Букаро: Не ми прилича да бъда пръв

Имах какви ли не планове за този блог - включително любимите ми БЕЗОБРАЗНИ ЕЗИКОВИ ЕКСПЕРИМЕНТИ. Възприемам официалната ни езикова норма като окови, които позволяват да напишеш партийна реч, научен труд или академична пиеса, но не и реално да прозвучи гласът ти - такъв, какъвто ти го чуваш, а не такъв, какъвто се очаква да се чуе от тебе. Компютърът, който застана между авторите и читателите, също пречи да излезеш от рамките на общоприетото, защото той възприема всяко отклонение като грешка, която може дори автоматично да бъде подкастрена. Печатарската машина ни лиши завинаги от еволюцията в буквите, компютърът - от еволюцията на правописа, а интернет ни лишава от еволюцията в значението. Настъпи квантова епоха в книжовността - всяка промяна ще бъде революционна и унищожителна, натрупаните промени няма да могат да настъпят, докато не съберат унищожителна експлозивна сила.

За момента се отказвам сам да правя тези експерименти - само харча енергия, която може да се приложи в по-благородно дело - ще запознавам българската публика с повече текстове на Алекс Букаро, който дори в крехка възраст звучи със силата и на Алеко или Георги Марков, допълнен със собствения му протест срещу ограничителната езикова норма. Прочетете този великолепен текст по-долу.

Комитата

Букаро: Блог

Букаро: Не ми прилича да бъда пръв

Още когато бях в основното училище, пишех горе-долу по същия начин. Не исках да си осквернявам ръкописа чрез възпоставените педагогически норми и правила за писане.

Темите, които ни задаваха наставничките бяха тия същите...баналните, убийствено досадни теми, които и сега някоя наставничка ги задава в някоя непровретрена училищна стая.

Пишех по същия начин, разбира се, не съвсем същото, ама както биха рекли критиците - “сенсибилитетът“ беше същия. Без куропъхането само (макар че в четвърти клас и това започнах да употребявам)

Наставничката Вангелица от основния курс се дразнеше и под всяка писмена работа ми фраскаше следната диагноза: “Пишеш както се изразяваш“.

Моето писане се водеше “усамотено, без стил и без фантазия“. Така се схващаше писането тогава. Писмените работи бяха пълни с изваяни метафори, с граматически конструкции, които логически бяха противоречиви, но всичко беше, в името на т.н. изящен стил.

Абстрахирай до несвяст, сам се оплитай, наставничката ще ги преглежда нощес и ще прескочи по някой ред, но важното е да си хванал цаката.

Всички и хващаха цаката. Поколения наред и хващаха цаката и съставляваха групата на братовчедите с отличните оценки. Играеше се на сигурно, така се създава конформизмът.

Ако не успееше и това, кастреха те на друга основа. Често в писмената оценка влизаше и твоето поведение, твоята активност в часовете, вдигането на ръка за биографиите на всичките тия писатели-тъпанари, пълни с хиляди тривиалности.

Учителката в гимназията Галена беше по-заебана. Надраскваше ми “Отклонение от темата!“. Хиперреализмът - нежелателен. На писменото упражнение на тема “Как си прекарах лятната ваканция“, писах за едно младежко диво лагеруване в руините на една почивна станция, за девойката с която имах лятна авантюра и която се радваше на евтини сувенири и употребих едно пубертетско клише, че на другарчето му се откъснали краката. Това беше съвсем достатъчно за проф. Галена да разпознае “социалната дименсия“ (както и опасността од разкриването на същата).

Въпреки че аз искрено не усещах никаква дименсия, поне не социална. А и сега покрай всичко все пак, се майтапя... не знам кой колко ще ме схване?

“Това е едно чисто доказателство за една литературна деформация“ - професорката я размахваше пред класа.

Съучениците бяха равнодушни, неми... траеха си за литературното ограничаване, както и впрочем за много други по-важни работи...

Никой не искаше да се противопостави на нейните моралистически монолози с презрителни погледи, препълнени с реторични въпроси... Не, не бях аз против целия свят. Имаше и такива, които ме разбираха, ама бяха малко... Всякога бяха малко!

...Пред една дъска, в началото, първи ги изкарваха послушниците и те си четяха съчиненията; след това имаше разчистване на отношенията между мене и професорката...

“Ето, слушай как това трябва да изглежда, Александаре!“

Да го еба. Не слушах.

И, ето сега гледам съм спечелил първо място на месечния конкурс на “Темплум“

Галена разправяше: “Ще ги помниш ти моите думи...“

Помня ги.

“...И чак тогава ще схванеш какво ти е говорила професорката.“

Кой кур, да го ебам, да го ебам... нищо не схващам дори сега, ебати.

Също както не разбирам другите “колеги писатели“ на конкурса, както и всичките македонски писатели които предимно пишат яки лайна... навън все още не завършва прехода, навън хората се убиват като животни, ебат се насред улицата и подобно, а тия пишат някаква литература, която като че ли да е писана в носталгичен пръдлив афект без особени случки, действия, или “екзотични“ образи... тровят с малодушни приказки за тяхната шибана психика!

Рядко употребяват сленг, не псуват, не създават стилове, не искат с написаното да се скарат с тоя или оня, не искат да се замерят с никого, гледат да не им се разсърдят приятелите, трудят се да не ги посрамотят своите родители или пък да не разочароват своите ментори-идиоти?

И искат да пишат, да бъдат четени и да бъдат писатели?

Кур. Не може така.

Първото място го очаквах със сигурност и е напълно заслужено...но да се разберем, казах и пак ще повторя - не ми прилича да бъда пръв.

П.С. В тая връзка искам да напоменя и за това, че на всички вас горе-долу ви е познато, че именно авторът на тоя блог, преди някой друг месец, влезе в тежка кавга и полемика със собственика на издателската къща “Темплум“ (Никола Гелевски, наричан още Коля), която пътем организира “Електролит“... поради това мнозина бяха крайно скептични, когато пратих разказа, прогнозирайки черногледо: че едва ли ще спечеля някакво внимание а камо ли награда и това първа! Очевидно сбъркаха!!!