сряда, юни 28, 2006

Букаро: Оная работа на Леонардо

ето как аз възприех тоя неизмеримо тъп филм.

един идиот калугер с качулка, който не прилича на Ламбе Алабаковски, доста рус като избелен, пита един старец за некаква тайна насред Лувъра. старият първо му вика шо те ебам, а после се кае. когато му казва тайната, добива куршум, хваща се за стомаха, и не ми беше ясно дали веднага пукна или това е реакция от лошо храносмилане...

после го показват оня, речи го...Том Ханкс, в ролята на Роберт некойси, с фамилии слабо се справям. викат го него в музея и има графит покрай мъртвото тяло на стареца. дохожда едно църно пиче, не изглежда лошо. праща му съобщение да се видят в клозета. кое е най-нормално да направите когато яка пичка ви повика в клозета, е доколкото знам, от вратата да я залапате?

наместо това тя му дърдори за некакви тайни и му казва, че го следят с джи пи ес. джи пи ес? па ако, нека гледат и нека лъскат бастуните другите, аз бих и репликирал на това пичето, църното. Софи. и така скачат от джама, бягат ли, бягат, Жан Рено (или Фарш) ги гони.

и ми стана много смешно тука, когато P.S. от поръката на стареца курвенцето криптографско го разгада като инициали на нейното име и презиме. ех, после речи ай, не са ли пичките егоцентрични? и така, случват се няколко сцени в които тоя калугера белосания се бичува със синджири, по тоя начин наказвайки себе си (?).

добре, директно се прехвърлям на сцената, когато ходят при професора. професорът е английски циник, разказва, че във света главната богиня не е Исус, ами курвата (според библията) Мария Магдалена. ето в какъв курвински свят живеем. ето защо най-яките жени са курви. всичко ми стана ясно, о благодаря ти Дан Браун, просветителю наш славен.

бидейки била уруспийче а горкият Исус го изпапал после на кръста, не знам от къде са толкова сигурни че той и го е направил детето? днк анализ нещо? слабо. гледал съм го филма за Исус, пет-шест пъти, ама никъде не видях сексуална сцена.

точно в една сцена Мария Магделена зема да му целува нозете, но дали продължава по-нагоре, не знаем, християнска цензура да го ебем... после всичко ме подсети за Ленън и Битлъсите. По същия начин, Ленън я среща Йоко Оно, тя го вкарва в правия път и му забранява алкохоли, турнета, плочи... също като Мария Магделена на Исус... можете да се замислите защо Исус вече не правел от водата вино, нямало запои, не държел речи, отказал се от турнетата Назарат-Ерусалим и обратно. Петър ме подсеща за Пол Макартни. зинал за пари. гаранция му е кеф сега той да бъде на райските порти и да къса билетчетата.

после филмът съвсем се изгуби. непрекъснато нещо бягаха Роберт и Софи, непрекъснато Жан Рено го папаше и не можеше да ги стигне. не знам как не изгуби нерви Жан Рено да играе полицай, който през цялото време закъснява и му бягат. еба ви тоя Жан Рено на който толкова се палите. и така. се разказват се приказки, шофьорът убива калугера, калугерът го убиват полицаите, и полицаите все пак да убият някого. и то след оная банална сцена, от която чак ми се доаква.

“drop the gun! drop it! immediately!“


и оня как се ядосва? а тия бам,бам...стоп кадър. аман!
най-смешно от всичко ми беше, когато Софи узнава, че е потомък на Мария Магдалена.

“можеш да унищожиш религията или да я възобновиш.“

и вика келемето Роберт, с други думи и вика че бизнес с религията не може да правят само Ватиканът, Цариград, Македонската православна църква и подобно. тя нещо се хили като малоумна, а през цялото време очаквах някоя интимна сцена, барем под чаршафите да се бяха потъркаляли, два часа почти трае филмът, млад си, вдига ти се, ама на какво да го лъскаш - на някакви досадни приказки за темплиери, свети граал, картини от Леонардо Да Винчи??

целува я по челото. и и расказва че когато паднал като малък в бунара и като започнал да се дави, повярвал в господ. направиха образа на Робърт вярващ, мания значи. ебати книгата, и филма и всичко. аз и без тях си знаех че религията в основно е за хора, кои падат в кладенци, а няма кой да ги издърпа горе, но това хора си беше филмово лайно. плюс че платих 50 денара, еййй.

а за 250 денара, Мими каменарката край Македонската телевизия върти със зъбките като със зарове. Съвсем като Мария Магдалена... в лицето!!!

вторник, юни 27, 2006

Гео Милев: Септември

Поемата отдолу е поздрав за моя добър познат Ивица Антески, който щурмува полето на поезията с поеми, напомнящи стила на долната...

    Септември
1
Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба:
своя пурпурен гняв -
величав.


Дълбоко сред мрак и мъгла.


Из тъмни долини
- преди да се съмне
из всички балкани
из дебри пустинни
из гладни поля
из кални паланки
села
градове
дворове
из хижи, колиби
из фабрики, складове, гари
хамбари
чифлици
воденици
работилници
юзини
заводи:


по пътища и по завои
високо
по сипеи, урви, чукари, бърда
през слог
и рид
през глухи усои
през есенни жълти гори
през камънаци
вода
мътни вади
ливади
нивя
лозя
овчарски пладнища
глогини
изгорели стърнища
трънаци
блата:
изпокъсани
кални
гладни
навъсени
измършавели от труд
загрубели от жега и студ
уродливи
сакати
космати
черни
боси
изподрани
прости
диви
гневни
бесни

    - без рози
    и песни
    без музика и барабани
    без кларинети, тимпани, латерни,
    флигорни, тромбони, тръби:
на гърба с парцаливи торби
в ръцете - не с бляскави шпаги,
а с прости тояги,
шопи със сопи
с пръсти
с копрали
с търнокопи
с вили
с брадви
с топори
с коси
и слънчогледи
- стари и млади -
се спуснаха всички отвред
- като отприщено стадо
от слепи животни,
безброй
яростни бикове -
с викове
с вой
(зад тях - на нощта вкаменения свод)
полетяха напред
без ред
    неудържими
    страхотни
    велики:
    НАРОД!


2
Нощта се разсипва във блясъци
по върховете.
С л ъ н ч о г л е д и т е
п о г л е д н а х а с л ъ н ц е т о!
Зората от сън се
пробуди
сред гръм от картечници:
От далечните
склонове
- удар след удар -
заплющяха
луди
куршуми - олово.
Топове
като зинали слонове
зареваха. . .
Трепет и страх.
С л ъ н ч о г л е д и т е п а д н а х а в п р а х.


3
Глас народен:

    Глас божи
С хиляди ножа
прободен
народ -
затъпен
унижен
по-нищ и от просяк,
останал
без мозък
без нерви -
въстана
из мрака тревожен
на своя живот
- и писа със своите кърви:
    СВОБОДЕН!
Г л а в а п ъ р в а:
    Септември.
- Глас народен -
- Глас божи -
О боже!
подкрепяй свещеното дело
на грубите черни ръце:
влей смелост
в нашето гърмящо сърце:
Не искаш ти никого роб -
и ето - кълнеме се в нашия гроб -
ще възкресим ний човека
свободен в света.
Пред нас е смъртта -
    о нека!
но отвъд:
там цъфти Ханаан
от Правдата обетован
нам -
вечна пролет на живия блян. . .
Вярваме! Знаем! Желаеме го!
С нами бог!


4
Септември! Септември!
О месец на кръв!
на подем
и погром!
Мъглиж беше пръв
Стара
и Загора
Нова
Чирпан
Лом
Фердинанд
Берковица
Сарамбей
Медковец

    (с поп Андрей)
- градове и села.


