неделя, юни 04, 2006

Букаро: Посветено на Бюреко

Пиша предимно автобиографични разкази. Най-голям дял от нещата съм ги преживял лично, много малко измислям. Понякога ми е мъка да изнамирам нови, по-инакви имена за ликовете, които трябва да се различават от личностите в реалността.

Прииждат читатели и любопитно ме питат колко от това е истина. Казвам им колко много и те се усмихват доволно. Не винаги съм имал приятни преживявания. Веднъж пишех разказ за студентското общежитие - дом за студенти от много градове. Появиха се едни наперени демирхисарци:

“Измени го това за демирхисареца. Направи го светъл лик“ - ми каза по мейла едно пишлеме. Казах му да пали патъците, а той ми се закани че ще ме натупа. И къде е сега?

Но затова пък далеч по-неприятни преживявания имах, когато бях на 18 години и ходех на курс по английски язик.

Дружех с една фина девойка на име Магдалена, и нормално съкратено - Магде.
Беше наистина фина, беше на разположение на всеки. Даваше, заемаше, фокопираше, имам предвид учебници, разбира се.

Уроците понякога ни бяха сутрин, на мен адски ми се спеше и Магде се сещаше да звънне и да ми каже: aйде идвай, без тебе не почваме.

И така. Еден ден се връщахме заедно от курса и отидохме до пейките в парка.

Там се отнасях с нея като най-голям скот и по тоя начин исках да и попреча кобно да се влюби в мене.

Пита ме нещо като:
“Алекс, защо винаги имаш потреба да сереш?“
Отговорих и точно:
“Такъв съм си аз. Що знам. Това ме различава от хилядите фини деца из републиката.“

Тогава и доверих че пиша. Не да и се похваля, демек пич съм това-онова, ами че моето налудничаво отношение има покритие.

Всичко това е свойствено на моята писателска мисия.

“Ох, наистина съм изненадана. Кой би си помислил, че в тебе се крие бъдещ Пикасо!“
“Пикасо е художник бе, Магде.“
“Ама и нещо е писал нещо, нали?“
“Аха, да, да. “


След това се целувахме. Премина в лапане. Това траеше дълго. час, час и половина.

Настояваше да останем още, но аз не можех да издържа повече, тъй като трябваше да се похваля пред другарите.

Следващата седмица нямаше нужда да ми звъни сутрин, за да ме накара да дойда на курса. Ставах като пушка. Почнах да ходя на уроци редовно. И не само това, таму бях фин, културен и смирен. Не се заяждах и не се карах с никой, въпреки че тамошните тъпанари заслужаваха да ги дупчиш в ум и да викат - още, още.

Но Магде искаше това от мен. Рече:

“Искам позитивно да влияя връз тебе. Утре аз и ти ще се разхождаме, хванати за ръка. Не искам хората да речат - вижте я Магдето, ходи с оня будалата, който тропа вулгарности на курса по английски.“

Окей, си рекох. Лапахме се повторно на пейките в парка. От хандбалното игрище се чуваше как свирят "Паркети". Симсо постоянно фалшираше. Една и съща песен я почваха наново, няколко пъти поред.

Най-после се чу:

Айде, МЪЖКИ веднъж!

тя беше стара
облечена във фустан
живееше сама
във своя стан (апартамент)

аз бех дечко облечен в сако*
исках да и се метна,
но не знаех как!

огледало мое
огледало свое
за нея
чука
сърцето мое

това е
да бъдеш ти със мене
обичай някой друг
а не само себе си
целия живот своййй
целия живот своййй
тя-аааа
не говори за никой.

* - с ударение върху “а“

Магде ми поиска да и напиша стихотворение.

“Не знам Магде, повече по прозата съм някак си.“
“Моля те, моля те!...“

ЦУН, ЦУН

“Добре, виж, ще седна да драсна нещо.“

Казах и това... и го забравих. Мисля, тогава дори не пишех нещо сериозно, освен по някоя статия за портала Опасна Багра.

