Алтернативна женска

Алекс Букарски

Отворих вратата на студентската соба и вътре изчеках Златко. Зедох да го тормозам. Немах дупено с месеци. Навън беше темна нощ а во собата немаше светло.
- И ти нещо си и като другар, а? - го питах.
- Па, да...
- Не искаш ли да я изтрескаш?
- Не.
- Дори и кога би ти дала от първо!? Дори и да ти се смешка и да ти ги изпъкне цицинята? Или, пак, не знам, да ти се натърти и довикува - “Дойди плесни ми го”?
- Не, не...
- Не, а!?
- НЕ!
Настана къса пауза. Па, продолжих.
- Ти трябва да си идиот бе, брат!?
- Абе доста, не съм аз никакъв идиот...Току, зависи... не знам наистина...
- Будала си, какъв си? Чакаш ли тя това наистина да го стори?
- Ама...
- Нема ама. Наистина бе, ти глупав ли си или си глупав? - погаврих се, защото Злате наистина беше глупав.
- Ние сме преди всичко другари! Схващаш? Опитай се това някак да го вземеш предвид!
- Абе кои “другари” льоко еден. Кажи ми как това некому му дозволува да u го гали пиченцето... а тебе, а тебе, ко на пример те кара да u ги носиш тефтерите и книгите от факултето. Е да не забравяме при това ти вика “браво Злате ти си добър другар”...
- Е шо сега и?
- И сега... защо некой я легнува, а ти не... как бе решава кой да u бъде другар, т.н. книгоносач, а кой да я ебава т.е. ебач?
Напусто “кърварех” додека му обяснувах.
- Не знам бе, не знам, шо не я питаш нея, ко си умен толку?
- Види, аз можам да я ебам само, но не и да u поставувам въпроси!
- Седи, мъжище!
- Айде бе, во ред, Злате не можам с тебе. Биди и ти по-натаму верен другар. Само пази на ова: жените сите шо не сакаат да ги издупат, ги прават другари или така нещо... па сега ти увиди!
След това закютахме и двайцата. За воля на истината и аз (Станко) откако дойдох тука (Скопйе) на студии им станах другар на еднооо... 20-30 пичиня овдека.
Люде, тоя факт просто убива.

Секунди след това во собата фуриозно влита съквартиранта ми Бранко. Шест години беше тука. Ебен ветеран. Бранко беше бетер от мене. Последен пат клецна во юни.
Да, и сега сме юни, само що помина цела една година от той първоспомнатиот. Жал ми беше за него... тука той вложуваше труд секойдневно.
- Пичка u матер ей, да u ебам все! - се изнаразвика още от влегуванье.
- Коя бе брат, коя е сега? Оная от Виница, а? - питах.
- Ами коя?
- Епа да я ебам и аз нея значи... три дена u я пишехме ебената курсова работа, а ти, ти тенджере u викаш - седи, злато нищо не треба... знаеш сега шо?
- Шо?
- Е седи на курот сега!
Бранко удри со тупаница во орманчето.
Удри и по маса, па стана, два-три пати я зареди вратата... и я проби! Бравата излета во ходникот. Вторпат беше во месецот да я скършиме.
Леле, ке дойди управникот сега. Ке го попушиме ей!
Първиот пат, имено, аз я залупах, откако (не знаете, нели) ТЯ фати гадже од тука. Му се пущив на Бранко:
- Ало Бранко шо правиш ебате? Сега ке треба неа да я викнам и покрай шо ке я ебам ке треба и нова врата да ми намести... слушаш ей!?
- Леле бе... леле бе... како се нервирам... - викаше Бранко махайки со ръцете во вис.
- Ти си крив... - провоцирах.
- Не яди гомна!
- Окей, окей...
Оставих малце простор да диша. Па, продолжих филозофирайки:
- Шо стори бе... кой от кой сме... тинкач поголем... а да се паднех во некое ебачка компания покрай вас и аз ке ебнех нещо... Ти ебаммм компанията... ти ебамммм... атмосферата... тинкаторска!
- Ей ай не се нервирайте за глупости... ке биде и подобро - се вмеша сега и Златко.
- Ти кюти. Оти кой ке те слуша ако почнеш да ни советуваш како да другаруваме со женските... Сигурен сум знаеш дека твоето име ЗЛАТЕ, е со огромни букви начкъртано во нейзиниот “другарски” споменар - рекох.