5
Народа въстана
- с чук
в ръката,
обсипан със сажди, искри и сгурия,
- със сърп сред полята,
просмукан от влага и студ:
хора на черния труд
с безглаголно търпение -

    (не гении
    таланти
    протестанти
    оратори
    агитатори
    фабриканти
    въздухоплаватели
    педанти
    писатели
    генерали
    съдържатели
    на локали
    музиканти
    и черносотници)
А
селяци
работници
груби простаци
безимотни
неграмотни
профани
хулигани
глигани
- скот като скот:
    хиляди
    маса
    народ;
хиляди вери
- вяра в народний възход,
хиляди воли
- воля за светъл живот,
хиляди диви сърца
- и огън във всяко сърце,
хиляди черни ръце
- в червения кръг на простора
издигнали с устрем нагоре
червени
знамена
развени
    високо
    широко
над цялата в трепет и смут разлюляна страна
на бурята яростен плод:

    Хиляди -
    маса -
    народ.
6


Блесна
над родни Балкани,
издигнали пъп
срещу небето
и вечното слънце

    светкавица
    - гръм
хрясна
право в сърцето
на гигантския
столетен
дъб.
Хълм подир хълм
ек бързолетен
отпрати далек
през чуки
грамади
към стръмни долини
в каменни дупки
- пламтящо легло -
дето спят на витло
пепелянки и смолци,
в пещери
на змеици и змейове,
в глухи хралупи на вещици

    - и екота сля се
    с далечно ехо:
    екот и ропот
    на водопади
      потоци
      порои -
      бесни
      рукнали в бездната
      с гръм.
7


Започва трагедията! -


8


Първите
паднаха в кърви.
Метежният устрем
бе посрещнат с куршуми.
Знамената изтръпнаха
пронизани.
Планината гърми. . .
Там горе
далечни и близки хълми
потъмняха обнизани
с хора
- плъпнаха
черни редици:
редовни платени войници
и разлютена милиция.
Всички те знаят:
"Отечеството
е в опасност!"

    Прекрасно:
    но - що е отечество? -
И яростно лаят
картечници. . .
Първите
паднаха в кърви.
Зад далечните
върхове
забумтя артилерия.
Затрепераха
градове
и села.
Мъртви тела
- окървавени трупове -
застлаха
склонове
валози
пътища. . .
С извадени саби
кавалерийски отряди подгониха
разбитите селяни
- доубивани, стреляни
с шрапнели, фугаси
- бягащи в ужас на всички страни,
догонвани в къщите
и съсичани там
с кървави саби
под нисък сайвант
сред писък
на изплашени баби,
деца и жени...
- - - - - - -
9


Войските настъпваха.
Под грозния звук на шрапнелите
изтръпнаха
и най-смелите:
в отчаяние
към небето издигнати голи ръце.
Ужас без слава
замръзна на всяко лице -
очи без страдание.

    "Всеки
    да си спасява
    живота!"
По всички пътеки
ето спущат се рота след рота
- пехота
кавалерия
артилерия.
Бият атака
барабаните.
Паника
- високо
над изподраните
червени знамена -
бич от пурпурни пламъци вей.


Там
посред общия смут
сам,
като луд
епически смелия
поп
Андрей
с легендарния топ
стреля
снаряд след снаряд. . .
В последния миг:
"Смърт на Сатаната!"
извика
побеснял и велик -
и обърна назад
своя топ:
последната
граната
изпрати
право там

    - в божия храм
дето бе пял литургия, ектении. . .


И се предаде.
"Да се обеси червения поп!
Без кръст - без гроб!"


До телеграфния стълб бе изправен.
До него палача.
Капитана.
Въжето
бе готово.
Балкана
тъмнееше мрачен.
Небето -
сурово.
Попа стоеше огромен,
изправен в целий си ръст,
цял
спокоен като гранит -
без жал
без спомен
- на гърдите Христовия кръст
и с поглед в балканите впит -
далеко
сякаш в грядущето. . .
- Страхливо вий поглед отпущате
пред близката смърт на човека,
палачи!
Що значи
смъртта на един?
Амин!
Захрачи
и плю.
Бързо нахлу
сам на врата си въжето
и
без да погледне небето
- увисна -
език
между зъбите стиснал:


велик
сюблимен
непостижим!


10


Есента
полетя
диво разкъсана
в писъци, вихър и нощ.
Буря изви се
над тъмни балкани


- мрак и блясък
и гракащи гарвани ято -


Кървава пот
изби по гърба на земята.
В ужас и трепет снижи се
всяка хижа и дом.
П о г р о м!
Трясък
продъни небесния свод.


11


Тогава настана
най-ужасното:
Бясно захласната
заудря в душите тревожна камбана
- удря, бие, звъни. . .
Нощта падна тъй ниско -
глухо и страшно заключена
от всички страни.
Смъртта
- кървава вещица сгушена
във всичкине ъгли на мрака
изписка,
и ето посяга
далеч и навред из нощта:
със своите сухи ръце
- дълги, безкрайни -
улавя и стиска
зад всяка стена
по едно ужасено сърце.
О, нощ на безименни тайни!
- и тайни, и явни:


Мегдани отново с кармин окървавени.
Смъртни писъци в преръзано гърло задавени.
На вериги зловещия звек.
Затворите пълни с хора.
В двора
на казарми, затвори
от командвани залпове ек.
Вратите залостени.
Чукат отвън тъмни гости.
Сина със револвер в ръката
мъртъв на прага прострян.
Бащата обесен.
Обезчестена сестрата.
От селата задигнати селяни
след тях - войници:
мрачен конвой.
За да бъдат разстреляни:
Команда: стой!
"Огън" -
изтракаха пушки:
Ку
Клъкс
Клян -
"бий"!
- залп.
Десет трупа
от брега
пльоснаха тежко
в мъртвите мътни води на Марица.
Окървавена повлече
ги скръбната родна река.
Военна музика нейде далече
през обезлюдени улици
гърмеше
"Шуми Марица. . ."
Окървавена. . .
В изпотъпкани ниви
трънливи
между бодил и високи треви
се валят червени глави
с накълцано обезобразено лице.
Бесилки разпериха черни ръце
(привидения в мъртва мъгла).
Непрестанно се носи страхотния марш на топора
ударил о кокал. Горящи села
озаряват далеч кръгозора.
Потекоха кървави вади.
Пламнали клади
лизнаха със светотатствен език
светото подножие
на божия
престол.
Замириса на живо месо.
Ужасени отвис небесата
нададоха вик
блажените жители на светлия рай
- на бога свирепо Осанна -
Край.
Урагана престана,
халата
спря най-подир:
мир
и тишина
настана
по цялата
страна.
Кървав на боговете курбан.


12
Музо, възпей оня пагубен гняв на Ахила. . .


Ахил беше грубата сила.
Военния демон.
Ахил беше стар генерал
на Н. Ц. В. цар Агамемнон.
Ахил бе герой.
С безброй
кръстове, ордени, ленти. . .
Пиедестал
на реда и тишината
в страната. . .


Но днес ний
не вярваме вече в герои
- ни чужди, ни свои.


Троя бе опожарена и срината.
Приам и Хекуба загинаха.
Ахил тържествува. . .
- Какво е за него Хекуба? -
Душата му дива и груба
не чува
плача на свещената майка, разкъсъна
над безименни гробища с кърви оръсени
израснали в миг
- толкоз много -
безброй.
- Какво е за него Хекуба? -
Ахил бе герой.
Ахил бе верик.


Бич божий изпратен от бога.


Но Ахил ще загине под гняв и проклятия.
- И загина

    падна в позорно падение:
на убиеца вярна отплата.
Агамемнон уби Ифигирия
    - и загина:
Клитемнестра уби Агамемнона
    - и загина:
Орест със Електра уби Клитемнестра
    - и загина. . .
Едничка остава
- стои и пребъдва
през вековете -
Касандра-пророчица:
тя вещае възмездие
- и в с и ч к о с е с б ъ д в а.
Безсменна прищявка, игра и забава
на боговете.
Вековечен разцвет на божествена стръв.
Всяка смърт е за тях развлечение,
всеки вопъл - шега.
Смърт, убийство и кръв!
Докога, докога?
Вседържителю Зевс
    Юпитере
    Ахурамазда
    Индра
    Тот
    Ра
    Йехова
    Саваот:
- о т г о в а р я й!


Кръз дима на пожарите
се издига и бие ушите ти
вика на убитите,
рева
на мъченици безброй
върху клади горящи дърва:
- К о й
и з л ъ г а н а ш а т а в я р а? -


Отговаряй!
Ти мълчиш?

