. Дел од тия разкази трябваше да ги дадам на Марина, гл. координатор на едно поетско дружество, формирано в рамките на филоложкия факултет.
Марина не беше кой знае колко сгодна. Беше по-стара от мене година-две и приличаше на истинско кюфте. Бидейки беше грозен сурат, съвсем очекувано обичаше хората, сакаше да се дружи, и имаше слободоумни схващания и широки погледи во однос на толеранцията помежду разликите. Пишуваше поезия. Но, се разбира, беше слаба и млитава, како и повечето поети. Имаше дечко, с име Томислав, кой също така беше грозен, неуреден, и “некъпан“, което от километри далечина се усещяше.
Томче, как што само аз имах обичай така да го викам (додека другите се лигавеха и го викаха Томислав), и ако беше смърден, по некое време кога имах можност да се запознаам, видох дека зад тая неприятна смрад се крие лик с доста гневна душа. Човек полн с омраза към светот и хората. Характерен човек във всеки поглед.
Не комункираше много с останалите, не ядеше бюрек за щяло и нещяло, како што правеха останалите поети курантари.
Откак пристигнах на факултета, я найдох Марина и и предадох разказите. Марина ме замоли, да му поправам компания на Томче, бидейки како што самата рече, имала некои обвръзки, кои не можели да чекат.
- Ок. и рекох.
- Чувай ми го Томислав.
- Как да не. Ще го ебам, ще го чувам.
- Ок, Алекс. Се връщам за половина час.
Томче седеше на стълбите во холот. Държеше некои А-4 формат листове в ръцете.
Кратко ме погледна, не ми придаде важност и продължи да си чете. Чак докато не се приближих до него и не му рекох:
- Ей чекиджия, полека со четеньето..
- Татко ти е чекиджия...
- Да беше чекиджия, немаше да роди гений како мене...
- Да. Боли ме кура. И аз сум гений како тебе. Не баш како тебе. Ама тука некъде...
- Шо има ново?
- Боли ме кура. Всичко е същото, откакто се изпичих от на майка ми.
- Що читаш...
- Поезия..
- Абе аман. Чия?
- Моя...
- Не знаех, дека си бил поет. Дай да видам со каков потенциал разполагаш...
- На!
Томче ми даде листовeте на кои имаше 10тина песни.
Прочитах неколко од них. Куул беха. Имаше кратки поучни перверзни приказки във всекоя од песните. Брилиантно знаеше како да ги помеша хоророт и любовта. Ми се допадна поезията на Томче. Мощна беше, ми се чинеше ще ме извади од чорапите.
След това Томче ми разкажа дека вече издал три сбирки с поезия със следните наслови - “Лудостта ми е от полза “, “Пърденьето како дел од реформите“, и “Писоарот е мой рамковен договор“.
Го замолих Томче да ми даде песните, и той без проблем се согласи. След това го запитах:
- Томче, неможам една работа да стопля.
- Коя?
- Како може, човек како тебе, кой пишува таква поезия, да биде заедно со пичка како Марина...
- Не можам да му преоддолеам на начинот на кой ми го зема в уста...
- Не я обичаш!?
- Боли ме кура. Да я обичам? Обич? Ти веруваш во любовта!?
- Трябва..
- Ти се случи!?
- Не, но идеалиста сум.
- А тя каде е сега?
- Па, незнам. Вероятно се “обича“ со други...
- Ко ти велам, дека е боли ме курот.
- Арно велиш. Боли ме курот е.
Продолжихме со пеколното темпо на разговор. Томче имаше 29 години и работеше сезонски во една мала фабрика, коя произведуваше печурки за извоз во странство.
- Реалноста е гротеска, людето во градот сите ми са еднакви, безлични, не я понасям раята, обяснуваше Томче - мака ми е да живеам, но немам храброст ниту да се самоубиям.
- Токму така Томче, самоубийците са идеалисти, до самиот край веруваат во песимизмот.
- И ти си Боли ме курот, Алекс.
- Знам. Първи това ми го рекоха моите родители.. кога бех 3то или 4то отделение.
- Не си лош, Алекс. Само што се опита да ми се надовързеш на мислата... не го прави това повторно...
- Кой те ебе бе Томче... демократско право е..
- Демократско!? Боли ме курот. Демократията е крива за все.
- Шо е това, Томче, демократията?
- Евтина шанса и възможност да се самоунищиш себе си...
- Демократ ли си ти, Томче?
- Боли ме курот. Не умеам аз толку добро да играя...
- Поезията ти е електричество, Томче.
- Боли ме курот. Аз не сум поет. Яз сум “печуркар“.
- Па шо? Те да не би да не са поети?
Околу нас, во просторията имаше десетина студенти поети, кои вообичаено, водеха разговор за музика, коли и секс.
Немотивирачки се разбира, без да се приклучиме во некоя от тия дискусии. Може би и затова што атмосферата што овие поетски надежди я создаваха по думите на Томче беше “посрана мешавина на либерализам, диария-проект отворено общество и некакви си "опен майнд" ценности“ - со други думи - смърдеше на оптимизъм.
Това треба да признаете, не им се допадаше на "светли" ликове како нас. Како най-добра опция яз и Томче я сметавме мързеливостта.
Марина се врати. Во папката со расказите ги сложих песните на Томче. Чудно за Томчевата природа, той ме покани да одам кай него на гости. Се согласих. Томче живееше во периферията на градот. Беше това строеж ми се чини, ако добро слушнах. Имаше паяжина насекаде во собите, како да беше скривалиштето на Спайдермен. Томче ми предложи некое вино.
Томче беше тежок алкохолик. Можех това да го забележам още от по-рано. Усещах по погледот.
Пихме некое време. Час, два може би. Все додека Томче не задрема. Дремеше некои 10 минути, додека гледах вести на ТВ.
Изведнаж след това се разбуди. Почна хистерично да развикува:
- Шо правиш бе Алекс!?
- Гледам вести.
- Бриши!!!
- Шо бе Томче!?
- Чупка од тука. Айде, бегай.
- Абе Томче..
- Бегай бе, бегай. Марш у пичку матер.
- Станувай, айде.
- Смири се бе, чоек.
- Губи се бе. Губи се, одма!
- Ок бе, Томче.
Излегох. По две недели повторно требаше да и однесам некои текстови на Марина. Кога я найдох, я прашав кай е Томче, по що тя ми отговори дека е на некаков поетски семинар во Охрид. Некой издавач ги прочитал песните на Томче, се заинтересирал за можността да ги издадат, па го поканил Томчето да присъства на семинарот.
