сряда, април 19, 2006

Академик, и то какъв!

Застинал съм. В потрес. Не мога да помръдна. Кой казва, че нашата художествено-творческа интелигенция спи? Кой казва, че трагедията в Чернобил била подмината от нашите творци??

Искам лично аз да изям десерта на този клеветник! Ние имаме поетичен гений, и аз само скромно ще спомена инициалите му - В.М. (Между другото, има поне още един гений със същите инициали!)

Чер Чернее Чернобил
(цикъл елегии)

В Чернобил избухнал е пожар.

Стрес разтресъл земна ос.

Разлюля се континента стар.

За ответ копней въпрос.


Ужасът отгде е в този час?

Откъде се носи стон?

От какво е разтревожен глас?

Кой помръква небосклон?


Не престава скритата печал

да зове нащрек страна.

Сякаш бурен пурпурен сигнал

пак повиква на война.


Атомен реактор се взривил.

Пламнал атомни гнезда.

Земен сън разбил на Чернобил

сън на ядрени ядра.


Ледено мълчание звъни:

вика мъртвите пръстта.

Жъртвите облъчват светлини

в живо царство на смъртта.


Из ефира ходи страшна вест.

Тътне ТАСС, Москва гърми.

Сбира испитни съветска свест.

Реактивен взрив дими.


Рак разял е ядрени страни.

Влязла е беда навред.

Смърт в невидима слана слани.

Уплах оковал е свет.


Устни хапе всеки в страшен миг.

Всеки крие зад очите бол.

Мъх е лъхнал из настръхнал лик,

сякаш някой в гръд е меч забол.


Где Безкрай витай-сияй светлик.


II

В миг един денят е станал нощ

и смехът потънал в плач.

Заревал реактор с луда мощ.

Черен почернял е здрач.


Лесове умират и трептят,

оголяват дървеса.

Ветрове неспирен танц въртят.

Рев раздира небеса.


Припят призрачно на Смърт шуми.

Смъртна сянка е с крила.

Облак ядрен яростно дими.

Тътнат зинали била.


Неизвестност пагубна расте.

Плаче мъртвата жена.

Майка търси своето дете.

Стене живата стена.


Мъка свила нашето сърце.

Черно пее Чернобил.

Плам обгърнал нашите ръце.

Туй било е през април.


Изпитания надават вик.

Цял Съюз в едно се слял.

Чернобил е дързък паметник.

Чернобил смъртта е спрял.


Хирошима още вее креп.

Нагазаки смърт реди.

Чернобил познава миг свиреп.

Враг посреща със гърди.


На война милитаризъм пей.

Дири да размири цял Всемир.

Катастрофа ядрена ядрей.

Чернобил предупреждава мир.


Всичко, всичко в миг ще опустей.


III

Бедствие разби и моя дом.

Мъката и мен дплоти.

Бедствието бе подмолен взлом

в наште мисли и мечти.


Бедствие с беда ни сполетя.

Пролетта покри печал.

Иней кине пролетни цветя.

От цветята ний сме дял.


Земьо, моя майчице-тъга,

в мен отеква вопъл твой.

В мъх настръхва моята снага.

В млък замлъква мой покой.


Твоята неволя стене в мен,

моята тревога в теб.

Спира диря неразмирен ден.

Без вода умира хлеб.


Атомният бог е Всичкояд.

Взрив е с плам и дим обвит.

В пролет мине бурен листопад

със запален скреж сърдит.


Огнени ята летят безспир,

към гнездата търсят лет.

Всичко е полуда и немир.

Диря дири мирен свет.


Чучулиги падат на земя.

Плачат сови в час зловещ.

На душа е паднала тъма,

в поглед-догоряла свещ.


Мародери на човешки род-

мъртъвци обират в мрака гърд.

Онемел от ужас цял народ.

Скрита скита ненаситна Смърт.


Тая вечер чер е небосвод.


IV

Мисли-мои слънчеви деца.

Днепър тътне и реве.