    Не знаеш?
    - Ний знаем!
    Ето виж:
    с един скок
    ний скачаме право в небето:

      ДОЛУ БОГ!
- хвърляме бомба в сърцето ти,
превземаме с щурм небето:

      ДОЛУ БОГ!
и от твоя престол
те запращаме мъртъв надолу
вдън вселенските бездни
беззвездни,
железни -

      ДОЛУ БОГ!
По небесните мостове
високи без край
с въжета и лостове
ще снемем блажения рай
долу
върху печалния
в кърви обляния
земен шар.
Всичко писано от философи, поети -
ще се сбъдне!
- Без бог! без господар!
Септември ще бъде май.
Човешкия живот
ще бъде един безконечен възход
- нагоре! нагоре!
З е м я т а щ е б ъ д е р а й -
ще бъде!

1924 г.

събота, юни 17, 2006

Зона Замфирова - последният текст

Зона Замфирова - главната песен от филма.

Синоч ке, синоч ке те видам Зоне
Леле Зоне,
Где се, где се пременюваш, Зоне
Леле Зоне

Где, казуй где
Где, само йеш море
Нечу ти лажем бре,
Колко те искам бре

От твое лету да зимуйем
Беле груди ту да летуйем (3)

Леле туго сестрице
Я йе видом мори
Леле туго
Кажи туго чия е
Я си знаем леле
Моя не йе

От твое лету да зимуйем
Беле груди ту да летуйем (3)


______________
синоч - снощи
туга - тъга

Букаро: Ефектът на разказите

След публикуването на три-четири мои автобиографични разказа, покрай коментарите на блога, получих и по-различни реакции. Най-първо на вратата ми тропна Чире от Берово, седи на неколко стаи от мене

“Четох те на блого.“
“Убо.“
“Човек, верно ли ровеше по кофите?“
“Хмм...“
“Верно ли си направил такава работа? А да не ми кажеш на мене, другари сме!
“...“
“Па го търсеше мухлясалия хлеб?“
“Да.“
“Лъжеш. А друг път, ако си гладен, тропни при мене.“
“Друг път, ако съм гладен, пак ще напиша разказ.“
“Тропни, тропни, не се ебавай.“

После срещнах на пътя към интернета славния кайгановец Торчо.

“Педер, как можа с фискален бон? “

Аз, занесен по пътя, не ми идва на ум за какво ми говори.

Торчо по-нататък искаше да знае - как съм си избърсал моето бело битолско гъзе с фискален бон. Беше настойчив и с пръсти показваше размерите на една касова бележка.

Най-накрая получих съобщение от стария. И той се увлякъл по моите фикции.

“Четох разказа където си гладувал. Леле синко, трогнах се. Пратих ти по банка 10 000 денара.“

И ето, три-четири дена ме нема да драсна нещо...

петък, юни 16, 2006

Зона Замфирова: Текстовете от песните

Не намерих текстовете от песните, и сам ги извадих.
Песните са от Източна и Южна Сърбия и затова са напълно разбираеми за българския слушател (е има две три-думи и на мене не са ми ясни).



Не гони коня

Не гони коня море, момиче,
Не гони коня липца под тебе
Како и я душо моя за тебе,
Како и я душо моя за тебе.

Застани море моме, застани,
Уморна коня мало отмори,
И със мене душо моя просбори,
И със мене душо моя просбори.

За коня треба трава зелена,
За мене руйна ружа румена,
И да любим уста твоя медена,
И да любим уста твоя медена.
________
просбори - проговори
липца - хлипа, плаче



Петлови

Ал' то су мори петлови, петлови лъжови,
Ал' то су мори петлови, петлови лъжови,
Легай ми, злато мое, край мене,
Легай ми, злато мое, край мене.



Петлови 2

Петлови мори пое мора звадънъни,
Пущай ме, злато мое, да идем,
Пущай ме, злато мое, да идем.

Ал' то су мори петлови, петлови лъжови,
Ал' то су мори, петлови, петлови лъжови,
Легай ми, злато мое, край мене,
Легай ми, злато мое, край мене.
___________
мора зваданъни - трябва да се развиделява (да се раздени)



Побеглуя

На порту седсше то Зоне Замфирче,
Ту се шпацируе Манолач банкирче

Здраво живо Зоне, що ти раде дома(2)

Здраво сум и дома, сербез си живую
К тетке ми у собе, често нагвирую

Дома ли си Зоне, ваздан ме питую(2)
___
що ти раде дома - какво става (какво работят у вас)
шпацируе - разхожда се (нем.)
ваздан (вьсдан) - всеки ден

Станка ми болна

Станка ми болна легнала,
Станка ми болна легнала, туго легнала,
От тай болест голема,
От тай пуста любов, неверна.

Станка с майку збореше -
Учи ме мила нано, карай ме



Пуче пушка

Пуче пушка, пуче пушка
низ гору зелену
Пуче пушка, пушка джанъм
Тано
Низ гору зелену, низ гору зелену
Наша паде, наша паде джанъм
Их леле Тано
У траву зелену, у траву зелу
Праша паде, праша паде
Джанъм, у траву зелену, у траву зелену
Пуче пушка, пуче пушка
Низ гору зелену, низ гору зелену



Вода студена

Де има вода студена, Радо ле
Де има вода студена, Радо ле
Да идем да се удавим, Радо ле
Да идем да се удавим.

Де има дърво високо, Радо ле,
Де има дърво високо, Радо ле,
Да идем да се обесим, Радо ле,
Да идем да се обесим.

Де има моме убаве, Радо ле,
Де има моме убаве, Радо ле,
Да идем да се оженим, Радо ле,
Да идем да се оженим.

Де има вино румено, Радо ле,
Де има вино румено, Радо ле,
Да идем да се опием, Радо ле,
Да идем да се опием.

петък, юни 09, 2006

Букаро: Уикенд на глада

Петък

В джеба имах още 100 денара и трябваше да се видя с девойката която много обичах преди 3 години.

Отидох до бакалията и си купих литър-и-половинка “кенбах“. Беше три и нещо след пладне, не бях слагал залък в устата си. На гладно пивото най-хубаво влиза.

За половин час го изпих, слушайки старите албуми на Clash.

Пивото малко ме поотпусна, но и същевремено ми даде и засилка. Дойде ми като спанака на Попай.

Излязох и седнах на пейките пред общежитието.

Там - никой с банка в джоба.

Манго не би могъл да има - беглец от Тетово с тежко досие.
35 - Вечният студент Шминка също така.

Това са моите приятели. В интернет кафето бях заборчал 700 денара. Манго ми предложи да потърся от Даре.

“Вече му дължа.“
“Не знам как да ти помогна“

Тръгнах.

“Абе ай?“
“Къде ходиш бе, Букар?“
“Както и да е, мацките ме обичат и без пари“

Чух смях на висок глас зад мен.

И ето ме и мен, пред “Холидей ин“, чакам девойката на която и изписах цяла библия любовни писма навремето, след което тя ми отговори:

Няма да излизам с тебе защото:

1. себичен си
2. искаш премного да доминираш
3. твоето отношение на живо е ужас

Но, ето, две години от нашата среща, ще се виждаме повторно.

Дойде с бели ботушки и тесни дънки с бяло потниче корсет.

Разговаряхме и ми каза, че пази всички мои писма.

“Да знаеш, че ако ги издадеш на хартия ще станат бестселер“
“Сигурно.“
“Но, ще те насерат, нали знаеш.“
“И така и иначе серат, па що?“

Повече я интересуваше нещо друго.

“Дали аз съм ключова девойка, за началото на твоето писане?“
“Ключова? Може да се рече важна.“
“Дали бях първа?“
“Първа? може би.“

Зяпах я недискретно в нейните попораснали цицки.

“Престани да ме гледаш в циците.“

Взе и си облече дънковото яке.

“Пораснали са ти...“
“Знам. Но, и гъзето ми е добро. Моят запазен знак.“
“Гъзето? Да, да. Ай стани.“
“И?“
“Покажи ми го.“
“Пред целия тоя народ?“
“Аха.“
“Ай, по-добре не.“

На края дойде и келнера.

“Веднъж аз да платя.“ - рече и извади пари.

Направих се на пич. Целунах я за довиждане.

“Ще те потърся тия дни.“ - ми рече.