- Пичка му лелина, значи, рекох. Томче почна да прави компромиси.
- Не биди завидлив. Любомир, издавачот е доста мощен човек во издавателството. Има много връзки. Това е шанса на Томче да се афирмира.
- Не сум завидлив. Но това, што го прави Томче е извън од нашата възстановена “боли ме курот“ философия...
- Доста. Баш се радувам поради Томче. Му държам срета да успее...
По некое време прочитах дека Томче издал сбирка поезия с около 30тина стихотворби. За чудо, сбирката поезия на Томче почна да се продава како халва, и ако во нашата земя читателската публика е малубройна. Беха продадени 1000 книги, що беше доволен успех, да прочитам дел позитивни реакции и кратки критики во дневните весници “Дневник“ и “Утрински“.
По три месеци, му се обадих на Томче.
- Кай си бе Томче!?
- Кай си бе Алекс. Дисиденту еден...
- Тука сум. Те потърсих на факултетот. Ми рекоха, дека не доаждаш вече.
- Я изгоних Марина. Има вече два и половина месеци...
- Добро, що направи на семинарот во Охрид!?
- Напишах неколку кратки разкази. Покрай поезията на издавачот Любомир му се допадна моята проза. Ми даде предложение да напишам новела. Вече я имам напишано половина и повече.
- Супер, Томче. Разтураш ебати.
- Абе, боли ме курот е все. Ела кай мене на гости.
- Кога?
- Па сега.
- Ай почекай ме, доаждам.
Кога пристигнах, Томче покрай що се поздрави со рака, и ме целува во образот, што дотогаш за мене беше незамислимо той такво нещо да направи.
Мутрата му смърдеше на ментол.
Още на самото начело го запитах какви разкази напишал и за што се работи во них.
- За пички бе, Алекс.
- Да?
- Ахам.
- Има ли автобиографски елементи!?
- Все е автобиографско, освен точките и запетайките. Се изнадупих да ти кажам право, докато бех на уикенд во Охрид.
- Си станал пичкарище невидено бе, Томче...
- Абе, боли ме курот...
Разговарахме некое време. След това си заминах. Додека си бегах од кай него, анализирайки, дойдох до еден значаен заклучок.
“Боли ме курот“, омилената фраза на Томче, която постоянно го красеше неговиот говор, тойпът додека разговарахме, Томче я кажа едвай два-три пати.
Следното нешто, що го видох, повързано со Томче, беше негова колумна во “Утрински“.
Колумната се викаше “Идентитети“.
Во нея, умело опишуваше судбини на пропаднати млади люде без перспектива. Остро критизираше некои социо-патоложки появи, но конкретно никого не нападаше, и не предлагаше решение за същите. Не успеах да издржам да го прочитам крайниот дел и заклучокот. Случайно или не, по неколку дена го сретнах на плоштадот “Македония“. Беше заедно со една сгодна издокарана блондинка. Не верувам дека имаше повече от 19 год.
- Хай Букарски.
- Здраво Томче.
- Запознай се, со моята девойка. Се вика Наталия.
Наталия ми пушти рака и се поздрави со мене. Раката и беше топла и испотена. Предположих дека и тя, можеби “добро го зема в уста“
- Знаеш, продолжи Томче, татко и е познат адвокат, но я доста я обича литературата. Член е на многу литературни сдружения и журита. Се труди човекот да ми помогне.
- Те форсира, мислиш!?
- Форсира? Не е баш адекватната дума. Бих рекол, ми помага да се пробиям.
- На тате му се допада стилот и начинот на изразуванье на Томче. Тате се нафати да му изнайде спонзори на Томче, за да я издадеме неговата новела. - со писклив глас пояснуваше русата Наталия.
- Букарски, ти ще я имаш честта. да го получиш първиот екземпляр, стар приятеле...
- Хвала, Томче... старо тарикатче едно...
Кютех. Саках да го цитирам Томче, кой що еднаш не многу отдавна изяви - “Сакам да пишувам поезия, без разлика колку ще се продава. При тоа сакам да го запазам интегритетот и да не зависам от ниту един од тия куропушачи“.
Но, не го направих това. Пресурово ми се чинеше дека ще е за Томче. А той изглеждаше дека е сретен.
Реших да прекинам со контактите со Томче. Не му се явувах некое време. Не размислувах за него. Все додека по месец или два после нашата последна средба не дойде кай мене во апартманот.
- Букарски!?
- Ооо, Томче!
- Како си?
- Лошо, бога ми.
- Боли те курот, а!?
- Боли ме курот, бе чоек.
- Шо се случи?
- Ме напущи Наталия. И ако я издадох новелата со помош на татко и.
- Защо те напушти?
- Един ден толку много се изпияних, што и ударих невиден кьотек в серия. Во междувреме во паузите я сексах. Кьотек & Секс, сон на балканската жена, бе чоеку.
- Ама тя те напушти. Не е сонувала изгледа..
- Пич, луд сум по неа. Сакам да ми се врати. Шо мислиш, ще ми се врати ли!?
- Не бих рекол.
- Защо, що е проблемот!?
- Пиеш премногу.
- Е да, во право си. Ама това ми помага.
- Помага? Как? Те имам видено пиян. Се губиш бе, чоек.
- Пишувам, кога сум пиян само.
- Това е значи твоята тайна?
- Ахам. Кюти, на никой не му я кажувай...
- Па ай тогаш, да се напиеме нещо.
- Оди купи пиво, ай.
Отидох да купам пиво. Пиехме некое време. Се смеехме и заебавахме. По некое време, од джебот я изваде неговата новела. Новелата се викаше “Църни дождови“. На почетната страница пишуваше - за генийчето Алекс Букарски.
Го питах как се продава, ми отговори солидно, со оглед на обществеността, на коя читаньето не му е некой омилен спорт. След това Томче ми се кажа напишал неколку сценария и дека е можна соработка со еден познат режисер во театарот.
Томче потоа стана и си замина. Недела покасно прочитах во вестник, дека по негово сценарио, ще се одържува представа.
Представата се викаше - “Гадни хора“ и доживе голем успех во найпрвин во земята, а по некое време успех и во соседните земи, на Балканот. Го търсех Томче в строежа, од неговите комшии со нагласена гордост во гласот ми сообщия дека Томче се отселил пред некое време, и им се похвалил дека сега доволно заработувал, за да може да плати кирия за еднособен апартман, некаде во близина на центарот на градот.
