Букаро: Уикенд на глада

Петък

В джеба имах още 100 денара и трябваше да се видя с девойката която много обичах преди 3 години.

Отидох до бакалията и си купих литър-и-половинка “кенбах“. Беше три и нещо след пладне, не бях слагал залък в устата си. На гладно пивото най-хубаво влиза.

За половин час го изпих, слушайки старите албуми на Clash.

Пивото малко ме поотпусна, но и същевремено ми даде и засилка. Дойде ми като спанака на Попай.

Излязох и седнах на пейките пред общежитието.

Там - никой с банка в джоба.

Манго не би могъл да има - беглец от Тетово с тежко досие.
35 - Вечният студент Шминка също така.

Това са моите приятели. В интернет кафето бях заборчал 700 денара. Манго ми предложи да потърся от Даре.

“Вече му дължа.“
“Не знам как да ти помогна“

Тръгнах.

“Абе ай?“
“Къде ходиш бе, Букар?“
“Както и да е, мацките ме обичат и без пари“

Чух смях на висок глас зад мен.

И ето ме и мен, пред “Холидей ин“, чакам девойката на която и изписах цяла библия любовни писма навремето, след което тя ми отговори:

Няма да излизам с тебе защото:

1. себичен си
2. искаш премного да доминираш
3. твоето отношение на живо е ужас

Но, ето, две години от нашата среща, ще се виждаме повторно.

Дойде с бели ботушки и тесни дънки с бяло потниче корсет.

Разговаряхме и ми каза, че пази всички мои писма.

“Да знаеш, че ако ги издадеш на хартия ще станат бестселер“
“Сигурно.“
“Но, ще те насерат, нали знаеш.“
“И така и иначе серат, па що?“

Повече я интересуваше нещо друго.

“Дали аз съм ключова девойка, за началото на твоето писане?“
“Ключова? Може да се рече важна.“
“Дали бях първа?“
“Първа? може би.“

Зяпах я недискретно в нейните попораснали цицки.

“Престани да ме гледаш в циците.“

Взе и си облече дънковото яке.

“Пораснали са ти...“
“Знам. Но, и гъзето ми е добро. Моят запазен знак.“
“Гъзето? Да, да. Ай стани.“
“И?“
“Покажи ми го.“
“Пред целия тоя народ?“
“Аха.“
“Ай, по-добре не.“

На края дойде и келнера.

“Веднъж аз да платя.“ - рече и извади пари.

Направих се на пич. Целунах я за довиждане.

“Ще те потърся тия дни.“ - ми рече.

Върнах се в общежитието. Дотогава не ми се ядеше, но полека-лека почна да ми става мъчно. Въпреки че все още не бях развил апетит.

Легнах на кревата, започнах да лъскам бастуна. Карах така известно време, мислех за Вики, мислех за всички девойки, които ги отбелязвах по пътя, докато се видя с Вики, мислех за всички девойки, които ги маркирах по пътя, откак се видях с Вики.

Но най-вече от всичко си мислех за един къс, блиц момент, когато при изпращането застанах и я пуснах две, три крачки пред мен и дълго, дълго гледах нейното най-прекрасно дупе.

Свърших, не изхвърлих сперма кой знае колко. Избърсах се, отидох до тоалетната и видях как един студент хвърля боклук и при обръщането на кофата видях как се търкаля един краищник.

Да го ям ли? Не бях толкова гладен.

Пуснах лаптопа. Тоя шибан, стар петгодишен лаптоп на който монитора на моменти трепка КАТО НА СТАРИТЕ ТЕЛЕВИЗОРИ и трябва да му се удрят крошета. Не работят един куп копчета, от които най-важно е онова за back space.

Хората ме питат, как функционирам без това копче?

А аз се перча: “Па, всичко което напиша - НАПИСАНО Е И НЯМА ВРЪЩАНЕ НАЗАД.“

Пиша, ама някак слабо ми върви, повече мисля за храна. Вземам да чета една книга.

В читателските паузи си създавам утешителни мисли:

“Винаги, всякога, когато ти е тежко, най-тежко на света, помисли си че в момента съществуват барем 1000 души в света, на които им е по-тежко, пък не кукат.“

После си рекох, кой кур, па има сигурно 1000 души които сега ядат, пият, плюскат на некоя ливада скара, около тях един куп пички, слушат Драгана Миркович и подобно.

Продължих да чета до два след полунощ. След това се завъртях в леглото и успях бързо да заспя.

Събота

Разбудих се. Погледнах в мобилния телефон. Беше пристигнала смс поръка от майка ми:

“Банката не работи в събота. Оправяй се някак до понеделник.“

Псувах едно пет минути.

Съквартирантите бяха заминали за уикенда, комшиите често ми искаха лъжичка захар, но аз никога нищо не им дадох, за да мога сега да им поискам пари.

Отворих си гардероба с дрехите. Почнах да ровичкам и така разбутаните рафтове. вадех мръсни дрехи. Тършувах по джобовете, търсейки евентуално някакви забравени пари. Търсех в кремавите панталони, в дънките, във виетнамските.

и

намерих. 10 денара!

Отидох до бакалницата. Не съм влизал в продавница с 10 денара може би от 93та но тогава с 10 денара се купуваха много продукти.

Гледах дълго, за 10 денара имаше дъвки и то две... по некое бонбонче. на края видях че трябва да избирам между смокини и еврокремче от 50 грама.