Върнах се в общежитието. Дотогава не ми се ядеше, но полека-лека почна да ми става мъчно. Въпреки че все още не бях развил апетит.

Легнах на кревата, започнах да лъскам бастуна. Карах така известно време, мислех за Вики, мислех за всички девойки, които ги отбелязвах по пътя, докато се видя с Вики, мислех за всички девойки, които ги маркирах по пътя, откак се видях с Вики.

Но най-вече от всичко си мислех за един къс, блиц момент, когато при изпращането застанах и я пуснах две, три крачки пред мен и дълго, дълго гледах нейното най-прекрасно дупе.

Свърших, не изхвърлих сперма кой знае колко. Избърсах се, отидох до тоалетната и видях как един студент хвърля боклук и при обръщането на кофата видях как се търкаля един краищник.

Да го ям ли? Не бях толкова гладен.

Пуснах лаптопа. Тоя шибан, стар петгодишен лаптоп на който монитора на моменти трепка КАТО НА СТАРИТЕ ТЕЛЕВИЗОРИ и трябва да му се удрят крошета. Не работят един куп копчета, от които най-важно е онова за back space.

Хората ме питат, как функционирам без това копче?

А аз се перча: “Па, всичко което напиша - НАПИСАНО Е И НЯМА ВРЪЩАНЕ НАЗАД.“

Пиша, ама някак слабо ми върви, повече мисля за храна. Вземам да чета една книга.

В читателските паузи си създавам утешителни мисли:

“Винаги, всякога, когато ти е тежко, най-тежко на света, помисли си че в момента съществуват барем 1000 души в света, на които им е по-тежко, пък не кукат.“

После си рекох, кой кур, па има сигурно 1000 души които сега ядат, пият, плюскат на некоя ливада скара, около тях един куп пички, слушат Драгана Миркович и подобно.

Продължих да чета до два след полунощ. След това се завъртях в леглото и успях бързо да заспя.

Събота

Разбудих се. Погледнах в мобилния телефон. Беше пристигнала смс поръка от майка ми:

“Банката не работи в събота. Оправяй се някак до понеделник.“

Псувах едно пет минути.

Съквартирантите бяха заминали за уикенда, комшиите често ми искаха лъжичка захар, но аз никога нищо не им дадох, за да мога сега да им поискам пари.

Отворих си гардероба с дрехите. Почнах да ровичкам и така разбутаните рафтове. вадех мръсни дрехи. Тършувах по джобовете, търсейки евентуално някакви забравени пари. Търсех в кремавите панталони, в дънките, във виетнамските.

и

намерих. 10 денара!

Отидох до бакалницата. Не съм влизал в продавница с 10 денара може би от 93та но тогава с 10 денара се купуваха много продукти.

Гледах дълго, за 10 денара имаше дъвки и то две... по некое бонбонче. на края видях че трябва да избирам между смокини и еврокремче от 50 грама.

Реших да си купя еврокремчето. Има повече калории, ще държи некоя секунда повеке.

Излапах еврокремчето.

Сетих се за един колега от факултета, с който си имах някаква приказка.

“Бато, дай некоя стотинка назаем?“

пристигна смс-реплика:

“Мислех баш от тебе да заема, нямам.“

Седнах на компютъра. Отворих нов документ и започнах да пиша:

“Драги идни млади ученици, които сега седите на ебано-досадния час по литература...

В началото на 21 век младият Букарски продължи традицията на гладуване на македонските дейци. Григор Пърличев, Кочо Рацин...

Прекъснах. Отидох до интернета, пуснах търсачка и отворих няколко песни от Кочо. Не беха нещо кой знае какво. Но, търсих още и намерих извадъци в еден ежедневен вестник от неговите поетически картички.

“А в картичката със стиховете под заглавие "Изповед" К. Р. още веднъж се исповядва:

Я,
що презирем цео йедан свет и борим се против ньега,
оной,
за кою сам пробушио сопствено "Я"
почетним словима ньеног имена,
койой сам поклонио и свою душу
и све... и све...
а коя ми йе поклонила -
Нища...
Проклетство. Срам. Исмеяванье... и Бол.

(текстът е на сръбски - превод:
Аз,
Който презирам целия този свят и се боря против него,
онази,
за която съм продънил собственото "АЗ"
с началните букви на нейното име,
на която съм подарил и своята душа
и всичко.. и всичко..
а която ми подари -
Нищо
Проклятие. Срам. Присмех.. и Болка)

Взех да дописвам в писмото до бъдещите поколения.

ХОРА, 70 ГОД. ОТКАК КОЧО НАПИСА И СЛЕД ТОВА ОГЛУША, ПА ГО ЗАСТРЕЛЯХА, КОМАЙ Е СЪЩОТО. ДО ДУПКА СЪЩОТО. И НИЩО НЕ Е ПРОМЕНЕНО.

...

ЕТО МЕ, ЦЪРКНУВАМ ОТ ГЛАД ДОКАТО КНИЖОВНИЯТ ИСТАБЛИШМЪНТ СМУЧЕ КУРОВЕТЕ НА БУРЖОАЗИЯТА НА ПРЕХОДА!!!
...

ПИШАТ ЗА ГЛАДНИЯ НАРОД, А ТЕХНИТЕ ГЪЗОВЕ СЕ НАМЕСТЕНИ НА Т.Н. "УЛИЦА НА ПИСАТЕЛИТЕ" НА ВОДНО!
...

ОТНЕМАМ ИМ ПРАВОТО ДА ПИШАТ ЗА ГЛАДА. ГЛАДЪТ ИМ Е ЧУЖД, КАКТО И НАРОДЪТ, КАКТО И ЛИТЕРАТУРАТА...

Схванах, че няма файда от писане на гладен стомах. Гняв, гняв, и само гняв. Дали бъдещите генерации въобще ще учат за литература?

Стана 11 часа. Реших да ида до студентската механичка. Там често ям, вероятно ще ми дадат на вересия.

“Дечко, затваряме.“ - Ми рече девойката с черна къдрава коса.

Неделя

Станах. Чувствувах се странно. Стомахът ми беше празен, усещах дупката в него, Мислите ми бяха чисти, но не и дълбоки.

Па, ей, така мога да изкарам и още.

Почнах сам да си говоря. Някои диалози, упражнявах се. Дали лека-полека полудявам? Или винаги съм си бил луд, но трябваше да изгладнея малко, за да го разбера.

Измих си лицето и зъбите във тоалетната. Дойде ми идея. А да преровя в кофата, където видях парчето хляб?

Това ще даде по-силен ефект на разказа, си казах. Ненормален съм, дори при умирачка от глад мисля за моята литература.

Да си гладен три дена не е нещо особено. Но да боричкаш в кофа с отпадъци търсейки парче хляб е наистина яко.

Във ве-цето се бръснеше някакъв тип. Чаках да свърши. Замина си, хвърлих един поглед в кофата, която беше претрупана. Взех едно пластмасово шише и започнах да претърсвам. Хартии и отпадъци падаха по плочките. От време на време влизаше по някой да се изпикае и ме гледаше, но аз и понататък претърсвах.

Къде е ебания хляб. Хвана ме ината. Не казвам, че ще го ям, ама го искам, искам да го намеря, той е моето вдъхновение, в края на краищата.

Вдигнах обратно кофата, излязох в хола и отидох до неговия край в който имаше друга кофа, почти празна. Почнах внимателно да преобръщам - но, нищо. От краищника ни следа.

Излязох навън, неделното слънце сияеше и ми затваряше очичките, които от три дена престой в стаята бяха закърнели като на къртица. Походих стотина метра и седнах пред студентското кафене.

“Заповядайте.“ - ми казва любезно девойката с черна къдрава коса.
“200 гр кебапчета с кромид, шопска и голяма бира.“

Въртя се, гледам върви Манго.

“Откъде намери пари бе, Букар?“
“Не намерих.“
“Ами?“
“Дългът ще го плащат идните генерации.“
“Какво?“
“Нищо, нищо.“

Донесоха ми бирата. Отпих едно седем-осем глътки. Въздъхнах и тогава ми текна как да кръстя расказа.

Уикенд на глада.