Тътне рев в простреляни сърца.

Рев Украина зове.


Стар Кобзар е слезъл от гранит.

Кобза чудодейна взел.

Тръгнал е по Днепър жаловит,

свирил е и песен пел:


Ой, ти моя ненагледна шир.

Смъртен облак се надвил.

Смъртен облак внел в света немир.

Облак чут по Чернобил.


Пел Тарас Шевченко за твърдта,

за духът свободен пел,

за борба народна со Смъртта,

химн редил поет-орел.


В ранина се връщал пак в гранит.

Величав, могъщ и тих,

със звезди обгърнат, в слънце скрит.

Към света отправял стих:


-Ще умра…Помнете мой завет…-

От деди и внуци с чест

носили потомци свет обет

и събуждали са свест.


Молили са своя фатум строг,

да прогони зли тегла.

Фатум зов не чува в час жесток.

Ядрени са патила.


Зрей злокобен, злобен облак чер,

на земята слиза звездна рат.

Ний ще спрем милитарийски звер,

ний воюващ пролетариат.


Класовият враг е мародер.


V

Всяка педа щедър чернозем,

гражданино, запомни,

бе под удар непознат и нем

В дни на тежки изпитни.


Ядрен облак всъде внесе смут.

Внесе паника и страх.

Чернобил по горест стана чут.

Смърт вали с невидим прах.


Няма нивга ний да разберем

злото от онези дни,

ако чума атомна не спрем.

С мир ще победим войни.


Земната планета е нащрек.

Дига людски род протест.

Людската несрета в този век

стара развенчава свест.


Облак опустява чернозем.

Осланени капят дни.

Ядреният яровит ярем

дни превръща в тъмнини.


Ядрени страни разпалват рат.

Теб, човечество, зове.

Смърт подготвя ядрения ад.

Пращам-сетните слова.


Моят вик ще чуеш, може би?

Чернобил е моят ек.

Чувам зов за сетните борби.

Виждам идва нов човек.


Действа радиоактивна смърт.

Всичко живо е под нейна мощ.

Спир не знае земен световърт.

Мирен спир не знае ден и нощ.


Кой ще спепелее Земна твърд.


VI

Там где радиация витай,

в страх живее всичко там.

Буря с облак ядрен си играй.

Умни същества са в плам.


Още никой страшна вест не чул.

Демон земен шета свит.

Облак броди като сомнанбул

и безспир сменява вид.


Тоя век е вечен панаир.

Всеки се измамва днес.

Суетата е неспиращ вир.

Беднотата скрит е стрес.


Всичко е за продан в стар пазар,

пъпки-роза под роса,

кадифе-елек с момински чар,

бяла майчина коса.


И вина прочути надалек,

и луканка с аромат,

и като душа погача-хлеб.

Мами глед пазар богат.


Пушена сланина и меса,

бито сирене и боб,

и чеснов, марули и масла,

мами нюх пазар-въртоп.


Може би това е слух един,

и лъжа е –може би.

Прометей е с огън исполин,

с мощ са нашите съдби.


Общността победа закова.

Избуява дих не тих в гръдта.

Разумът-изгубил е слова.

В боя власт изгубила смъртта.


Всичко е реалност и мълва.


VII

Минало се връща в сънен мрак.

Дом е слънце и тъма.

Стара къща се отваря пак.

Къща стара е сама.


Спомените мъртви са лица.

Дрехите им са души.

Спомените живи са деца.

Времето без жал руши.


Бунт разбунват вражески войни.

Майчин плач раздира мен.

Чувам стон на невъзвратни дни.

Виждам изгрев угасен.


Всеки е на себе си гробар

и върховен съдия.

Всеки е на себе си другар,

син на майчица Земя.


Всичко живо тук що виждаш ти,

в мъртво минало живей.

Всичко мъртво-сбъднало мечти,

в живо бъдеще светлей.


Нашта вяра с огън жив гори,

нея враг не ще убий.

Наша воля-чудеса твори,

нея враг не ще разби.