Немах идея кай да го барам Томче, па се откажах от търсенето.
Знаех дека нема потреба да го търсам. Дека сам ще си дойде.
По неколку недели, прогнозата се потвърди.
Томче заедно со уште неколку мажки и женски млади люде од едно кафене во Градскиот Трговски Центар. Томче беше усмихнат до уши. Му пристъпих, се изненаде што ме виде, и ми рече:
- Хей Букарски, кай си бе чоеку, загина, да му ебам майката.
- Тука сум.
- Слушай, сакам да си поразговараме малце, но сега имам един куп обвръзки. Не дека сега станах “славен“. Хаха, Томче, не се менува бе чоек, ни за 100 години.
- Кога ще се видиме бе, Томче!?
- Незнам, но ете ти брой од мобилен, дзвони да се договориме.
- Кой те ебе бе, Томче..
- Шо?
- Кой те ебе..
- Шо ти стана бе, Букарски?
Се завъртих и си заминах. Го слушах как се дере и вика - Букарски брат, Букарски чоек... Но крачех и понатаму към посоката, што пред малку я бех определил.
По некое време ходенье пеш, повторно излегох на булеварот “Гоце Делчев“. Тойпът немах гурелки во очите, току имах сополи во носот. Реших да забързам со крачките. Бех добил голема инспирация да напишам пет-шест тона разкази.
П.С. Копирах од кай што успеах. Найвече од реалността -)
петък, април 21, 2006
Ацо Шопов: ЦЪРНО СОНЦЕ
Една гениална творба.. няма да я превеждам, само малко ще я адаптирам...
Напусто те молам со молитва за напад.
ЦЪРНО СОНЦЕ
Ацо Шопов
1.
Ни изток имаш црно сонце, ни имаш запад,
ни небе за молитва, ни земя за напад
И секой, що ќе посака да ти се напие от сияйат
изгнаник е от пеколот и изгнаник от раят
Тревите се вдигат, дървьето търчат боси
пред твоят цвет що гори и църна пепел носи.
Църно сонце, птицо преправена во звезда,
който мисли, дека те е сфатил, не знае що е бездна.
Църно сонце, църно без изток и без запад,
црно сонце за жадни, на брегот що стъпат.
2.
От коя незнайна земя, како долета тука
о църно сонце, птицо во живо дърво що чука.
Кой маѓесник те прати, со каква тайна сила
звъницо над триста Волги и през триста Нила.
Какъв е тоя небесен пос, тая шарена лента
от сите темни галактики па до нас - два континента.
Зар да те изстрадам, сега пред да знам как се страда,
пред да те видам, како вселенска барикада.
О църно сонце, песно, о кой ли това те слага
на плещи да те носам место свойта глава.
3.
Къде ли ме водиш сега, коя ли пещера глуха
се що ќе биде наше, ќе знае да го чува.
Звездите гледат во нас, а звездите са слепи.
Ние сме сами на светот, како две сраснати крепи.
Кой това над нас стои, кой тоа над нас зида
за да ни закопа живи во мъртва пирамида.
О песно, земьо, жено, о живот и смърт ведно
все що ми носиш днес, сам ќе го изпиям жедно.
Напусто те молам со молитва за напад.
Букаро: Кратки литературни анализи (2)
Оригинален текст: BuKaRo`s opinion 4 classics... Reloaded
Алберт Камю (Чужденецът)Кой е келешот?
Писател на абсурда или абсурден писател. Все същото.
Чужденецът
Мерсо е пръдня. Гадът беше на път да ми стане животен идол чак до 70 и някоя страница.
Но, да почнеме от началото.
Най-първо, майка му псува. Той отбива да отиде на погребение. Все едно му е.
Погребенията и такива церемонии в същината си са лицемерни прояви.
Каква ирония човече, повечето хора очите си вадят в течение на живота, а чак след това ронят крокодилски сълзи по погребения.
Гадот кяри и пичица. Някаква секретарка. Я дупи нормално, а на нея, поради това че и допада секса, му предлага брак. Все едно му е. Всякак бракът е катастрофална грешка. Вземете я било секретарката, било директорката. Това и в добро и в зло се изпоставува.
Гадът се дружи с един комшия, курайбер, който сега баш не ми текнува как точно се викаше.
Имат с него всекойдневен навик да събират чекиджийски материал, въртейки по плажите.
Некои Араби, които изглежда се братя на една уруспия, шо я дупи комшията на Мерсо, постояно ги следат. Най-накрая се сретнуваат, си псуят майките и.... настанува тежък кютек со них.
Мерсо се перчи и полни со олово еден од них. Го носат во затвор, седи во притвор и таму се му е равно. Вика - ще го лежам, хич кур не ме боли. Чак докато судиите не донесат решение, дека го е изпапал. Осъден е на робия. Тука го фаща паника, дига джабала и си събаря имиджот на изкулиран (cool) дечко.
Еба си целия филм накрая и престанах да го обожавам.
Дали да я читам ?- Шо има брат да се занимаваш, като сега целата ти я разкажах.
Пауло Коелю (Алхимикът)
Кой е тъпака, сфе да му ебам...
Това е най-големото селячище, който от литературата направи турбо-фолк.
По продажба е пръв, пръв на топ листи, не е баш най-омилен между критичарите...
Некой вид като Драган Вучич (фолк певец) во литературата. Од такви како овой, книгите во следните години ще бидат прости и глупи ко селски буквари.
Алхимикът
Сантиаго е овчар, който свири на кавалче, пуши на чибук и клеца по некоя овца.
Уверен е, дека животот му е секс, дрога, рокенрол.
От лошиот тютюн добива лоши халюцинации за некои си пирамиди, пички, богатства и подобно.
Шитка овците, преминува во Африка.
Книгата е наркоманска, тоа го подкрепува и фактот, що самиот Коельо бил хипи во младостта.
Алхимикът е типот, кой го търси дженемите. Той именно се явува во неколку ликови ко старецот со дебелата книга кай клупата, шиткачот на кристали, продавачот на пуканки? Не разбрах до края, баш.
За да ви илустирам каква мизерна филозофия е вградена во тая гнасотия ще ви разкажам едно късо делче.
Го гледаш ли, - му вика (старецот со книгата, алхемичарот ли? пизда ли му матер, понятие немам кой!) - Оной типот, шо продава пуканки?
