Букаро: Ефектът на разказите

След публикуването на три-четири мои автобиографични разказа, покрай коментарите на блога, получих и по-различни реакции. Най-първо на вратата ми тропна Чире от Берово, седи на неколко стаи от мене

“Четох те на блого.“
“Убо.“
“Човек, верно ли ровеше по кофите?“
“Хмм...“
“Верно ли си направил такава работа? А да не ми кажеш на мене, другари сме!
“...“
“Па го търсеше мухлясалия хлеб?“
“Да.“
“Лъжеш. А друг път, ако си гладен, тропни при мене.“
“Друг път, ако съм гладен, пак ще напиша разказ.“
“Тропни, тропни, не се ебавай.“

После срещнах на пътя към интернета славния кайгановец Торчо.

“Педер, как можа с фискален бон? “

Аз, занесен по пътя, не ми идва на ум за какво ми говори.

Торчо по-нататък искаше да знае - как съм си избърсал моето бело битолско гъзе с фискален бон. Беше настойчив и с пръсти показваше размерите на една касова бележка.

Най-накрая получих съобщение от стария. И той се увлякъл по моите фикции.

“Четох разказа където си гладувал. Леле синко, трогнах се. Пратих ти по банка 10 000 денара.“

И ето, три-четири дена ме нема да драсна нещо...