Враг овълчен всичко пожелал:

и свестта на храбър дух,

и мощта на светъл идеал,

и скръбта на верен слух.


Ненасит е людския джелат:

иска да пороби светове.

Иска да прекърши цял Всесвят.

Иска слънцето да окове.


Мир ли искаш-готви се за рат.


VIII

Не буди ме, мале, пред зори.

Не буди от звезден сън.

В мойте сънища тъга гори

и ехти замлъкнал звън.


Не буди ме посред мир заспал.

Моят дух покой не знай.

Сам-самин е месечев опал,

сам-самин съм в син Безкрай.


Чувам сказки за изчезнал свят,

сказки за изгрял живот,

със очи съм виждал звездна рат,

как погълва земен род.


Маже би измама в мен владей?

Може би е див мираж?

Полунощ е. Мракът самотей.

В час мъртвежки броди мартав страж.


Някой проверява мойта свяст.

Кой разпитва моя дух?

Някой върху мен калява страст,

в тая нощ, в покоя глух.


Покажи ми, мале, татков дом,

мойто детство там изгря.

Казват, сине, смъртен гром,

гром раззинал, род раздрал.


Твойта смелост ме боли.

Няма кой да чуе стон.

Не едни са в гръб стрели.

Не един е кършел клон.


Горестен е сине, гроб без кръст,

гроб без кръст е, сине, гроб умрял.

Не умира, сине, родна пръст.

Не умира, мале, идеал.


Справедливи са любов и мъст.


IX

Всичко е сразено в час нелеп.

Без война е всичко в бой.

Поглед бдящ е поглед зрящ и слеп.

Рев ехти сред луд покой.


Бедствени настанали беди,

сякаш е нахлул потоп.

Юрнали се бурните води,

цял е свят огромен гроб.


Радиация излъчва смърт.

Черна зинала земя,

застрашава гибел Земна твърд.

Припят хлипи сред тъма.


С мъртви риби Днепър е покрит.

Черното море бесней.

Стар балкан шуми под звезден щит.

Чер е белият Егей.


Вие с вой добитък недоклан.

Полудели са свине.

Минал е пустинен ураган.

Цвилят и реват коне.


Първи жертви огън е обвил.

Грешките са опит тих.

Опитът съзрява в Чернобил.

Опитът е ум и дих.


Викат грешки, вика съвестта.

Викат ненки на жени,

бойни люде викат доблестта,

викат животворни дни.


Се изселват майки и деца.

Опустява термоядрен край.

Бдят надежди в мъжките сърца.

Над света страдание витай.


Не тъмнеят светлите лица.


X

Радиоактивните лъчи

са укрити в ритмен звук.

Виждащи невидими очи

в злъч обливат всичко тук…


И меса, и риби, и млека,

зеленчуци и храна,

сирене, салами и масла,

и ракии и вина.


Обедняха къщи и поля,

обедня пазар богат.

Тъмно се проклятие изля

върху стар умиращ свят.


Горда белокаменна Москва

с гордост защити света,

с искрени слова свят призова

срещу черна клевета.


Надалеч отеква мъдра реч,

реч зове на диалог.

Да прекършим кървавия меч,

с чест да вършим мирен слог.


Спри! Смъртта витае в тоя плод.

Нейният е дъх-Земя.

Спри! Смъртта вещае звезден свод.

Нейният е лъх темян.


Туй какво е? Где е житна шир.

Где са къщите в степта?

Мъртвите огнища дирят мир.

Не гасете пепелта!


Черна е неверна самота.

С мир зефир е. Времето е с нрав.

Болна е подмолна пустота.

Изгревът е подвиг величав.


Път към Вечността е Красота.


ХI

И лъчите мръкват в слънчев мир,

и цветята капват в май.

Жребий е обсебил хлебна шир.

Мре доброто. Злото трай.


Огън и тревога в гръд пламтят.

Люлки спотаили стон.

Озверени погледи ламтят.