Веднъж не знам какво ме прихвана, дали това че Магде не ми даваше да я ковна, или нещо друго, седнах и написах еротичен расказ. Водех се според формулата - преувеличавай колкото можеш повече, и всичко излезе ебано претенциозно.

Доколкото си спомням (загубих текста, когато ми откраднаха компютъра) текста вървеше така:

“Аххххх, набивам те на моя твърд кур, ти охкаш все по-засилено, кушетката скръцка и тоя екстаз на преживяването, смесен със страха, че кушетката може във всеки момент да се разпадне, прави повече от съвършен акта на удоволствието.“

Девойката, която ковях в разказа беше наименована като М., а разказат се казваше “Дупене до смърт с госпожа М.“

Хич и не помислих за Магдето, когато го давах, но подсъзнанието ме издаде.

И на курса, докато учехме някакви съществителни, местоимения и не знам ти що, Магде ме пита “до къде си със стихотворението?“

Реших малко да се пошегувам и и рекох:

“Иди на Багра, ще го видиш публикувано.“
“Става, става“ ми отвърна цялата усмихната.

Междувременно урока свърши. Аз имах работа при тетка ми и се разделих със Магдето. Тя отишла на кафе с другарките и там видяла брат и Иван - 22 годишен лонгур. Беше огромен, добре развит, главата му беше насадена на торса, почти и нямаше врат, беше висок метар и осемдесет и доста обемен.

Отделно предходно беше познат хулиган, и беше разплакал цялата махала.

Магде му рекла “Влез в интернет, отвори Багра, Алекс ми е посветил стихотворение.“

Брат и седнал у дома, се включил се в Интернет и я видял статията най-отгоре.

Веднага помислил, че това се отнася за сестра му. Нормално. Телефонирал на още трима-четирима добре развити батковци. Качили се в колата и се впуснали в потеря.

Същевременно аз, заедно с едно дебело другарче по прякор Бюреко, спокойно си шеткахме покрай еднопосочните улички покрай Драгор (реката, която минава през Битоля). Усетих как отзад некаква кола шиба със сто километра в час. Завъртях се и видях едно червено беемве от старите, как се забързва все повече и повече. Качих се на тротоара, и беемвето бързо-бързо се качи на тротоара и започна да се плъзга по него.

Схванах, че некой ни гони.

Започнахме, без да кажем дума, да търчиме с Бюреко. Търчахме, търчахме и стигнахме до един паркинг. Там започнахме да се меткаме из паркираните коли. Братът на Магде с другарчетата спряха и излязоха от колата и започнаха да търчат след нас. Търчахме с Бюреко неспирно, въпреки че чувствувах все повече и повече че той изостава след мене. Търчах със все сили, защото брат и на Магдето викаше че “ке ми я еби пелената“. В ръцете си държеше една еднометрова летва...

След няколко секунди се завъртях и забелязах някъде назад Бюреко. Ръцете му бяха опрени на колената. Тежко дишаше. Пръв го настигна Иван и веднага го халоса с летвата по бъбреците. Затичах се. Повторно хвърлих поглед назад, и видях как другите двамата се впускат след мене. Останатите газеха Бюреко с ритници.

Помислих си: ако се върна и мен ще ме пребият напразно. Стигнах до една ограда, изкачих се по нея, Влязох в еден двор със череша, се промъкнах се из треви, натрупани боклуци, влязох във втори, трети двор и успях да избягам.

После носих банани и нектар на Бюреко в болницата...

С Магдето походих още некакво време и тя ми се скара. Причината: когато трябваше да изиграем доктор и пациент, за да си развиваме разговорния английски , аз се престорих на импотентен. Магде много се изнервира, казвайки че другите може би няма да схванат това като шега. Исках да и го покажа вдигнат, за да я разубедя, но тя не ми даде възможност и така нашата любов завърши тривиално.

Бюреко сега кара такси и понякога ме вози до гарата. Почти винаги ме подсеща как го изпапа някога заради мен.

Написаното и посвещението ми е единствения начин да си изкупя греховете към него.