неделя, юни 04, 2006

Букаро: Посветено на Бюреко

Пиша предимно автобиографични разкази. Най-голям дял от нещата съм ги преживял лично, много малко измислям. Понякога ми е мъка да изнамирам нови, по-инакви имена за ликовете, които трябва да се различават от личностите в реалността.

Прииждат читатели и любопитно ме питат колко от това е истина. Казвам им колко много и те се усмихват доволно. Не винаги съм имал приятни преживявания. Веднъж пишех разказ за студентското общежитие - дом за студенти от много градове. Появиха се едни наперени демирхисарци:

“Измени го това за демирхисареца. Направи го светъл лик“ - ми каза по мейла едно пишлеме. Казах му да пали патъците, а той ми се закани че ще ме натупа. И къде е сега?

Но затова пък далеч по-неприятни преживявания имах, когато бях на 18 години и ходех на курс по английски язик.

Дружех с една фина девойка на име Магдалена, и нормално съкратено - Магде.
Беше наистина фина, беше на разположение на всеки. Даваше, заемаше, фокопираше, имам предвид учебници, разбира се.

Уроците понякога ни бяха сутрин, на мен адски ми се спеше и Магде се сещаше да звънне и да ми каже: aйде идвай, без тебе не почваме.

И така. Еден ден се връщахме заедно от курса и отидохме до пейките в парка.

Там се отнасях с нея като най-голям скот и по тоя начин исках да и попреча кобно да се влюби в мене.

Пита ме нещо като:
“Алекс, защо винаги имаш потреба да сереш?“
Отговорих и точно:
“Такъв съм си аз. Що знам. Това ме различава от хилядите фини деца из републиката.“

Тогава и доверих че пиша. Не да и се похваля, демек пич съм това-онова, ами че моето налудничаво отношение има покритие.

Всичко това е свойствено на моята писателска мисия.

“Ох, наистина съм изненадана. Кой би си помислил, че в тебе се крие бъдещ Пикасо!“
“Пикасо е художник бе, Магде.“
“Ама и нещо е писал нещо, нали?“
“Аха, да, да. “


След това се целувахме. Премина в лапане. Това траеше дълго. час, час и половина.

Настояваше да останем още, но аз не можех да издържа повече, тъй като трябваше да се похваля пред другарите.

Следващата седмица нямаше нужда да ми звъни сутрин, за да ме накара да дойда на курса. Ставах като пушка. Почнах да ходя на уроци редовно. И не само това, таму бях фин, културен и смирен. Не се заяждах и не се карах с никой, въпреки че тамошните тъпанари заслужаваха да ги дупчиш в ум и да викат - още, още.

Но Магде искаше това от мен. Рече:

“Искам позитивно да влияя връз тебе. Утре аз и ти ще се разхождаме, хванати за ръка. Не искам хората да речат - вижте я Магдето, ходи с оня будалата, който тропа вулгарности на курса по английски.“

Окей, си рекох. Лапахме се повторно на пейките в парка. От хандбалното игрище се чуваше как свирят "Паркети". Симсо постоянно фалшираше. Една и съща песен я почваха наново, няколко пъти поред.

Най-после се чу:

Айде, МЪЖКИ веднъж!

тя беше стара
облечена във фустан
живееше сама
във своя стан (апартамент)

аз бех дечко облечен в сако*
исках да и се метна,
но не знаех как!

огледало мое
огледало свое
за нея
чука
сърцето мое

това е
да бъдеш ти със мене
обичай някой друг
а не само себе си
целия живот своййй
целия живот своййй
тя-аааа
не говори за никой.

* - с ударение върху “а“

Магде ми поиска да и напиша стихотворение.

“Не знам Магде, повече по прозата съм някак си.“
“Моля те, моля те!...“

ЦУН, ЦУН

“Добре, виж, ще седна да драсна нещо.“

Казах и това... и го забравих. Мисля, тогава дори не пишех нещо сериозно, освен по някоя статия за портала Опасна Багра.

Веднъж не знам какво ме прихвана, дали това че Магде не ми даваше да я ковна, или нещо друго, седнах и написах еротичен расказ. Водех се според формулата - преувеличавай колкото можеш повече, и всичко излезе ебано претенциозно.

Доколкото си спомням (загубих текста, когато ми откраднаха компютъра) текста вървеше така:

“Аххххх, набивам те на моя твърд кур, ти охкаш все по-засилено, кушетката скръцка и тоя екстаз на преживяването, смесен със страха, че кушетката може във всеки момент да се разпадне, прави повече от съвършен акта на удоволствието.“

Девойката, която ковях в разказа беше наименована като М., а разказат се казваше “Дупене до смърт с госпожа М.“

Хич и не помислих за Магдето, когато го давах, но подсъзнанието ме издаде.

И на курса, докато учехме някакви съществителни, местоимения и не знам ти що, Магде ме пита “до къде си със стихотворението?“

Реших малко да се пошегувам и и рекох:

“Иди на Багра, ще го видиш публикувано.“
“Става, става“ ми отвърна цялата усмихната.

Междувременно урока свърши. Аз имах работа при тетка ми и се разделих със Магдето. Тя отишла на кафе с другарките и там видяла брат и Иван - 22 годишен лонгур. Беше огромен, добре развит, главата му беше насадена на торса, почти и нямаше врат, беше висок метар и осемдесет и доста обемен.

Отделно предходно беше познат хулиган, и беше разплакал цялата махала.

Магде му рекла “Влез в интернет, отвори Багра, Алекс ми е посветил стихотворение.“

Брат и седнал у дома, се включил се в Интернет и я видял статията най-отгоре.

Веднага помислил, че това се отнася за сестра му. Нормално. Телефонирал на още трима-четирима добре развити батковци. Качили се в колата и се впуснали в потеря.

Същевременно аз, заедно с едно дебело другарче по прякор Бюреко, спокойно си шеткахме покрай еднопосочните улички покрай Драгор (реката, която минава през Битоля). Усетих как отзад некаква кола шиба със сто километра в час. Завъртях се и видях едно червено беемве от старите, как се забързва все повече и повече. Качих се на тротоара, и беемвето бързо-бързо се качи на тротоара и започна да се плъзга по него.

Схванах, че некой ни гони.

Започнахме, без да кажем дума, да търчиме с Бюреко. Търчахме, търчахме и стигнахме до един паркинг. Там започнахме да се меткаме из паркираните коли. Братът на Магде с другарчетата спряха и излязоха от колата и започнаха да търчат след нас. Търчахме с Бюреко неспирно, въпреки че чувствувах все повече и повече че той изостава след мене. Търчах със все сили, защото брат и на Магдето викаше че “ке ми я еби пелената“. В ръцете си държеше една еднометрова летва...

След няколко секунди се завъртях и забелязах някъде назад Бюреко. Ръцете му бяха опрени на колената. Тежко дишаше. Пръв го настигна Иван и веднага го халоса с летвата по бъбреците. Затичах се. Повторно хвърлих поглед назад, и видях как другите двамата се впускат след мене. Останатите газеха Бюреко с ритници.

Помислих си: ако се върна и мен ще ме пребият напразно. Стигнах до една ограда, изкачих се по нея, Влязох в еден двор със череша, се промъкнах се из треви, натрупани боклуци, влязох във втори, трети двор и успях да избягам.

После носих банани и нектар на Бюреко в болницата...

С Магдето походих още некакво време и тя ми се скара. Причината: когато трябваше да изиграем доктор и пациент, за да си развиваме разговорния английски , аз се престорих на импотентен. Магде много се изнервира, казвайки че другите може би няма да схванат това като шега. Исках да и го покажа вдигнат, за да я разубедя, но тя не ми даде възможност и така нашата любов завърши тривиално.

Бюреко сега кара такси и понякога ме вози до гарата. Почти винаги ме подсеща как го изпапа някога заради мен.

Написаното и посвещението ми е единствения начин да си изкупя греховете към него.

вторник, май 30, 2006

Македонски език - български език: Превод или не?

Този пост беше всъщност коментар към поста на Жарко „Јазичкиот спор“ - решен со преводот? . Изнасям го тук поради очевидната заинтересованост от темата: Развигор ;-): Повеќејазична зомбификација.