- Гомноядец... - дофърли Злате.
- Е шо да правам? Да ебех, ке се смеех, ке бех кефови целиот, ама така?
И така. Дойде време яс да се опитам малку. Не бех некой голем оптимист. Излегох на балкон, го извадих мобилниот и завъртех.
- Ей кай си ти?
- Ей Станко...
- Да, арна си?
- Аха. Ме начека кай шо пишувам.
- Шо пишуваш!?
- Семинарска. Поправо еден другар ми я пишува. Яс му помагам само.
- Абе аман. Му помагаш? Го куражиш?
- Му диктувам.
- Ха! На шо?
- Аххх кога ке те фатам аз тебе...
- Знам дека ке ме фатиш, ама въпроса е само кога?
- Не знам.
- Кой знае?
- Шо се отнесува до мене... може да чекаш и цел живот!
- У пичку матер!
- Шо рече?
- Нищо, нищо... и кога ке се видиме? Утре? Зад утре?
- Идната недела... ми се чини...
- Ти си чини?
- Имам многу за ученье...
- А да, да. Ке се чуеме, чао!
“Цел живот да чекам”!? Да бидам другар ко Злате? Да кършам и лупам наоколу ко Бранко?
Е сега ми беше дойдено преку кур!
“Ке ви чекам, ке ви ебам сите! Има чаре ей, таму негде секогаш има АЛТЕРНАТИВА!!!”
Влегох во читалнята. Имаше неонки, пички с шорти и листи насекаде. Злате веке читаше. Му ги зедох ключовите от югото.
- Кай одиш идиоте? - давайки ми ги, ме праша.
- На пичка - горделиво возвратих.
Запалих количето. Не требаше многу возенье. Две, три, кой брои веке, висеха на ъголот кай бензиската.
Паркирах и излегох. Я изпружих ръката нанапред и на най-високата от них u покажах да се нацърта пред мене.
- Курва си? - полн со тремор питах.
- Не... - се насмехна тая.
- Курва си? - повторих нервозно.
- Мими сум.
- Мими а?
- Се викам Мими...
- Аааха! Окей а аз па мислех дека се викаш курва.
- Мими мала, ти досадува ли малиот? - довикна нейзиниот дебел “защитник” кой се появи на другата страна от улицата.
- Не, не, все е во ред. - му отговори Мими.
- Сигурно?
- Ахам.
Сфатих дека се отнесувам глупаво. За да го поправам общиот впечаток, рекох:
- Благодарам... ама извини... първпът идам на... (се мислех некое време) на... курва!
- Имаш кеш? - ме праша.
- Имам околу 50 евра!
- Те бива ко така. Супер си знаеш...!
- Еии? Мислиш? А да свъртиме кръгче? - мазно u предложих.
Влегохме во югото и търгнахме.
- А сега къде!? - питах.
- Вози право...
- Возам право, сърце, това е “Партизанска”...
- Ти само вози, ке ти кажам... ехее още 50-тина метри... върти тука... десно, десно! Е така, айде сега пак право... добро... гледаш таму кай е темно?
- Оххх Мими... само темничища гледам пред себе... - се изразив поетски.
- Хаха...
- Знаеш, писател сум!
- Дете, ай не ке си муабетиме цела вечер... гайле ми е шо си!

Почна да се соблекува. Без да u речам. Нито помощ за сутиена не потърси. Брилиянтно. Гледах навъсено.
Ме праша: - Сакаш тука или на задните седалки?
Се изключих напълно. Я фатих за цицката коя u беше мека, многу мека ко моето синьо юрганче.
За секунда веке беше гола. Я барав пичката, кай u е “златната”? Кога ми я покажа пичката... се втрещих!!!
У пичку матер ей!
Едно месо ваму, друго месо таму, трето пак на асфалт!
Ми приличеше ко, ко ШАМБРЕЛА СКИНАТА. (или ко амбрела (umbrella)?!)
- Ох...
- Шо е? Да не виде първпат “маченце”? - остро ме пита.
- Не, не... ама одамна немам видено... сепак, може орален?
- Како? Шо?
- Може да ми го голтнеш?
- Може, само тоа ке те струва дополнителни 10 евра!
- Може, може!