Сантияго - Аха.
Е, и той беше овчар ко тебе. Имаше желание да биде моряк и да плава по световните океани.
Наместо тоа, той ги продаде овците и купи апарат за пуканки и се жени.
Естествено сега, и покрай това, той в себе си е длабоко несретен.
Сантиаго - Защо?
Затова, защото не я изпълни своята Лична Легенда.
Е това е. Лична легенда?
Повечето од хората не успеват, не заради немането на лични легенди и такви ташаци.
Повечето од хората са жив зеян и не успеват само заради това, що гледат футбол, пият пиво и са патриоти.
Но..Ай, да се навратам на действието.
По едно време гадът Сантияго престоява во некое Водно (баровски квартал в Скопие) во пустината, и таму се запознава со яко пиче.
Естествено, за некое време ги батали халюцинациите. Прави и дете, и за да не плаща алиментация, пали патъците.
След трамбоване во пустинята се запознава со Алхемичарот който инаку е главен наркоман.
Да, точно дека от олово прави злато, ама не треба да си много интелигентен, за да питаш, що купува со него? Окей, и шетат... яздят из пустината.
Има некои престрелки между партиите во пустината. Хващат ги. Алхимикът му дава от дрогите, що всекъде верно со себе си ги носи. Прави им филм, дека е Господ, кобаяги дига песочни бури и огномети.
Некак ги пущат и... и по-натам ме хваща посерка, ако продолжувам да преразкажувам.
Како всекоя мизерна книга завършува - щастливо - типот од овчар станува буджа.
Посраното мото на Сантияго гласи - Ако нещо наистина го посакуваш, цела вселена ще се стреми да ти се осъществи... Каква надуена мисла. Полна трагика за оной, който ще я прихвати.
Колко това е наистина че вселената ти помага, можеш да забележиш още днес край първиот службеник(чиновник) на шалтер(гишето), що ще го зачекаш.
Дали да се чита - Во старите добри средновековни времиня лошите книги се палеха заедно со авторите.
Денес, същите тие се викат бестселъри.
Венко Андоновски (Папокот на светот)
Кой е?
Чекай първин да положам (да взема изпита) кай него, па ще ти кажам.
Папокот на светот
Има два дела. Ще го прескокнам првиот.
Ян е сноб, който се “занася“ дека е джазер. (момент само, да си го попущам Аца Лукас)....е и... до къде бех. да! Джаз? Лоша пубертетска идея. Фрустриран, поради фактот шо не може да дрънка на саксафон Ян Гад-ът се пали до такава степен, че напада всичко, що има прилагателно "народно".
От време на време пишува и поезия и со нея се труди да сбара една спонсорша на име Луция. (ей, не е ли слушал гадот за реквизити, како мобилен со камера? кола? апартман?)
Тя за разлика от него, е доста по-реална и по-амбициозна. Тя нейните амбиции си реализира во кабинетот на директорот на училището. (И най-добриот другар на Ян, от време на време я треска)
Ян се разтушава пишувайки есета против директорот, школото, властта... Съдбата всушност можеше да си я нареди во моментот, кога Луция му размахваше молбата за членство. Той, шо демек от принципи, шо от его, нема да прифати. Люде, книгата спада во жанрот научна-фантастика. Има ли шут таков, кой не би сакал да си осигури сигурна екзестициялна иднина само затова, що не сака да пополни една помочана партийска молба за членство? За да не оди во лудница, Ян Гад-от станува циркузант. Патува по светот.
След 15 год. се връща дома. Се срещат со Луция повторно. Ян я води во Стоби (село в МК), кай що евоцираат гимназиялски спомени. Обръща литро след литро и се случуваат некои глупости и по едно време... го удра точката, и се качува на еден шински (железопътен) мост. Го вади ПАТЛАКОТ и от таму (качен на некоя греда) и се дзвери на Луция.
Тя пък бърка во чантата търсейки пинсета, все със цел да му го врати патлакот назад во гащинята.
Що ще се случи? Дали Луция ще успее да му го чопне со пинцетата и врати назад, пред да дойде и да го согази влакот? Во ваква хичковско-пеколна завршница ве оставам сами да прочитате и видите како завршува тая глупава приказка.
Обръщане до писателот - Венко сине, место да бидеш искрен писател и да им кажеш на людето, дека не е важно во коя партия си, дека най-важно е да си го осигуриш лебот (ко що ти и твоите другар интелектуалци го правите) вградуваш демодирани идеали на младежта како това - партията му я одзема слободата на личноста, независноста, интегритетот и подобни трици.
И да... все пак - Центарот на светот е некой сантиметар по-долу од папокот (пъпа) колега.
Дали да я читам - Дай, не се заебавайте, купете я веке книгата! Не можам вече да го търпам професорот како се лигави во колумните (статиите), дека им са ниски заплатите.
Гоце Смилевски (Разговор со Спиноза)
Кой е?
Още един социопат, произлезен од моята од компаративно-книжевна школа.
За да добиете ясна представа каков гной е, ще го цитирам - Во материялниот свет сум ко лотос во Ганг, обкружен со вода - а все пак сух! или майстор Буки да ви парафразира - Обкружен во сепаре со пет-шест манекенки - а все пак деснорък любител на самозадоволяването.
Разговор со Спиноза
Во кратки църти
Гнойот Спиноза оди на часове по латински кай една пичица.
Не и бара сливката.
Се случуваат неколко сраня, той е изгонен отвън од Амстердам, пичицата повторно го посетува.
Не и бара сливката.
Тя се мъжи, но не може да има деца. След 10 години пауза повторно се срещат.
Тя му се предлага, а той... да да, знаете, не и го дава!
Умира стаклар и девствен - Край на приказката.
Пътем Гоцката ви дави и малтретира со филозофии во които обяснува дека предмет на интерес не му е нищо, що има форма - бидейки тя имала граници. Той джанам, се интересирал само за безграничното.
Дали да го читам - Все пак, айде да не бидеме завидливци. Прочитайте я, ако треба, и земете я от библиотеката. Интересно е да се види, как некой гной пропущил да усет,и како курето хваща луфт и прави шльооооок-шльооооок между тесните вагинини стени!
Славко Яневски (Твърдоглави)
Кой е Славчо?
Славчо е писателот, чиято книга “Шекерна приказка“ е първата книга, която я прочитах.