Реших да си купя еврокремчето. Има повече калории, ще държи некоя секунда повеке.

Излапах еврокремчето.

Сетих се за един колега от факултета, с който си имах някаква приказка.

“Бато, дай некоя стотинка назаем?“

пристигна смс-реплика:

“Мислех баш от тебе да заема, нямам.“

Седнах на компютъра. Отворих нов документ и започнах да пиша:

“Драги идни млади ученици, които сега седите на ебано-досадния час по литература...

В началото на 21 век младият Букарски продължи традицията на гладуване на македонските дейци. Григор Пърличев, Кочо Рацин...

Прекъснах. Отидох до интернета, пуснах търсачка и отворих няколко песни от Кочо. Не беха нещо кой знае какво. Но, търсих още и намерих извадъци в еден ежедневен вестник от неговите поетически картички.

“А в картичката със стиховете под заглавие "Изповед" К. Р. още веднъж се исповядва:

Я,
що презирем цео йедан свет и борим се против ньега,
оной,
за кою сам пробушио сопствено "Я"
почетним словима ньеног имена,
койой сам поклонио и свою душу
и све... и све...
а коя ми йе поклонила -
Нища...
Проклетство. Срам. Исмеяванье... и Бол.

(текстът е на сръбски - превод:
Аз,
Който презирам целия този свят и се боря против него,
онази,
за която съм продънил собственото "АЗ"
с началните букви на нейното име,
на която съм подарил и своята душа
и всичко.. и всичко..
а която ми подари -
Нищо
Проклятие. Срам. Присмех.. и Болка)

Взех да дописвам в писмото до бъдещите поколения.

ХОРА, 70 ГОД. ОТКАК КОЧО НАПИСА И СЛЕД ТОВА ОГЛУША, ПА ГО ЗАСТРЕЛЯХА, КОМАЙ Е СЪЩОТО. ДО ДУПКА СЪЩОТО. И НИЩО НЕ Е ПРОМЕНЕНО.

...

ЕТО МЕ, ЦЪРКНУВАМ ОТ ГЛАД ДОКАТО КНИЖОВНИЯТ ИСТАБЛИШМЪНТ СМУЧЕ КУРОВЕТЕ НА БУРЖОАЗИЯТА НА ПРЕХОДА!!!
...

ПИШАТ ЗА ГЛАДНИЯ НАРОД, А ТЕХНИТЕ ГЪЗОВЕ СЕ НАМЕСТЕНИ НА Т.Н. "УЛИЦА НА ПИСАТЕЛИТЕ" НА ВОДНО!
...

ОТНЕМАМ ИМ ПРАВОТО ДА ПИШАТ ЗА ГЛАДА. ГЛАДЪТ ИМ Е ЧУЖД, КАКТО И НАРОДЪТ, КАКТО И ЛИТЕРАТУРАТА...

Схванах, че няма файда от писане на гладен стомах. Гняв, гняв, и само гняв. Дали бъдещите генерации въобще ще учат за литература?

Стана 11 часа. Реших да ида до студентската механичка. Там често ям, вероятно ще ми дадат на вересия.

“Дечко, затваряме.“ - Ми рече девойката с черна къдрава коса.

Неделя

Станах. Чувствувах се странно. Стомахът ми беше празен, усещах дупката в него, Мислите ми бяха чисти, но не и дълбоки.

Па, ей, така мога да изкарам и още.

Почнах сам да си говоря. Някои диалози, упражнявах се. Дали лека-полека полудявам? Или винаги съм си бил луд, но трябваше да изгладнея малко, за да го разбера.

Измих си лицето и зъбите във тоалетната. Дойде ми идея. А да преровя в кофата, където видях парчето хляб?

Това ще даде по-силен ефект на разказа, си казах. Ненормален съм, дори при умирачка от глад мисля за моята литература.

Да си гладен три дена не е нещо особено. Но да боричкаш в кофа с отпадъци търсейки парче хляб е наистина яко.

Във ве-цето се бръснеше някакъв тип. Чаках да свърши. Замина си, хвърлих един поглед в кофата, която беше претрупана. Взех едно пластмасово шише и започнах да претърсвам. Хартии и отпадъци падаха по плочките. От време на време влизаше по някой да се изпикае и ме гледаше, но аз и понататък претърсвах.

Къде е ебания хляб. Хвана ме ината. Не казвам, че ще го ям, ама го искам, искам да го намеря, той е моето вдъхновение, в края на краищата.

Вдигнах обратно кофата, излязох в хола и отидох до неговия край в който имаше друга кофа, почти празна. Почнах внимателно да преобръщам - но, нищо. От краищника ни следа.

Излязох навън, неделното слънце сияеше и ми затваряше очичките, които от три дена престой в стаята бяха закърнели като на къртица. Походих стотина метра и седнах пред студентското кафене.

“Заповядайте.“ - ми казва любезно девойката с черна къдрава коса.
“200 гр кебапчета с кромид, шопска и голяма бира.“

Въртя се, гледам върви Манго.

“Откъде намери пари бе, Букар?“
“Не намерих.“
“Ами?“
“Дългът ще го плащат идните генерации.“
“Какво?“
“Нищо, нищо.“

Донесоха ми бирата. Отпих едно седем-осем глътки. Въздъхнах и тогава ми текна как да кръстя расказа.

Уикенд на глада.