И платих. А шо сега ако дойдат джандари? Окей, не идат джандари, размислувах. Мими не чекаше многу. Ми го голтна и почна да ги клачка забите.
- Чекай, чекай малце... - рекох.
- Шо?
- Охохохо! Чекай, чекай...пополека!
Беше точна, бърза и прецизна. Како 100 години да ми го имаше лапано.
- Ей, айде сега завърти се... сакам да ти го начукам отпозади... - влегов во филм.
Турнав три-четири пати...
- Чекай... - реков.
- Шо е пак сега!? Ц ц ц... мали бе, си свършил!
- Аха... почекай некоя минутка... ей, ама во меджувреме нема ли да се бацуваме в уста!?
- Влачи!
Изминаа неколку минути. Сега не размислував дали ке дойдат джандарите, туку дали сум превозбуден оти сум немал толку време секс или оваа е извонредна путица.
- Може сега? - ме пита ко да губи време.
- Готов сум!
За неколку минути бев готов. Исцърпен. Рацете ми изтърпнуваха и се питах како ке го въртам воланот. Во югото смърдеше на сперма.
Додека возевме само ми рече: - Следниот пат кога ке доагяш мене пак побарай ме!
А аз пак u одговорих: - Работата е да не доагям... ама ако дойдам давам дума дека тебе ке те потърса!
Стигнахме назад от каде що я собрах. Ептен беше празно.
- Ете... стигнахме, кай ти е шефа!?
- Немам идея. Требаше тука да е!... - рече Мими и погледна загрижено во часовникот.
- Може да ти правам компания додека го чекаш... - u предложих.
- Ако тебе не ти пречи...
Гледах накай факултетите и таа тоа го забележа па ме пита: - Тука учиш?
- Аха...
- На кой факултет?
- Хмм... Астрофизика!
- И како е!?
- Не баш сияйно. Гледаш тука-таму разно-разни пички со листи в раце...
- Знаеш и аз кога би имала возможност би сакала да се запишам на факултет.
- Дупиш?
- Сериозна сум. Ке студирам некой странски язик... хмм, италиански можеби!
- Седи, не зафъркавай... Седи си.
- Аман бе, защо?
- Сега барем така знаеш на шо си!
Се закютихме некое време. Тишината я прекина Мими:
- Ей, все все, ама името не ти го чух?
- Станко - одговорив, па се досетих: - Знаеш от кай доагя името Станко?
- Не.
- От тоа шо постояно курот ми е станат!... - последните думи веке низ лудешки смех ги кажах.
- Станко? - смеейки се, ме пита.
- Да, той съм!
- Смешен си...
- Фала.
- Не, наистина...
- Мислиш имам смисла за хумор?
- Имаш...
- Не прекалявам?
- Ич.
- Супер. Да не се дупеше наоколу по толку ке те земех за жена... - и повторно лудачкото смеенье ме издаде.
- Па от кай си сигурен каква жена ке земеш? - сериозно ме праша.
- И тоа шо викаш... можно е некоя от твоите колешки!
- Ахахаха! Ке ти ги бацува бе Станко децата пред спиенье...
- Не, не кога ке размислам потрезвено подобро ке останам самец... до край!
- А имаш ли девойка?
Тука ме здърви.
- Не. Шо мислиш ако имах ке търсех “услуга” от тебе? - подналютено u одговорих.
- Сигурно има некоя коя я сакаш?
“Проклети курви значи” - во себе си рекох. “И тие имаат слушнато за любовта.”
- Да, да секако... - по подолга пауза u одговорих.
- Како се вика?
- Не е битно.
- Окей, пред малце спомна дека си писател, пишуваш?
- Да.
- И? И се допадат твоите дела?
- Па не баш. Вели дека сум затапен шовинист.
- Ако. Нека я така.
- Мислиш?
- Море гони я у пичку матер ако не я разбира твоята литература бе дете! - избухна Мими и почна да се кикоти.
- Да! И аз това го твърдам постояно!
Во той момент, се появи нейзиниот дебел чичко.
- Треба да одам... Чао - рече Мими и излезе от колата.
- Важи u рекох... се гледаме... Па-па. - и u махнах и заминах.
Кога се вратих назад, го видох Бранко, како я поправа вратата... Не можеше да я поправи. Вратата тойпът не се поправаше.