Когато бех мал, мислех дека книгата е страхотна, фантазия. Кога подпораснах по-късно увидох, дека това е една обична гомнарска книга од многото такви.
Все пак и защото ме вързува мала носталгия ще се опитам най-обективно да дадам мисленье.
Твърдоглави
Или Куроглави.
Това е една от циклусот досадни куротресини околу неговото Кукулино. Разбирам да се работеше за Вегас, Холивуд, Монако и подобно?
Се работи за група бизнисмени, на които им е издосадено да държат бакалници и кафенета.
Сакат да го прошират бизнисот, купувайки воденички каменя, за да отворат воденици-супермаркети. Пръв роман за капитализмот во Македония.
Добро и ги търкалаат тие пусти каменя, додека по път ги ловят криминалци и рекетари.
Преживуват едвай неколумина мечкояди. Со оглед на това, дека типовите (неофициялно) са близко до една опозициона партия, властта ги обвинува за нелоялна конкуренция и неплащане на ДДС. Така ги делка един по един.
Дали да я читам? - Абе, една книга да прочиташ за Кукулино, ти е като да ги изчиташ сите книги за Париз, Ню Йорк и Лондон заедно.
Жил Верн (Път околу светот за 80 дена & 20 000 мили под морето)
Жил Верн - големиот визионер. Не по-голем од Борис Трайковски.
Скоро секогаш пишува за некои леви типчиня и ексцентрици и тоа особено го сакам и почитувам.
Ай имам 2 книги за раскажуванье, доста е за биография.
Пат околу светот за 80 дена
Ова мала книшка за авантуристот Филеас Фог е предвидена за нашите седмокласници, които одат на ексурзия до Струмица, Гевгелия, Виница и назад.
Нормално им обяснува наставничката - Во това време не съществувал визен режим.
20 000 мили под морето
Капитан Немо, поздрав! Още един униформиран хубавец, който я уважува моята круциялна философема - Дека всушност за курот ти се сите!
Немо като нем! Тотално осамотен и незаинтересиран за онова, що се развива на повършината, дори и за клубната сцена, замисли се!
Храбро и непоколебливо заедно со екипажот на своята импровизирана подводница се гмурка во безкрайните длабочини на океаните. Постояно е във възбудено търсене по недокоснатото, по непознатото и неоткриеното.
Един от моите омилени ликови во ранно-младежките дни.
За жалост, Жил едно не можеше верно да предвиди - дека во денешно време никой нема да може да се скрие и да биде оставен на мира ни пет ебани минути, а при това да не биде тормозен и малтретиран от най-близките и от околните!
Дали да читам? - Не трябва бе, не трябва. Остани си прост и неписмен.
Григор Пърличев (Сердарят)
Григора е гадот, кой я напиша нашата най-славна поема - Сердарот (на грчки О Арматолос). Той во Атина за неа бива прогласен за втори Хомер (Омир).
Когато се увидуваат дека става дума за грешка, не му ги даваат парите.
Почтено да нагласам, дека не сум специялист за стихови. Одиме значи директно на содръжината.
Сердарот
Поема за рекетари. По-правилно “О рекетарос“.
Люде, на които не по ваша воля им плащате за защита, се викат рекетари.
Кузман Капидан е един от них, по-право той е шефот.
Той, заедно со останатите бръснати глави от агенцията, малтретираат локалното население и земат рекет од стопанствениците.
Кузман и другарите ги щитат от също така други рекетари, познати како Геги.
Тия, предполагате, са лошите рекетари. Значи да се поправам, това е поема за добри и лоши рекетари. Когато умира шефот на рекетарите, Кузман значи, цело село плачи и жали!
Некой ще праша, а защо? Па, дека ще дойдат рекетарите Геги и за по-голема цена ще треба да ги защитуват.
Това е всичко най-главно, що се запамтува.
Дали да я читам - търси во библиотеката на Църна Хроника от Аце Боцевски - Циганот, “Бъркотница низ Центар Града“, па да видиш що ти е хиляда пъти по-возбудлив рекетарски трилър.
Петър Петрович Негош (Горски венец)
Кой е бе?
Църногорецот е владика, поет, политичар, реформатор. Знаете како оди това...
Строго политичка поема. Во партията на Црногорците се явува промуслиманска фракция.
Фракцията сака нов конгрес и нови измени во връхот. Партията на Църногорците е разклатена. Ген-секот владиката Данило, заедно со останатите од Це-Ка размислуваат како да ги консолидираат редовете.
Най-првин преко медиумите пращат апел за мир, т.е. връщане назад во партията, ама по старите програмски документи.
Потурчените партийци жестоко отбиват. Те искат и смена на владиката Данило.
Следва мала конференция, на която Данило и другите носат проекто-решение, сите отметнати да се изклучат от партията. Почти сите поддържуват решението, освен некои, кои во знак на револт (бунт) ги палат партийските книжки. Все пак, речено-сторено и на крайот фракционерите са изгонени завсекога от партията. Партията на Църногорците повторно е в компактна целост. Всичко завършува щастливо, благодарение на преди всичко твърдата и решителна ръка на владиката Данило.
Дали да я читам - Да, винаги! Това е много поучна книга за недостигот на внатре-партийска демократия по тия земи...
Войдан Чернодрински (Македонска Кървава Сватба)
Овой е умникът, кой я напиша славната реченица - "Яс не напишах нищо. Яс само я препишах кървавата наша история". Тоо брате! И драмата всякак му е “кървава“... да не речам, кърш!
Македонска Кървава Сватба
Драма, в която всичко се върти около една цицлеста девойка со име Цвета (не е тая от песната).
Тя притежава най-големите цицлаци во селото и по-нашироко.
Еден ага-бизнисмен веке долго време и го има фърлено окото на нея.
Агата пали колата и оди во текстилната фабрика, каде що работи Цвета.
Той я кани, а тя со търчанье влегува во неговиот най-нов бел мерцедес. Неколку дена я държи дома кай него, а след това я носи во агенция за манекенки.
Таму, другите девойки я убедуваат да подпише договор, кой ще и овозможи платен курс во Милано.
Во междувреме родителите на Цвета се жалат, дека е грабната. По-точно, тия муабети ги вади нейзиниот, сега вече бивш, дечко.
Целата работа оди дори и на суд, каде що се развива суденье, под будното око на медийната явност.
Конечно, донесено е решение, и судот решава Цвета да и биде вратена на родителите.