Въпросите за "превода" между македонски и български съвсем не са толкова прости, колкото изглеждат на пръв поглед. Дружески предупреждавам всеки, който има намерение да използва "преводите" ми за политически цели или да им дава политически тълкувания, да помисли няколко пъти какво казва, когато ги коментира, за да не избоботи някоя глупост накрая. Аз правя тези "преводи" с цел единствено нормална и неполитизирана - а именно разбирането на текста от читателя със всичките му информационни, емоционални, регионални и прочее нюанси.

За да охладя малко ентусиазма на политическите тълкуватели, за мен българският и македонският се съотнасят като водата и спирта - могат да бъдат смесвани в произволни съотношения и ароматизирани по вкус, при което всякога има интересен резултат. Съотношение 40:60 дава една хубава ракия (по-лютата съставка е спирта, познай коя е ;-) ), чистата вода и чистия спирт също имат своята полезна роля в обществото..

Искам да кажа няколко думи за "преводите" - честно казано не ми се занимава с тая проблематика (въпреки че имам съвсем конкретно виждане по нея).

В момента има два крайни възгледа - за НЕПРЕВЕЖДАНЕ (бг.) или за ПРЕВЕЖДАНЕ НА ВСЯКА ЦЕНА (мк.). В първия случай текстът може да остане недоразбран поради наличието на непознати за бг читател думи (мора, постои, потем, ..) а при втория, се губи най ценното - цвета на езика, асоциациите, спецификата. Моята идея, когато превеждам/адаптирам е друга - да постигна максимална степен на РАЗБИРАЕМОСТ за другия читател, а нека после езиковеди и политици (и запалени индивиди) си трошат главата да разберат това превод ли е или не е.

Затова Жарко може да си мисли че го "превеждам", а Стойчо че го "адаптирам", аз и в двата случая правя едно и също - повишавам разбираемостта на текста. А отговорността за категоризацията на политическото значение на това което върша го оставям на любителите на тълкуванията на спорните моменти в историята и езика.

Моят опит с македонски текстове показва, че понякога е необходимо само да се смени правописа, за да стане текстът напълно разбираем за БГ читател, а друг път е необходимо изречението на се състави наново и дори да се използват специфични за България идиоми.

В крайна сметка политическият подход към езика и превода наврежда на разбираемостта, която пък е главната функция на всеки текст - да достигне до своя читател.

Надявам се моите преводи/адаптации да предизвикат дебат и по-дълбоко осмисляне на взаимовръзката между български и македонски, между политическото и човешкото в комуникацията..

понеделник, май 22, 2006

Букаро: Кой все ме нервира

Пише
Алекс Букарски

Има много групи хора, които ме нервират.
Просто когато ги видя или когато слушам да се говори за тях, ми се обръща стомаха, чувствувам осмотично налягане в хранопровода и ми иде да повърна. Затова съвсем публично, реших да си съставя списъче на типове хора, които ме нервират и да го споделя с вас.
Едно, две, три...

Патриоти
Патриотите са едни от най-ограничените хора които познавам. Тупат се в гърдите, призовават за чувства към татковината и дълга същата да я пазим и т.н. Позовават се и на традицията и така нататък, нещо което едва-едва го почувствувах във второ отделение, когато учителкатата ме изплющя с пръчката по ръцете, тъй като не научих една нищо и никаква родолюбива песничка. Джеймс Джойс казва: „Защо да умирам аз за Ирландия, нека умре Ирландия за мен“. Заместете нашата родина на мястото на думичката „Ирландия“.

Примерни работници
Младите примерни работници не осъзнават, че са примерни работници. Просто са убедени че работят правилно. Старите примерни работници знаят колко са откачени. Най-често са изгонени от работа и са буквално на улицата. Междувременно, докато другите са учили как еден ден да станат собственици и да ги превърнат в технологичен излишък, примерните работници са работили честно, съвестно и честно. Сега без никакви спестявания (а как да спестиш, когато си работил цял живот честно?), имот или пари, скитат по улиците и ровичкат по кофите с боклук. Не мога да ги мисля всички тия примерни работници, които стачкуват по улиците. Готово...

Честни девойки с добра репутация
Има и честни мъже, но те предимно са просяци. Честни девойки са всички ония, които нямат закачена цена за себе си като куклите по бутиците. Честната девойка смята, че е безценна и постоянно трови всички със своята честност. Онзи, който е ходил с честна девойка, знае всичко, което трябва да се изтърпи за да я спечели, а дори и като я спечели, ще разбере че не там е истината. Напразно. Просто ми се гади от честни девойки..., а баш от такива ври навсякъде!

Филантропи, меценати и останали хуманисти...
Олдъс Хъксли казва: „За да бъде някой хуманен, трябва да е или лицемер или слабоумен“. По ТВ или във вестниците постоянно гледаме филантропи от най-различен вид (бизнесмени, политици, естрадни звезди), как се шматкат наоколо и даряват. Защо? Защо правят добри дела? Хуманни са, искат да помагат там къдто е необходима помощ. Окей, защо тогава не им кажат тайната на сиромашните, как и те да станат богати и успешни, а? Тогава всички ще бъдем богати филантропи. Но, така предполагам няма да бъде интересно. Поради причина, че за да има някой премного (и нещо от това да раздава), много други трябва да имат премалко.

Новинари, които пишат истината
Макар че такива има съвсем малко, почти са изтребени. Имат екзистенциални проблеми, гонят ги по съдилища, главните редактори им упражняват натиск, престъпници им се заканват, оправните корумпирани колеги им се смеят колко са глупави, защото се занимават с истината и подобно. Но, реално да се запитаме - кой е им е крив, бе човече? Какво са ги учили във факултета? Добре, заеби факултета, защо като пример да не вземат техните по-стари колеги-журналисти, които отдавна са се простили със всички морални дилеми и сега спокойно си пишат неистини. Плюс това, са богати.

Естрадни певици, които не искат да си сложат силиконови гърди
Когато видя естрадна певица, на която не и са големи гърдите като балони, сменям канала или отивам в друга кръчма. Тия дни не знам къде четох, една естрадна певица искала да бъде естествена, не искала да слага силикони? Ах, мори сестро, копай си на нивата, ако си толкова натурална. Значи, друг им пише песните, пеят на плейбек и не искат да си уголемят гърдите? Мисля си, че и иначе вашата таргет-група не се пали на текстове и на музики, дайте барем малко цици покажете. Моля ви! Само за бате Букаро и хубавата компания!

Нервират ме и...
...Грижовни родители, първенци на випуска, съвестни полицаи, адвокати които обещават да спечелят делото, ценени доктори, особено хирурзи, зъболекари, които лъжат, че няма да боли, политици със слаб рейтинг, таксиметраджии, които в три след полунощ чакат на червено, неподкупни професори, загрижени еколози, педантични банкери, студенти които ходят редовно на лекции, космополити, които се декларират като граждани на света, националисти, които твърдят, че ако не оцениш своето, нема да цениш ни чуждото, оптимистични економисти и т.н, и т.н.

П.С. Най-много от всички, пък, ме нервират противоречиви „нихилистични“ журналисти, които на всяка цена провокират, за да привлекат внимание... за такива бих написал много, но какво да ви пиша, когато вие си знаете много по-добре.

понеделник, май 15, 2006

Дан Браун срещу Ф.М. Достоевски

Пише
Алекс Букарски

Хора, бях на панаира на книгата. Буаа, какъв резил! Разбира се, това няма да го прочетете във весниците, тъй като журналистите, предпочитащи конформисткия дискурс, няма да отидат по-далеч от една негативна оценка от вида „още едно скромно издание, което не надмина очакванията“. Окей, от друга страна да не се чудите, че започват да се (про)дават и вестници без пари.

Онова, което забелязах на панаира е следното: най-често изборът се свежда до някой баят бестселър и някакви книжчици, като че ли извадени от мазето (от тия, които подаряваха навремето на пълните отличници.)

Дали това е онова, което наричат "скромно предлагане"? Изглежда. Реално гледано, само две-три издателски къщи хептен добре са се подготвили с нови фини издания за панаира. Останалите онака... безсрамно присъстваха колкото за адет.

Важното е, че Дан Браун се шиткаше като халва.

Въпреки, че съм по специалност (иден) филолог, романчето на Дан Браун не съм го чел.

