Дан Браун срещу Ф.М. Достоевски

Пише
Алекс Букарски

Хора, бях на панаира на книгата. Буаа, какъв резил! Разбира се, това няма да го прочетете във весниците, тъй като журналистите, предпочитащи конформисткия дискурс, няма да отидат по-далеч от една негативна оценка от вида „още едно скромно издание, което не надмина очакванията“. Окей, от друга страна да не се чудите, че започват да се (про)дават и вестници без пари.

Онова, което забелязах на панаира е следното: най-често изборът се свежда до някой баят бестселър и някакви книжчици, като че ли извадени от мазето (от тия, които подаряваха навремето на пълните отличници.)

Дали това е онова, което наричат "скромно предлагане"? Изглежда. Реално гледано, само две-три издателски къщи хептен добре са се подготвили с нови фини издания за панаира. Останалите онака... безсрамно присъстваха колкото за адет.

Важното е, че Дан Браун се шиткаше като халва.

Въпреки, че съм по специалност (иден) филолог, романчето на Дан Браун не съм го чел.

Не съм от книжовните сноби, които се палят само от „висока книжовност“. Чел съм и Ог Мандино, и Стивън Кинг (който за себе си казва : I am McDonalds writer! ), па и Пауло Коелю (Павле Колевски?).

Пайо ме скъса от смях с „Алхимикът“, в който видяхме как един овчар става баровец. Овчарят от „Бачило“ (бачило- кошара, става дума за корупционен скандал в Македония - К.П. , за овчар, който получава 700 000 евро компенсация за бомбардирана кошара) реализира идеята на романа в реалността.

ВСИЧКИ СА ГО ЧЕЛИ
Както и да е, въобще не ми е лесно. Полицаят, който всяка вечер ме тормози за лична карта е прочел Дан Браун, цветарката е прочела Дан Браун, собственикът на сладкарницата е прочел Дан Браун... и още един куп други хора са го прочели Дан Браун. Срещат ме на улицата, навсякъде, и ме питат, дали и аз съм го прочел. Искат да ми споделят мнението си по тая тема.

Напук на всички тях, моята инатлива природа не ми позволяваше да седна и да го изчета това полуплагиатско дело (потвърдено в съда) от подобен роман - „Светият граал“, издаден осемдесет и някоя.

Все пак, всичко се промени, когато от медиите тия дни разбрах, че високи инстанции в нашата църква имат намерение да забраняват (или пък да пратят апел за бойкот на) прожекциите на екранизацията на романа „Шифърът на Леонардо“.

Ето ви един сочен пример, как забраната ще повлияе, да речем връз двама мои връстници.
- Бато, слушал ли си за некоя си книга „Шифърът на Леонардо“?
- Не бе?
- Абе много била яка. Говори за Исус, Говори, че ни лъжат вече 2000 години.
- Нема шанс.
- Сериозно, бато. Дори и от църквата са се изнервирали и са я забранили.
- Аа, ако е така, трябва да е cool!
- Естествено! Забраняват я, тъй като от истината боли.

МИЛИОНЕРИ НА КОНВЕЙР

За да стане пък още по-объркано, Дан Браун веднъж ще каже, че написал фикция, друг път „жива истина“. Бъзика всички наред и междувременно печати като луд нови бестселъри, вози порше, трупа милиони долари.

Все пак, не ми е ясно защо има църковни лица в нашата църква, които искат да забранят един обикновен блокбъстър? Дали пък не тръгват от предпоставката - За Исус се „вадят едни муабети“, че Мария Магдалена му била жена, от която имал потомство. Ами тогава, за нас поповете, какво ще си помислят людете?

И без друго, много от тия църковни лица трябва да се позамислят, какъв образ имат пред хората, преди да се позовават на своя разнищен авторитет при изпращането на апели за „средновековни“ забрани.

АПЛОДИСМЕНТИ

Драснах и към „Инфоком“ (паралелно изложение за компютри). Човече, не ти трябва да учиш информатика, за да видиш колко е босо там. На автопанаира барем имаше и добри риби...тук, дори това не.

Върнах се назад. Реших да си го доокомплектувам Достоевски. Междувременно, вече вреше от народ наоколо. Всички нетърпливо чакаха нашата най-голяма книжовна звезда - Венко Андоновски. Една русичка девойка, така сгодничка, без да иска се удари в мен, след което развързахме къс диалог:

„И ти ли го чакаш Андоновски?“
„Не баш... чакам Достоевски.“
„И той ли е някой наш писател?“
„Не, не. Руснак е...ама като идва към нас, винаги закъснява по 100/150 години.“

След туй се появи Венко. Хвърчаха аплодисменти, усмивки...“Култура“ трябва да ме захрани с кеш, ако иска подробностите, които се случваха по-нататък.

Излязох. Взех си едно пиво, гледах как в колони се движеха класове малки и големи ученици, които бяха разтоварвани от училищните автобуси на панаира. Класните ръководители обезумели търчаха около тях...а аз си прелиствам Достоевски. Чета, че Достоевски бил постоянно в дългове, защото бил мераклия-комарджия. За да пише по-бързо, си наел дактилографка на която диктувал. По някое време (вероятно от чисто практично-икономически причини?) решил да се ожени за нея.

Дактилографката му станала жена. Не можел повече да и диктува.