По некое време, Цвета намира печалбар от Австралия, и решава да се земе со него.
Ревнивият ага пристига на денот на свадбата, при що настанува общонародна тепачка помежду охраната на Агата и сватбарите.
Епилогот носи жертва. Цвета е улучена од залутан куршум. Нейзините последни думи са - Умрех ей, а манекенка не станах!
Мислите, дека лажам и измислувам? Повелете прочитайте я, от дума до дума е така.
Дали да я прочитам - През тая “кървава“ история поминаха половината от моите школски девойки от средното училище. Що се вели - Фърлиха ги пичките на асфалта.
Максим Горки (На дното)
Гад, който в царска Русия не можал да завърши факултет. Цитирам за него - “железните врати на Московскиот универзитет останали претежки“. Жалел се, дека го мразат професорите и дека сите искат подкупи. Изнервиран, се придружил со Болшевиците.
Когато тие направиле револуция или дошле на власт, ако сакате, ко заслуга за предаността към партията, му дале еден голем град да го носи неговото презиме.
Именно, како и секой писател що се докопал на власт, максимално ги користел сите нейзини привелегии. Ако се появил некой по-добър писател, ще го наклепа кай Сталин, на който инак не требвало да му се казва два пъти. Сталинчо посочениот веднага го пращал на “превозпитаванье“ во студениот Сибир.
Евгений Замятин е барем триесет хиляди пъти по-гениялен и по-добар от него. Е, него, велат “историчарите“, го спасил от прогон во Сибир, со прогон во Франция.
Доброта бил овой Горки.
На дното
Како ми тръгна значи со драмите...
Во “Първа част“, пишувах дека со “Майка“ е грозен. Оваа драма го вади от калта некако.
Во драмата се опхватени люде от най-ниските слоеве во обществото, чиято професия им е да преживеат до утре. За да биде читана драмата колку-толку, все пак трябваше да се сложи в задължителните произведения.
Оние хората, знаете, повече сакаат да читаат приказки за овчари, кои стануваат буджи, отколку за проблемите и навиките на мала група лузери, които секойдневно се борат со бедата и мизерията на нещото, наречено - живот.
Ванчо Николески (Волшебното самарче)
Нема некоя голема разлика помежду книгите за деца и за возрастни. Защо?
И едните, и другите ги пишуват и ги купуват возрастни. Особено, книгите за деца, които ги купуват най-често родителите. Когато би ги прашале децата що сакат да читат, що би одговориле тие?
Сигурен сум, дека не са съвсем луди да ги читат задължителните творби, определени за них.
Или не барем таквите.
Трайче дърварчето е дете-производ на преходната епоха.
За разлика от другите разпърдени деца, които играят на плей-стешън и компютри, той още на мали години е принуден да заработува за живот.
Секой ден, заедно со своето пикап камионче оди и краде дърва во шумата. След това ги продава на пазарите из Републиката.
Некои лудаци решават да прават световна война и неговата екзистенция сериозно е застрашена.
Некое време страда, чак докато не чува за съществуването на едни мафияши които се нарекуват партизани. Хваща връзка и се вързува со них. Отракан и способен успева да дойде до клучните хора во мафията со белите престилки. Секойдневно Трайче поминува маршута стотина километри со пикап камиончето контрабандирайки секакви лекови и хуманитарна помош.
Партизаните когато ще дойдат на власт, не я заборават заслугата на пожъртвуваниот Трайче и некоя година по-касно, ко заслуга го ставаат директор на митническата управа.
Дали да я читам - Да. И ще извлечете поука - наистина има многу контрабандисти, ама само най-големиот од них може да стане директор на митническа управа.
сряда, април 19, 2006
Академик, и то какъв!
Застинал съм. В потрес. Не мога да помръдна. Кой казва, че нашата художествено-творческа интелигенция спи? Кой казва, че трагедията в Чернобил била подмината от нашите творци??
Искам лично аз да изям десерта на този клеветник! Ние имаме поетичен гений, и аз само скромно ще спомена инициалите му - В.М. (Между другото, има поне още един гений със същите инициали!)
Имало спор между македонски и български литератори - чий бил Венко Марковски ? Искам КАТЕГОРИЧНО да заявя: братя македонци, вземете си го! Нямам никакви претенци към този втори Омир с пушкински привкус.
Оригинален текст
Искам лично аз да изям десерта на този клеветник! Ние имаме поетичен гений, и аз само скромно ще спомена инициалите му - В.М. (Между другото, има поне още един гений със същите инициали!)
Чер Чернее Чернобил
(цикъл елегии)
(цикъл елегии)
В Чернобил избухнал е пожар.
Стрес разтресъл земна ос.
Разлюля се континента стар.
За ответ копней въпрос.
Ужасът отгде е в този час?
Откъде се носи стон?
От какво е разтревожен глас?
Кой помръква небосклон?
Не престава скритата печал
да зове нащрек страна.
Сякаш бурен пурпурен сигнал
пак повиква на война.
Атомен реактор се взривил.
Пламнал атомни гнезда.
Земен сън разбил на Чернобил
сън на ядрени ядра.
Ледено мълчание звъни:
вика мъртвите пръстта.
Жъртвите облъчват светлини
в живо царство на смъртта.
Из ефира ходи страшна вест.
Тътне ТАСС, Москва гърми.
Сбира испитни съветска свест.
Реактивен взрив дими.
Рак разял е ядрени страни.
Влязла е беда навред.
Смърт в невидима слана слани.
Уплах оковал е свет.
Устни хапе всеки в страшен миг.
Всеки крие зад очите бол.
Мъх е лъхнал из настръхнал лик,
сякаш някой в гръд е меч забол.
Где Безкрай витай-сияй светлик.
II
В миг един денят е станал нощ
и смехът потънал в плач.
Заревал реактор с луда мощ.
Черен почернял е здрач.
Лесове умират и трептят,
оголяват дървеса.
Ветрове неспирен танц въртят.
Рев раздира небеса.
Припят призрачно на Смърт шуми.
Смъртна сянка е с крила.
Облак ядрен яростно дими.
Тътнат зинали била.
Неизвестност пагубна расте.
Плаче мъртвата жена.
Майка търси своето дете.
Стене живата стена.
Мъка свила нашето сърце.
Черно пее Чернобил.
Плам обгърнал нашите ръце.
Туй било е през април.
Изпитания надават вик.
Цял Съюз в едно се слял.
Чернобил е дързък паметник.