Не съм от книжовните сноби, които се палят само от „висока книжовност“. Чел съм и Ог Мандино, и Стивън Кинг (който за себе си казва : I am McDonalds writer! ), па и Пауло Коелю (Павле Колевски?).

Пайо ме скъса от смях с „Алхимикът“, в който видяхме как един овчар става баровец. Овчарят от „Бачило“ (бачило- кошара, става дума за корупционен скандал в Македония - К.П. , за овчар, който получава 700 000 евро компенсация за бомбардирана кошара) реализира идеята на романа в реалността.

ВСИЧКИ СА ГО ЧЕЛИ
Както и да е, въобще не ми е лесно. Полицаят, който всяка вечер ме тормози за лична карта е прочел Дан Браун, цветарката е прочела Дан Браун, собственикът на сладкарницата е прочел Дан Браун... и още един куп други хора са го прочели Дан Браун. Срещат ме на улицата, навсякъде, и ме питат, дали и аз съм го прочел. Искат да ми споделят мнението си по тая тема.

Напук на всички тях, моята инатлива природа не ми позволяваше да седна и да го изчета това полуплагиатско дело (потвърдено в съда) от подобен роман - „Светият граал“, издаден осемдесет и някоя.

Все пак, всичко се промени, когато от медиите тия дни разбрах, че високи инстанции в нашата църква имат намерение да забраняват (или пък да пратят апел за бойкот на) прожекциите на екранизацията на романа „Шифърът на Леонардо“.

Ето ви един сочен пример, как забраната ще повлияе, да речем връз двама мои връстници.
- Бато, слушал ли си за некоя си книга „Шифърът на Леонардо“?
- Не бе?
- Абе много била яка. Говори за Исус, Говори, че ни лъжат вече 2000 години.
- Нема шанс.
- Сериозно, бато. Дори и от църквата са се изнервирали и са я забранили.
- Аа, ако е така, трябва да е cool!
- Естествено! Забраняват я, тъй като от истината боли.

МИЛИОНЕРИ НА КОНВЕЙР

За да стане пък още по-объркано, Дан Браун веднъж ще каже, че написал фикция, друг път „жива истина“. Бъзика всички наред и междувременно печати като луд нови бестселъри, вози порше, трупа милиони долари.

Все пак, не ми е ясно защо има църковни лица в нашата църква, които искат да забранят един обикновен блокбъстър? Дали пък не тръгват от предпоставката - За Исус се „вадят едни муабети“, че Мария Магдалена му била жена, от която имал потомство. Ами тогава, за нас поповете, какво ще си помислят людете?

И без друго, много от тия църковни лица трябва да се позамислят, какъв образ имат пред хората, преди да се позовават на своя разнищен авторитет при изпращането на апели за „средновековни“ забрани.

АПЛОДИСМЕНТИ

Драснах и към „Инфоком“ (паралелно изложение за компютри). Човече, не ти трябва да учиш информатика, за да видиш колко е босо там. На автопанаира барем имаше и добри риби...тук, дори това не.

Върнах се назад. Реших да си го доокомплектувам Достоевски. Междувременно, вече вреше от народ наоколо. Всички нетърпливо чакаха нашата най-голяма книжовна звезда - Венко Андоновски. Една русичка девойка, така сгодничка, без да иска се удари в мен, след което развързахме къс диалог:

„И ти ли го чакаш Андоновски?“
„Не баш... чакам Достоевски.“
„И той ли е някой наш писател?“
„Не, не. Руснак е...ама като идва към нас, винаги закъснява по 100/150 години.“

След туй се появи Венко. Хвърчаха аплодисменти, усмивки...“Култура“ трябва да ме захрани с кеш, ако иска подробностите, които се случваха по-нататък.

Излязох. Взех си едно пиво, гледах как в колони се движеха класове малки и големи ученици, които бяха разтоварвани от училищните автобуси на панаира. Класните ръководители обезумели търчаха около тях...а аз си прелиствам Достоевски. Чета, че Достоевски бил постоянно в дългове, защото бил мераклия-комарджия. За да пише по-бързо, си наел дактилографка на която диктувал. По някое време (вероятно от чисто практично-икономически причини?) решил да се ожени за нея.

Дактилографката му станала жена. Не можел повече да и диктува.

сряда, май 10, 2006

Жарко Траяноски: Българска любов

Покрай противоречивите изрази „бугарски кош“ и „бугарски воз“(български влак), възможна е още една употреба на прилагателното „бугарски“ в македонския език - „бугарска любов“. Анализът на значението на разговорния израз „бугарска любов“ може да даде значителен принос към решаването на македонско-българския „язичен“ спор и към напредък на междусъседските отношения.

Бугарска любов: Мистериозната любов на България към Македония, за която преди няколко години ни подсети по-раншният български президент Стоянов с неповторимото любовно обяснение, че "Македония е най-романтичният период от българската история".

По кои симптоми се разпознава „бугарската любов“? Това е романтична, едностранна, патологично обсесивна (на моменти кажи-речи маниакална), исторически неразбрана и несподелена любов, където пасивен обект е „всичко, що е македонско“, особено всеки/всяка Македонец/Македонка, независимо от неговото/нейното „самочувствие“, и политическо и сексуално самоопределение.

„Бугарската любов“ най-често се проявява како „еротическа“ склонност, която не стига до сексуално задоволяване при субекта, поради македонската асексуална политика на „еквидистанция“. Остава тепърва да се види, дали процесът на интеграция към ЕС ще доведе до дефокусиране на бугарското либидо и „затопляне“ на македонската външно-политическа фригидност.

Ако при анализа на „бугарската любов“ вземем предвид политичките становища на „любителите“ (ония с македонски корени можем да ги наричаме и „любчовци“), можеме да видиме, че тя се проявява в две форми. Именно, „българската любов“ се проявява като „нарцисоидна“ любов (при онези любители, които смятат че Македонците и Българите са „една и съща хора“) и като „инцестузна“ любов (при онези, що смятат че Македонците и Българите са „една и съща фамилия“).

При „бугарската любов“ рядко се стига до „сексуално отношение“, поради лошата предигра на „любителите“, която кажи-речи, нищо не обещава, и с която най-често се отрича сексуалната автономия на „любените“. „Бугарската предигра“ най-често се манифестира като мастурбация, затова защото се „пали“ само влюбеният, проявявайки това с жизнерадостно пеене на македонски народни песни, играене на македонски хора или други по-груби облици на асексуална възбуда.

Тъкмо затова, можем да кажем че Българската романтична любов към Македонците се свежда главно до нереализирани сексуални фантазии. Но, дори и във плана на сексуални фантазии, забележими са строги сексуални ограничения. Например, оралният секс е забранена фантазия: и фелациото - поради актуалните проблеми с непризнаването на езика (разбира се), и кунингулусът - поради подтиснатия страх от отмъщение на ВМРО-любчовистичка (знае се тук, кой може п... да лиже).

Недостигът от „удоволствие“ и нереализираните сексуални фантазии фрустрираат и „огорчават“ „любителите“ и „любчовците“, които често пъти страдат от „преждевременна еякулация“. Много често субектите на „бугарската любов“ не могат да преодолеят езиковите съблазнителни изкушения - например, когато несретното Македонче сред некое софийско „заведение“ ще потърси "жива свирка" за да може на рахат "да се начука".

Шегата настрана. Не само езичните, ами и другите политически проблеми помежду Бугария и Македония ще изчезнат, когато нашите „бракя Бугари“ и „сестри Бугарки“ ще схванат, че Македонците и Македонките въобще не се плашат от капризната влюбеност на Българ(к)ите.

Не се плашим ние от романтичната любов, колкото и да е едностранна и обсесивна. От друго уплах имаме.

Страхуваме се от брак "насила" и от „домашно насилие“.
А любовта си е любов! Разбира се, и естествено!

петък, май 05, 2006

Букаро: Viva la Net-Liberte!

“Братя! Въздухът трепери! Балканът се тресе и доловете ехтят от реванието на балканский окований лев! Liberté, О, Liberté! “ - Господин Фратю, Чичовци (добавката моя - К)

“Хејјј шта ја мени, што ја идем увек идем другој жени... хејјј стани мало, ни до једне теби није стало!“ – Аца Лукас

Този стих от песента “Диаболик“ на турбофолкерския бард Аца Лукас се чини най-добре описва сайбър-голготата, що ми се случва последните две години.