Трепет сепва небосклон.


Мъката е пъкъл. Общ е рев.

Бъднините са на път.

Пълна е душата с бол и гнев.

Зрей духът на кръстопът.


Съмват нови мисли и дела.

Светъл свети идеал.

Пранги кършат кървави чела.

Мощ обира капитал.


От невада с ктътен идва гръм.

Синятя пустиня тлей.

Към мира е пътя пуст и стръм.

Към зората път светлей.


Два неравни свята са в двубой.

Ту са мирни, ту са в рат,

ту са бурни, ту са в тих покой,

ту неравни в равен свят.


Две изяви класови са те.

Две пътеки на борба.

В два близнака обликът расте

на човешката съдба.


Разделени търсят общ език.

Две държави-строя два в света,

две съдби сплотени в бой велик,

две прослави са те на свестта.


Тоя свят-борец е мъченик.


XII

Светлина човешка где се скри?

Тук ли нейде вдън земя?

Ядрена температура ври.

Ядрени главни димят.


Умъртвил е огън жива пръст,

камък и земя стопил,

мъката разпънал е на кръст,

люде в лудост потопил.


С въртолети в кръг кръжат летци.

В бой е Велихов с реактор лют.

Денем-нощем с Велихов смелци

са творили саркофаг прочут.


В Чернобил белее саркофаг

на реактор с мирна цел.

Смел реактор под съветски флаг

за науката умрел.


Ядрени оръжия реват,

радиация струи.

Без контрол на произвол гневът

властно расне и буи.


Въздухът е мрачен и студен.

Чернобил тих мир желай.

Обикаля облак озлобен.

Смътен е безпътен край.


Лъч облъчващ е с корава власт.

Над плътта духът владий.

В мозък костен обитава свяст.

Огън с пепелта живей.


Огнеборци в огъня горят

И оставят паметна следа.

Миротворци битката творят.

Влизат първи в смъртен бой с беда.


Първите в смъртта базсмъртни мрат.


XIII

С пот гасят реактора пламтящ.

Лекарите дават дан.

Между тях е доктор Гейл от САЩ,

сред учени чут и знан.


Смелите престилки свест вестят.

Топли с опит са ръце.

Белите носилки в сяй блестят,

с вопъл, с ропот е сърце.


С вяра мрат облъчени души.

Спят лъчи. Свестта мълчи.

Всяко настояще се руши.

Зрящо ще склопи очи.


Грозни са гробове без цветя.

Минала е орис зла.

Заклинания венци плетят.

Тегнат пранги и тегла.


Ще изгасне влестния пожар.

Избухът ще онемей.

Чернобил е съдник и звънар.

Чернобил е Проиметей.


Многолик единствен е света.

Род човешки е голем.

Не умират мир и красота.

Род лудешки е в подем.


Време е да бъдем мъдър луч.

Време-да прегазим гнет.

На земята е човекът ключ.

Със труда е ум в разцвет.


Мрем, живеем в страховит юдол.

Свят мъчителен е ядрен ад.

Бури юри устремен сокол.

Свята два безспир творят Всесвят.


Радостта е вихър в тиха бол.

София, 1987 г.

Имало спор между македонски и български литератори - чий бил Венко Марковски ? Искам КАТЕГОРИЧНО да заявя: братя македонци, вземете си го! Нямам никакви претенци към този втори Омир с пушкински привкус.

Оригинален текст

5 коментара:

Стойчо каза...

Дали не можем да го "македонизираме" този текст и после да го сложим в македонския интернет? ;-)

komitata каза...

стойчо бе, абе времето не е хептен за губене...

Стойчо каза...

Давам ти идейки за провокация;-)

Стойчо каза...

Абе може и без "македонизация" - да не се загуби първозданната свежест на изказа ;-)

spartak каза...

Стојчо глупчо. Абе вие сте како газот и гаќите, само не се знае кој е повеќе посран. Правите заедночки блог и сами си пишувате коментари. хахаха Колку сте јадни. За жалење.