Чернобил смъртта е спрял.
Хирошима още вее креп.
Нагазаки смърт реди.
Чернобил познава миг свиреп.
Враг посреща със гърди.
На война милитаризъм пей.
Дири да размири цял Всемир.
Катастрофа ядрена ядрей.
Чернобил предупреждава мир.
Всичко, всичко в миг ще опустей.
III
Бедствие разби и моя дом.
Мъката и мен дплоти.
Бедствието бе подмолен взлом
в наште мисли и мечти.
Бедствие с беда ни сполетя.
Пролетта покри печал.
Иней кине пролетни цветя.
От цветята ний сме дял.
Земьо, моя майчице-тъга,
в мен отеква вопъл твой.
В мъх настръхва моята снага.
В млък замлъква мой покой.
Твоята неволя стене в мен,
моята тревога в теб.
Спира диря неразмирен ден.
Без вода умира хлеб.
Атомният бог е Всичкояд.
Взрив е с плам и дим обвит.
В пролет мине бурен листопад
със запален скреж сърдит.
Огнени ята летят безспир,
към гнездата търсят лет.
Всичко е полуда и немир.
Диря дири мирен свет.
Чучулиги падат на земя.
Плачат сови в час зловещ.
На душа е паднала тъма,
в поглед-догоряла свещ.
Мародери на човешки род-
мъртъвци обират в мрака гърд.
Онемел от ужас цял народ.
Скрита скита ненаситна Смърт.
Тая вечер чер е небосвод.
IV
Мисли-мои слънчеви деца.
Днепър тътне и реве.
Тътне рев в простреляни сърца.
Рев Украина зове.
Стар Кобзар е слезъл от гранит.
Кобза чудодейна взел.
Тръгнал е по Днепър жаловит,
свирил е и песен пел:
Ой, ти моя ненагледна шир.
Смъртен облак се надвил.
Смъртен облак внел в света немир.
Облак чут по Чернобил.
Пел Тарас Шевченко за твърдта,
за духът свободен пел,
за борба народна со Смъртта,
химн редил поет-орел.
В ранина се връщал пак в гранит.
Величав, могъщ и тих,
със звезди обгърнат, в слънце скрит.
Към света отправял стих:
-Ще умра…Помнете мой завет…-
От деди и внуци с чест
носили потомци свет обет
и събуждали са свест.
Молили са своя фатум строг,
да прогони зли тегла.
Фатум зов не чува в час жесток.
Ядрени са патила.
Зрей злокобен, злобен облак чер,
на земята слиза звездна рат.
Ний ще спрем милитарийски звер,
ний воюващ пролетариат.
Класовият враг е мародер.
V
Всяка педа щедър чернозем,
гражданино, запомни,
бе под удар непознат и нем
В дни на тежки изпитни.
Ядрен облак всъде внесе смут.
Внесе паника и страх.
Чернобил по горест стана чут.
Смърт вали с невидим прах.
Няма нивга ний да разберем
злото от онези дни,
ако чума атомна не спрем.
С мир ще победим войни.
Земната планета е нащрек.
Дига людски род протест.
Людската несрета в този век
стара развенчава свест.
Облак опустява чернозем.
Осланени капят дни.
Ядреният яровит ярем
дни превръща в тъмнини.
Ядрени страни разпалват рат.
Теб, човечество, зове.
Смърт подготвя ядрения ад.
Пращам-сетните слова.
Моят вик ще чуеш, може би?
Чернобил е моят ек.
Чувам зов за сетните борби.
Виждам идва нов човек.
Действа радиоактивна смърт.
Всичко живо е под нейна мощ.
Спир не знае земен световърт.
Мирен спир не знае ден и нощ.
Кой ще спепелее Земна твърд.
VI
Там где радиация витай,
в страх живее всичко там.
Буря с облак ядрен си играй.
Умни същества са в плам.
Още никой страшна вест не чул.
Демон земен шета свит.
Облак броди като сомнанбул
и безспир сменява вид.
Тоя век е вечен панаир.
Всеки се измамва днес.
Суетата е неспиращ вир.
Беднотата скрит е стрес.
Всичко е за продан в стар пазар,
пъпки-роза под роса,
кадифе-елек с момински чар,
бяла майчина коса.
И вина прочути надалек,
и луканка с аромат,
и като душа погача-хлеб.
Мами глед пазар богат.
Пушена сланина и меса,
бито сирене и боб,
и чеснов, марули и масла,
мами нюх пазар-въртоп.
Може би това е слух един,
и лъжа е –може би.
Прометей е с огън исполин,
с мощ са нашите съдби.
Общността победа закова.
Избуява дих не тих в гръдта.
Разумът-изгубил е слова.
В боя власт изгубила смъртта.
Всичко е реалност и мълва.
VII
Минало се връща в сънен мрак.
Дом е слънце и тъма.
Стара къща се отваря пак.
Къща стара е сама.
Спомените мъртви са лица.
Дрехите им са души.
Спомените живи са деца.
Времето без жал руши.
Бунт разбунват вражески войни.
Майчин плач раздира мен.
Чувам стон на невъзвратни дни.
Виждам изгрев угасен.
Всеки е на себе си гробар
и върховен съдия.
Всеки е на себе си другар,
син на майчица Земя.
Всичко живо тук що виждаш ти,
в мъртво минало живей.
Всичко мъртво-сбъднало мечти,
в живо бъдеще светлей.
Нашта вяра с огън жив гори,
нея враг не ще убий.
Наша воля-чудеса твори,
нея враг не ще разби.
Враг овълчен всичко пожелал:
и свестта на храбър дух,
и мощта на светъл идеал,
и скръбта на верен слух.
Ненасит е людския джелат:
иска да пороби светове.
Иска да прекърши цял Всесвят.
Иска слънцето да окове.
Мир ли искаш-готви се за рат.
VIII
Не буди ме, мале, пред зори.
Не буди от звезден сън.
В мойте сънища тъга гори
и ехти замлъкнал звън.
Не буди ме посред мир заспал.
Моят дух покой не знай.
Сам-самин е месечев опал,
сам-самин съм в син Безкрай.
Чувам сказки за изчезнал свят,
сказки за изгрял живот,
със очи съм виждал звездна рат,
как погълва земен род.
Маже би измама в мен владей?
Може би е див мираж?
Полунощ е. Мракът самотей.
В час мъртвежки броди мартав страж.