В македонските сайтове - тук включвам и порталите, и форумите, па и блоговете - е пълно с униформеност, която вероятно е рефлексия от твърдо втелемените патриархални отношения в нашето общество.

Людете, които поддържат сайтовете, са в ролята на татковци, които искат да превъзпитат всеки непослушко. По-перверзно е да видите инфантилността при определени идиоти, които изискват тоя и тоя член да бъдат наплескани по гъзето, отколкото същите тези членове, защото се осмелили да напсуват, без да сложат звездичка в срамната думичка?

Освен това, администраторската функция се изживява като обществена титла и във виртуалността се образува едно малко общество, в което някой е “обикновен“, друг “главен“, където се налага произволно дефинирана йерархична мрежа на модератори, подмодератори и подобно.

Като репер за това как се разсъждава, ще взема едно собствениче на едно от по-посетените боклучави портали в Македония, който преди няколко дена отвори анонимно блогче, с което шамареше блогерите по еснафски маниер на отвратеност от новото, свежото, прогресивното “блогери бе, идете фърлете се у вардар“

Днес, по ирония на съдбата, работи във фирмата, която държи Блогерая (Мк блог портал), и доста сеирджийски би било - същият да получи задължение да го поддържа, защото нали са необходими определени специални познания, които дембелчето ги няма. (уа чистачи, уа чистачи, немой сине да не станеш и ти чистач)

Същият той тия дни обяви (свободен цитат) – “Па како така? Па и на ТВ да изявиш така дърн-дърн ке те цензураат. Не може така, той Букаро пази лош имидж за блогерите, я бих го банирал.“

Проста църно-бела подялба, на блогове с добър имидж и на блогове с лош имидж, може би на най-добрите блогери на края на годината ще им се подарява книга? След това - неправене на проста разлика между медиите и туряне на всичко в един общ кюп. (и от телевизия, вестник и блог ще правиме туршия? ) Телевизията е обществена услуга, която подлежи на законите на съвета за радиоразпространение, докато блогераят има т.н. вътрешен правилник, който в случая не беше нарушен. Чиста работа.

Кой ще решава - кои са добри, а кои са лоши блогове? Нема добри и лоши блогове, да го ебам. Лош блог е само непосетения блог. В предаването Яди Бюрек при чичо Янко (браво за неговата храбра и принципна реакция, като се има предвид факта, че е близък приятел с Трендо) напомних, че главната идея на блоговете е ексхибиционизмът, самоиронията (в позитивен смисъл - с много креативност, хумор, демистификация и други стандарти, за които говореше Коля) и преди всичко - възможността, както веднъж написах – да кажеш на министъра, че е пичка! Нещо, което ако го кажа на друго място, бих изтърпял определени последици.

Или “Блогът е виртуално кътче, където можете да изакате всичко, което поискате“ - цитат от юлския “Ритъм“ миналата година.

Има и такива блогери, които не искат да ползват или да изживеят дозата речникова хардкор свобода и не искат на техния блог да се псува, например.

Добре, това си е техно право, също както е и техното право да трият коментари, които не им харесват. Некои смятат, че това е цензура, но аз съм уверен, че не е.

За сравнение можем да вземем една сграда, в която живеят много собственици в отделни апартаменти. Вие във вашия апартамент можете да приемате когото си поискате, па и да го изгоните, но тъй като апартаментът си е ваш, купили сте го, наследили и подобно, и имате собственост връз него, никой не може отвън да влиза в него без ваше позволение, нито пък случайно да ви гони. Дори и полицията може да влезе с нареждане издадено единствено от съда.

Затова, когато се случи някоя цензура, трудете се да отърсите от субективното мислене, което предходно така или иначе имате придобито за блогера. Дали е кретен, дали пие, играе на хазарт или си тепа жената, или дали пише глупости и го критикува целия свят, в случая не е ни най-малко важно!

Съвсем нормално е към някой да чувствувате симпатия, към друг - антагонизъм, но когато се застраши свободата на словото, трябва да бъдете солидарни и единни и точка.

За моя голяма изненада (вероятно и на самия цензор, който преди това подценяващо изцвъка who cares) и се видя високото съзнание на блогерите, което е доказателство, че от блогосферата в бъдеще ще се родят свободомислещи новинари, писатели, музиканти и подобно. (политици чак не вярвам много да изскочат, защото драгият ни Боцевски срамно премълча цензурата. Боцевски вразуми се!!!)

Разбира се имаше известни аномалии, като например реагиране заради омраза към Трендо или Букаро, все едно, както и голяма част от дискусията беше спор дали става дума за цензура или не.

Впрочем, най-големия дял от скептиците тръгнаха от идеалния образ, който имаха за Трендо, и които не можеха да си го представят като Цензо, пардон Цензор? Едно на ум!

Бъдете подозрителни към авторитети, бъдете скептични спрямо хора, които имат в ръцете опция да цъкнат delete завинаги!

Нека се шири вирусът на съмнението!!!

На блогерската гугъл-група Блогмастерът дава следната изява, която е индирекно признание за цензура:

Аз такава позиция нямам дори на Багра, а на Трендо не знам каква му е играта. Вика грешка било - и определено е, само въпросът е колко съзнателно я е направил :)

Дори той, джанъм е в тежки размисли "ту би ор нот то би", дали да отнеме администраторската опция на Трендо? Хеййй, па тоя човек ще ги “пази“ вашите блогчета, погледнете неговата опасно равнодушна позиция към цензорската постъпка на своят шеф. Показвам ви, защото аз хубаво познавам цензорските апетити на Блогмастърчето, което е търчи-лъжи и което вече има цензорски опит зад себе си като администратор на Багра. Той участвуваше в изтриването на моя акаунт и акаунта на една друга членка на Багра.

Там, (на Багра.орг) цензурата беше още по-странна. Именно, администраторите направиха анкета със заглавие “Кой от следните юзери да избришеме?“ И юзерите гласуват, мислят че е някой майтап, и изведнъж на края се случва Access Denied!

На Кайгана форума - събирачката на размазаните мак-тинейджъри, от които се носи тривиална смрад, ровичкаха разни канцеларски фригидни тетки, които по нацистки маниер, щом изтриеха някого, удряха по едно още по-гнасно обяснение в отделна секция на форума, па така за пръв път в мак-сайбъра (МКД виртуално пространство) се сдобихме и с бюрокрация, у пичку матер, ей.

“Днес избрисах два поста на Офчарот затова, защото на темата - Какви млека пиете? - спомена думичката сперма“.

Днес и Опасна Багра, и Кайгана Форумът, като резултат от демотивиращото отношение към активните писачи, и ригидната административна политика, лека полека замират.

Цензурата е предвестник на распадането, и цензорите, които не усещат това не цепят басма и си гледат кефа в еуфорията на растежа и безконкурентноста (Багра като портал нямаше сериозна конкуренция, Кайгана като форум нямаше сериозна конкуренция, сега Блогерай няма сериозна конкуренция, ако разбира се, оставим настрана чуждите блог услуги )

Сакам да ви предупредя - днес е “техническа грешка“ утре ще бъдат “паднали сървери“, вдругиден нещо трето, и така...

Ония, които се опитват да омаловажат цензорската постъпка, също така са потенциални цензори. Нема голяма и малка цензура, не е важно дали ще те изтрият заради една думичка или заради цял реферат. Постъпката да дързне някой да ти се меша во редактирането на блогчето и - ВНИМАВАЙТЕ - да НАРУШАВА главния ПРИНЦИП по който е създадено блогчето (създали сте го, защото нито една друга медия не ви дава шанс да се изприкажете по свой начин) а това е принципът на свобода на словото. Нещо, което е най-вяжно в цялата тая работа с блогосферата и за което трябва да се борим със всички средства, които са ни подръка.

Във връзка със спорната статия “Антиблогерски манифест“, нямам коментар, поради причина, че ония които ме разбират, знаят всичко, а за ония, които не ме разбират - няма смисъл да коментирам. Господ като раздавал ум и разум на земята, и дошъл техния ред, имал запек, и се заключил в клозета.


Ваш виртуален нехранимайко номер едно Алекс Букарски