Някой проверява мойта свяст.
Кой разпитва моя дух?
Някой върху мен калява страст,
в тая нощ, в покоя глух.
Покажи ми, мале, татков дом,
мойто детство там изгря.
Казват, сине, смъртен гром,
гром раззинал, род раздрал.
Твойта смелост ме боли.
Няма кой да чуе стон.
Не едни са в гръб стрели.
Не един е кършел клон.
Горестен е сине, гроб без кръст,
гроб без кръст е, сине, гроб умрял.
Не умира, сине, родна пръст.
Не умира, мале, идеал.
Справедливи са любов и мъст.
IX
Всичко е сразено в час нелеп.
Без война е всичко в бой.
Поглед бдящ е поглед зрящ и слеп.
Рев ехти сред луд покой.
Бедствени настанали беди,
сякаш е нахлул потоп.
Юрнали се бурните води,
цял е свят огромен гроб.
Радиация излъчва смърт.
Черна зинала земя,
застрашава гибел Земна твърд.
Припят хлипи сред тъма.
С мъртви риби Днепър е покрит.
Черното море бесней.
Стар балкан шуми под звезден щит.
Чер е белият Егей.
Вие с вой добитък недоклан.
Полудели са свине.
Минал е пустинен ураган.
Цвилят и реват коне.
Първи жертви огън е обвил.
Грешките са опит тих.
Опитът съзрява в Чернобил.
Опитът е ум и дих.
Викат грешки, вика съвестта.
Викат ненки на жени,
бойни люде викат доблестта,
викат животворни дни.
Се изселват майки и деца.
Опустява термоядрен край.
Бдят надежди в мъжките сърца.
Над света страдание витай.
Не тъмнеят светлите лица.
X
Радиоактивните лъчи
са укрити в ритмен звук.
Виждащи невидими очи
в злъч обливат всичко тук…
И меса, и риби, и млека,
зеленчуци и храна,
сирене, салами и масла,
и ракии и вина.
Обедняха къщи и поля,
обедня пазар богат.
Тъмно се проклятие изля
върху стар умиращ свят.
Горда белокаменна Москва
с гордост защити света,
с искрени слова свят призова
срещу черна клевета.
Надалеч отеква мъдра реч,
реч зове на диалог.
Да прекършим кървавия меч,
с чест да вършим мирен слог.
Спри! Смъртта витае в тоя плод.
Нейният е дъх-Земя.
Спри! Смъртта вещае звезден свод.
Нейният е лъх темян.
Туй какво е? Где е житна шир.
Где са къщите в степта?
Мъртвите огнища дирят мир.
Не гасете пепелта!
Черна е неверна самота.
С мир зефир е. Времето е с нрав.
Болна е подмолна пустота.
Изгревът е подвиг величав.
Път към Вечността е Красота.
ХI
И лъчите мръкват в слънчев мир,
и цветята капват в май.
Жребий е обсебил хлебна шир.
Мре доброто. Злото трай.
Огън и тревога в гръд пламтят.
Люлки спотаили стон.
Озверени погледи ламтят.
Трепет сепва небосклон.
Мъката е пъкъл. Общ е рев.
Бъднините са на път.
Пълна е душата с бол и гнев.
Зрей духът на кръстопът.
Съмват нови мисли и дела.
Светъл свети идеал.
Пранги кършат кървави чела.
Мощ обира капитал.
От невада с ктътен идва гръм.
Синятя пустиня тлей.
Към мира е пътя пуст и стръм.
Към зората път светлей.
Два неравни свята са в двубой.
Ту са мирни, ту са в рат,
ту са бурни, ту са в тих покой,
ту неравни в равен свят.
Две изяви класови са те.
Две пътеки на борба.
В два близнака обликът расте
на човешката съдба.
Разделени търсят общ език.
Две държави-строя два в света,
две съдби сплотени в бой велик,
две прослави са те на свестта.
Тоя свят-борец е мъченик.
XII
Светлина човешка где се скри?
Тук ли нейде вдън земя?
Ядрена температура ври.
Ядрени главни димят.
Умъртвил е огън жива пръст,
камък и земя стопил,
мъката разпънал е на кръст,
люде в лудост потопил.
С въртолети в кръг кръжат летци.
В бой е Велихов с реактор лют.
Денем-нощем с Велихов смелци
са творили саркофаг прочут.
В Чернобил белее саркофаг
на реактор с мирна цел.
Смел реактор под съветски флаг
за науката умрел.
Ядрени оръжия реват,
радиация струи.
Без контрол на произвол гневът
властно расне и буи.
Въздухът е мрачен и студен.
Чернобил тих мир желай.
Обикаля облак озлобен.
Смътен е безпътен край.
Лъч облъчващ е с корава власт.
Над плътта духът владий.
В мозък костен обитава свяст.
Огън с пепелта живей.
Огнеборци в огъня горят
И оставят паметна следа.
Миротворци битката творят.
Влизат първи в смъртен бой с беда.
Първите в смъртта базсмъртни мрат.
XIII
С пот гасят реактора пламтящ.
Лекарите дават дан.
Между тях е доктор Гейл от САЩ,
сред учени чут и знан.
Смелите престилки свест вестят.
Топли с опит са ръце.
Белите носилки в сяй блестят,
с вопъл, с ропот е сърце.
С вяра мрат облъчени души.
Спят лъчи. Свестта мълчи.
Всяко настояще се руши.
Зрящо ще склопи очи.
Грозни са гробове без цветя.
Минала е орис зла.
Заклинания венци плетят.
Тегнат пранги и тегла.
Ще изгасне влестния пожар.
Избухът ще онемей.
Чернобил е съдник и звънар.
Чернобил е Проиметей.
Многолик единствен е света.
Род човешки е голем.
Не умират мир и красота.
Род лудешки е в подем.
Време е да бъдем мъдър луч.
Време-да прегазим гнет.
На земята е човекът ключ.
Със труда е ум в разцвет.
Мрем, живеем в страховит юдол.
Свят мъчителен е ядрен ад.
Бури юри устремен сокол.
Свята два безспир творят Всесвят.
Радостта е вихър в тиха бол.
София, 1987 г.
Имало спор между македонски и български литератори - чий бил Венко Марковски ? Искам КАТЕГОРИЧНО да заявя: братя македонци, вземете си го! Нямам никакви претенци към този втори Омир с пушкински привкус.
Оригинален текст
Абонамент за:
Публикации (Atom)
